— Добре съм. Ние не боледуваме, забрави ли?

Не телом, помисли си тя, но със сърцето и душата бе различно.

— Но се уморявате. Сега си уморен и се нуждаеш от ден почивка.

— Нуждая се само от един душ. Слушай, оценявам предложението за закуска, но тази сутрин нямам голям апетит. Направи си кафе, ако можеш да се справиш с това нещо.

Чий бе този глас, запита се Лейла, когато той излезе. Толкова хладен и далечен. Внимателно прибра пакета и безшумно затвори вратата на шкафа. Върна се в спалнята и се облече, докато шуртенето на водата по плочките отекваше в ушите й.

Една жена разбираше кога един мъж желае да бъде сам и ако имаше малко достойнство, би уважила желанието му. Щеше да вземе душ и да пийне кафе у дома. Той се нуждаеше от уединение и щеше да го получи.

Когато телефонът звънна, Лейла не вдигна. Но при следващото позвъняване се предаде. „Може би е важно, помисли си тя, и спешно.“ Направи гримаса при веселия поздрав на майка му, която я нарече по име.

Фокс стоеше под горещите струи в банята и поемаше студения си кофеин от кутията кока-кола. Комбинацията разсея част от напрежението, но бе отпаднал, с главоболие и световъртеж. Щеше да отмине, както винаги. Но на сутринта след кошмарен сън се чувстваше по-зле, отколкото след запой.

Може би с тона си бе накарал Лейла да си тръгне. Това бе целта му, призна Фокс пред себе си. Не искаше тя да се суети около него, да го милва и утешава, да вижда тревогата в очите й. Искаше да остане сам, за да прекара сутринта в самосъжаление и мрачни размисли.

Имаше право, по дяволите.

Спря водата и уви кърпа около кръста си. Когато влезе в спалнята, оставяйки мокри следи, намери Лейла там.

— Тъкмо си тръгвах — заговори тя с леден глас, който издаде, че е постигнал желаното въздействие. — Но се обади майка ти.

— А, добре. Ще й позвъня.

— Всъщност каза да ти предам, че Сейдж и Пола заминават за Вашингтон в понеделник и може би оттам ще отпътуват за Сиатъл. Всички сме поканени на вечеря утре.

Той потърка очи. От това нямаше измъкване.

— Добре.

— Очаква цялата компания. Помоли ме да ти помогна да предадеш поканата. Вероятно знаеш, че е невъзможно човек да й откаже, но ще се наложи да ме извиниш.

— Защо? Защо няма да дойдеш? Ще изпуснеш апетитния пълнен артишок. — Тя не се усмихна и Фокс приглади мокрите си коси назад. — Слушай, малко съм кисел тази сутрин. Не съм приятна компания за никого.

— Повярвай ми, разбирам желанието ти да останеш сам. Опитвам се да си внуша, че си сърдит и потаен, защото си гадняр, а не защото не искаш да ми се довериш. Но не можеш да скриеш, че снощи преживя нещо разтърсващо, макар и упорито да отказваш да споделиш подробностите. Връщаме се на въпроса за доверието. Допуснах те в себе си, разкрих ти се напълно, а ти не ми позволяваш да надникна в теб. Не ми казваш какво те нарани и изплаши така.

— Остави ме на мира, Лейла. Сега не е моментът.

— Искаш ти да избереш кога? Е, добре. Кажи ми да си запиша час.

Лейла тръгна към вратата и той не се опита да я спре. Изведнъж тя застана срещу него и прикова убийствен поглед в очите му.

— Коя е Карли?

Когато Фокс остана безмълвен и с празен поглед, тя излезе и го остави сам.



Не очакваше Лейла да дойде в кантората, дори се надяваше да не дойде. Но докато ровеше в библиотеката си с юридическа литература в опит да се съсредоточи върху едно проучване, я чу да влиза. Не можеше да я сбърка с никого. Познаваше стъпките й, дори сутрешните й навици.

Както обикновено, Лейла отвори вратата на гардероба във фоайето, окачи палтото си и затвори. Продължи към бюрото си, прибра дамската си чанта в долното дясно чекмедже, включи компютъра.

Всички тези тихи звуци от всекидневието достигаха до него. Караха го да изпитва непоносимо чувство за вина. Няколко часа щяха да се избягват, реши Фокс. Докато тя се успокои, а той дойде на себе си. После просто щяха да забравят.

Пренебрежението и избягването бяха сполучлива тактика през по-голямата част от сутринта. При всяко позвъняване очакваше да чуе гласа й по интеркома. Но тя нито веднъж не го свърза.

Каза си, че не се промъква крадешком от библиотеката към кабинета си, а просто пристъпва съвсем, съвсем безшумно.

Когато я чу да излиза за обяд, излезе в предния кабинет и нехайно огледа бюрото й. Забеляза малката купчина съобщения. Тя отклоняваше обажданията. Никакъв проблем, щеше да отговори по-късно. Защото ако вземеше листите в кабинета си, щеше да стане очевидно, че е влизал и е надничал.

Чувстваше се глупаво. Бе уморен, потиснат и малко ядосан. Докато вървеше към кабинета си с ръце в джобовете, чу вратата да се отваря и подскочи. Изпита облекчение, когато видя Шели, а не Лейла.

— Здравей. Надявах се да поговоря с теб за минута. Срещнах Лейла и тя каза, че си тук, не твърде зает.

— Да. Ще влезеш ли?

— Не. — Жената се приближи към него и обви ръце около врата му. — Благодаря ти. Исках само да ти благодаря.

— Пак заповядай. За какво?

— Снощи с Блок бяхме на първия си сеанс. — Тя въздъхна и се отдръпна назад. — Беше напрегнато и доста емоционално. Не зная как ще свърши всичко това, но мисля, че помогна. По-добре е да се опитваме да разговаряме, дори и да си крещим, отколкото да насъбираме злоба в себе си. Ако пак започна да го ругая, поне ще зная, че съм положила усилия. Не зная дали щях да го направя, ако ти не ме бе насърчил.

— Искам да получиш това, което искаш, каквото и да е. И ще бъда доволен.

Тя кимна и попи сълзите си с кърпичка.

— Зная, че Блок те е нападнал, а ти не си повдигнал обвинение. Мисля, че се чувства отрезвен. Исках да ти благодаря и за това.

— Вината не беше само негова.

— О, и негова е. — Шели леко се засмя. — Ще трябва да се постарае доста, но го знае. Има насинено око. Може би е наивно от моя страна, но го оценявам.

— Няма да ме съдите.

Отново се засмя.

— Както и да е. Ще отидем на още няколко сеанса, пък да видим какво ще стане. Следващия път ще бъда сама и най-сетне ще се разтоваря. — Усмихна се широко. — Вече се чувствам по-добре. Трябва да се връщам на работа.

Фокс влезе в кабинета си, поработи и поразмишлява. Лейла се върна. Гардеробът, палтото, чекмеджето, чантата. Той мина през вратата на кухнята, вдигайки достатъчно шум, за да й даде да разбере, че излиза.

Слънцето грееше от лазурносиньото небе. Въпреки че въздухът бе достатъчно топъл, за да се чувства добре с тънкото си яке, по гърба му пропълзя хладна тръпка. Следобедът поразително приличаше на онзи от съня му.

Намери сили да заобиколи къщата и да тръгне по главната улица. Теменужките в сандъчето пред цветарския магазин пламтяха като пожар. Вървяха хора, някои — по ризи, сякаш жадно отпиваха първите глътки пролет след дългата зима. Фокс сви ръцете си в юмруци и измина същите стъпки.

Изчака удобен момент и пресече улицата.

Ейми излезе зад щанда в магазина.

— Здравей, Фокс. Как я караш? Чудесен ден, нали? Крайно време беше.

Почти същите думи, помисли си той, взирайки се в лицето й.

— Да. Ти как си?

— Не мога да се оплача. Нещо за кантората ли търсиш? Обикновено госпожа Хоубейкър купуваше цветя в понеделник. Човек не избира украса за работното място в петък, Фокс.

— Права си. — Свитият му на топка стомах леко се отпусна. Но отново го обзе ужас, когато погледна към витрината и видя нарциси. — Лично е. Ето това търся.

— Сладки са, нали? Весели и вдъхващи надежда.

Ейми се обърна и Фокс съзря бледото отражение на лицето й в стъклото. Усмихваше се с усмивка, свежа като цветята.

Бърбореше, докато ги подреждаше и увиваше, но той не слушаше думите й, а се опитваше да долови във въздуха мирис на тиня. Нямаше друго, освен ухания на цветя и свежест.

— За приятелката ти ли са?

Фокс впери поглед в жената.

— Да, за нея.

Усмивката й само стана още по-лъчезарна, докато му подаваше букета и вземаше парите.

— Ще й харесат. Ако искаш нещо за кантората, ще ти изпратя аранжировка в понеделник.

— Добре, благодаря.

Тръгна към вратата.

— Много поздрави на Лейла.

Той затвори очи. Облекчение, чувство за вина и благодарност се бореха в него.

— Благодаря. Довиждане.

Чувстваше се леко замаян, когато излезе навън, краката му се подкосиха, но се осмели да погледне към старата библиотека. Вратата й бе затворена. Бавно вдигна поглед нагоре, но никой не стоеше в смъртна опасност върху тесния перваз на капандурата.

Отново пресече улицата. Когато влезе през входната врата, откри Лейла на бюрото й. Тя вдигна очи за миг и съзнателно избегна неговите.

— Има няколко съобщения на бюрото ти. Клиентът за два часа се обади да отложи срещата за следващата седмица.

Фокс тръгна към нея, подавайки й цветята.

— Съжалявам.

— Красиви са. Ще ги натопя.

— Съжалявам — повтори Фокс, когато Лейла стана и мина покрай него.

Тя се спря само за секунда.

— Е, добре.

Взе цветята и се отдалечи.

Това трябваше да приключи. Какъв смисъл имаше да му се сърди? Не бе въпрос на доверие, а на болка. Нима нямаше право да изживее болката си сам? С натежало сърце, влезе в кухнята, където тя наливаше вода във вазата.

— Слушай, абсолютно всичко ли трябва да споделяме? Да знаем кътните си зъби? Това ли искаш?

— Не.

— Не е нужно да знаем всяка подробност един за друг.

— Прав си, не е.

Лейла потапяше нежните зелени стъбла във водата едно по едно.

— Беше кошмар. Сънувам кошмари почти откакто се помня. Всички ги сънуваме.

— Зная.

— Така ли се надяваш да изкопчиш нещо от мен? Като се съгласяваш с всичко, което кажа?

— Така успявам да се владея, та да не те сритам и съборя на пода, за да мина през теб, когато излизам.

— Не искам да се караме.

— Напротив, това искаш. Но няма да го получиш. Не заслужаваш.

— Боже! — Фокс гневно профуча през вратата на малката кухня и в рядка проява на агресивност ритна шкафа. — Тя е мъртва! Карли е мъртва. Не успях да я спася и загина.

Лейла извърна глава от заслепяващите отблясъци на слънчевите лъчи в яркосинята ваза.

— Толкова съжалявам, Фокс.

— Стига. — Той затвори очи и потърка клепачи. — Недей.

— Да не съжалявам, че си загубил човек, който е означавал много за теб? Да не съжалявам, че страдаш? Какво очакваш от мен?

— Точно сега нямам никаква представа. — Тръсна ръце. — Запознах се с нея през пролетта преди двадесет и шестия ми рожден ден, когато учех право в Ню Йорк. Тя следваше медицина. Искаше да работи в спешно отделение. Запознахме се на купон. Започнахме да излизаме заедно. Отначало — без обвързване. И двамата учехме здравата, имахме натоварена програма. През лятната ваканция тя остана в Ню Йорк, а аз си дойдох тук. Но пътувах няколко пъти, защото отношенията ни ставаха по-сериозни.

Когато той седна на масата, Лейла отвори хладилника. Вместо обичайната кока-кола му подаде бутилка вода и взе една за себе си.

— През есента заживяхме заедно. В мизерна квартира, каквато могат да си позволят двама студенти в Ню Йорк. Харесваше ни. На нея й харесваше — поправи се той. — Аз винаги бях малко неспокоен в Ню Йорк, не се чувствах в свои води. Но щом тя беше доволна, аз също се чувствах добре, защото я обичах. Обичах я, Лейла.

— Зная. Гласът ти го издава.

— Крояхме планове, розови планове за далечното бъдеще, както всяка двойка. Не й казах за Холоу и онова, което витае тук. Внушавах си, че последния път сме сложили край. Беше свършило, така че нямаше смисъл да й казвам. Знаех, че е заблуда. Убедих се, когато сънищата започнаха отново. Кал се обади. Оставаха още няколко седмици от семестъра, от стажа ми в адвокатска кантора. Имах Карли. Но трябваше да си дойда. Излъгах я, измислих неотложен семеен проблем.