Просто малък подарък, който бе решил да й направи, защото мислеше за нея.

Застана в средата на кабинета си, жонглирайки с три топки, докато отново прехвърляше всичко през ума си. Бе искал да й покаже сградата, пространството, възможностите. И да види как очите й засияват. Това бе стратегия, не манипулация. Господи, нито бе подписал договор, нито бе кандидатствал за кредит и лиценз от нейно име. Просто бе отделил време да провери какви стъпки трябва да предприеме тя, за да започне бизнес.

Но едно нещо не бе предвидил в стратегията си. Не му бе хрумнало, че Лейла не мисли да остава в Холоу. С него.

Изпусна една от топките и подскочи, за да я улови. Застанал стабилно, продължи с жонглирането.

Ако бе направил някаква грешка, това бе самозаблудата, че тя го обича, че възнамерява да остане. Не си бе задал въпроса сериозно, дали силните му чувства са споделени, дали има нещо, което би я задържало тук след Седемте. Бе повярвал, че долавя същите сигнали от нея, а сега трябваше да приеме, че е било само отражение на неговите собствени чувства.

Това не бе просто горчив хап за преглъщане, а нещо, което засядаше на гърлото и задушаваше, преди човек да успее да се пребори с него. Но колкото и неприятно да е, помисли си той, един мъж трябваше да поеме отрезвяващата си доза.

Не бе длъжна да споделя чувствата или желанията му. Фокс беше възпитаван да уважава и дори да държи на индивидуалността. По-добре бе да знае, ако тя не изпитва същите чувства и желания, и да приеме реалността, вместо да живее с фантазии. Още един ужасен хап за преглъщане, защото фантазиите бяха красиви.

Нейният изискан моден бутик на няколко преки от офиса му, помисли си Фокс, докато прибираше топките в чекмеджето. Можеха да обядват заедно няколко пъти седмично. Да потърсят къща в града, подобна на онази на ъгъла на Главната и Редбъд. Или малко по-далеч от центъра, ако тя предпочита. Но някоя стара къща, която да превърне в свой дом. С двор за деца, кучета и градина.

В град, който е спокоен и безопасен, без над него да тегне заплаха. Люлка на верандата… от онези, които той обожаваше.

„Но ето ти проблем“, каза си Фокс и закрачи към прозореца, за да посъзерцава планините в далечината. Всичко това бяха неговите желания, неговите надежди. Не можеха да станат реалност, щом не съвпадаха с нейните.

Щеше да преглътне и това. Пред тях беше днешният ден и всички други, до избавлението на Хокинс Холоу. Бъдещето бе далеч, утре. Навярно не трябваше да се градят основи за него, докато настоящето все още е нестабилно.

„Приоритети, О’Дел“, напомни си той и седна зад бюрото. После отвори файловете с бележките си.

И тогава от клавиатурата му изпълзя първият паяк.

Ухапа го по ръката, преди да успее да я дръпне. Болката бе внезапна и заслепяваща, като убождане с остър шиш за лед, при което почувства огън под кожата си. Когато се отдръпна назад, те заизвираха като черна вода от клавишите и чекмеджетата.

Ставаха все по-големи…



Лейла влезе в къщата, все още разтреперана. Бягство, така можеше да се нарече постъпката й. Фокс й бе предложил възможност, а тя веднага се бе втурнала да се крие и бяга.

Той я обичаше. Дали вече го бе разбрала? Дали бе скътала това някъде в съзнанието си, докато настъпи по-удобен момент да помисли върху него?

Той я обичаше. Искаше тя да остане тук. Още повече, искаше да се обвърже с него, с града. Да стане наясно със себе си, призна Лейла. Разкри й го по начин, който се бе надявал тя да оцени.

А единственото, което постигна, бе да я изплаши до смърт.

Собствен магазин? Това бе просто една от налудничавите мечти, които се въртяха в главата й преди години. Мечта, от която се беше отказала… почти. В Хокинс Холоу? Нейната задача тук бе да участва в спасяването му и колкото и претенциозно да звучеше, да изпълни съдбовния си дълг. Трудно можеше да си представи нещо по-нататък. А Фокс?

Не бе срещала по-съвършен мъж.

Нищо чудно, че трепереше.

Влезе в кабинета, където Куин и Сибил работеха на две клавиатури, сякаш се състезаваха.

— Фокс е влюбен в мен.

Събрала инерция, Куин продължи да движи пръсти по клавишите и не си направи труда да вдигне поглед.

— Голяма новина!

— Щом сте знаели, защо аз не знаех? — попита Лейла.

— Защото беше твърде заета да се тревожиш за своите чувства към него. — Пръстите на Сибил престанаха да се движат след още едно щракване на мишката. — Но ние от седмици виждахме, че около главите ви кръжат малки сърчица. Не се ли прибираш малко рано?

— Да. Мисля, че се скарахме.

Лейла се облегна на касата на вратата и потърка рамене, сякаш я боляха.

Имаше някаква болка, осъзна тя, но бе твърде дълбока, за да я достигне.

— Не беше точно кавга, въпреки че на първо място бях ядосана. Заведе ме в бившия магазин за сувенири. Вече е празен. После започна да говори какъв потенциал съм имала, че трябвало да открия бутик там и…

— Страхотна идея. — Куин прекъсна работата си и засия като слънце от ентусиазъм. — Като човек, който ще живее тук, мога да те уверя, че ще стана най-редовната ти клиентка. Бутикова мода в малкото американско градче. Вече съм там.

— Не мога да отворя магазин тук.

— Защо?

— Защото… Имаш ли представа какво е нужно, за да започнеш бизнес, да откриеш магазин, дори малък?

— Не — отвърна Куин. — Ти трябва да имаш, а Фокс, предполагам, е наясно с юридическата страна. Ще ви помогна. Обожавам работата по проект. Ще има ли пътувания за зареждане? Ще ме уреждаш ли по цени на едро?

— Спри се, Кю — намеси се Сибил. — Голямата пречка не е логистиката, нали, Лейла?

— Пречка е, и то голяма. Но… Господи, нека слезем на земята, ние трите, сега. Възможно е след седми юли градът да не съществува. Или да бъде град, в който след седмица на разрушения и смърт да настъпи ново седемгодишно затишие. Ако ми хрумне да започна собствен бизнес, при всички други грижи, които имаме, трябва да съм пълна откачалка, за да ми хрумне да го започна тук, в Централата на злото.

— Кал има бизнес. Но не е откачалник.

— Извинявай, Куин. Не исках да…

— Не, няма нищо. Изтъквам го, защото доста хора развиват бизнес тук и създават домове. Иначе всичко, с което сме се заели, не би имало смисъл. Но ако нямаш желание, това си е твоя работа.

Лейла тръсна ръце.

— Откъде да знам? Очевидно той си въобразява, че знае. Вече е говорил с Джим Хокинс да ми даде сградата под наем, разпитал е в банката за бизнес кредит.

— Охо! — промърмори Сибил.

— Събрал е цяла папка документи за мен. Е, ако трябва да съм честна, не е отишъл при господин Хокинс и не е кандидатствал в банката от мое име. Поискал е само обща информация и цифри. Проучил е перспективите.

— Вземам си обратно онова „охо!“. Извинявай, скъпа, постъпил е като мъж, който просто иска да ти даде отговорите на въпроси, които би си задала, ако обмисляш подобна идея. — Сибил замислено сви крака в поза лотос. — Бих го упрекнала и дори наругала, ако ми кажеш, че се е опитал да ти я пробута насила и е станал сприхав.

— Не. — Поразена от логиката, Лейла въздъхна дълбоко. — Аз се държах сприхаво, но просто бях заслепена от всичко това. Каза ми, че е влюбен в мен и иска да съм щастлива, да имам всичко, което искам. Твърдеше, че това, което искам, е собствен магазин. И живот тук, с него.

— Ако не искаш такъв живот, и Фокс, трябва да му го кажеш направо — каза Куин след дълго мълчание. — Иначе бих изругала тебе, не него. Не заслужава да го държиш в заблуда.

— Как да му кажа нещо, което не знам?

Лейла излезе, продължи към своята стая и се затвори.

— По-трудно й е, отколкото на теб — отбеляза Сибил. — Ти винаги си вземала решения със замах, Кю. Със сърцето и ума си. Ако между двете няма съгласие, правиш избор. Това е подходът ти. С Кал всичко пасна. Лесно ти беше да свикнеш с идеята да се омъжиш за него и да останеш тук.

— Обичам го. За мен не е толкова важно къде ще живеем, колкото, че ще живеем заедно.

— Но можеш да отнесеш лаптопа си навсякъде. Ако се наложи да пътуваш във връзка с някоя книга, Кал ще го разбере. Голямата промяна за теб, Куин, е да създадеш семейство с мъжа, в когото си влюбена. А за Лейла тази голяма промяна не е единствена.

— Да, да, да. Иска ми се… не само защото самата аз виждам златен прашец във въздуха… иска ми се двамата да се разберат. И от чисто егоистични подбуди също бих се радвала Лейла да остане. Ако реши, че това не е за нея, значи не е. Трябва да й купя сладолед.

— Разбира се, че трябва.

— Не, сериозно. Разтърсена е. Нуждае се от женска компания и сладолед. Веднага щом свърша с това тук, ще отскоча да взема. Не, тръгвам още сега и първо ще се поразходя няколко пъти по улицата, за да изям своя дял без угризения.

— Купи и шамфъстък — извика Сибил след нея.

Куин отиде до стаята на Лейла, почука по вратата и леко я отвори.

— Извинявай, ако бях твърде рязка.

— Не беше. Даде ми още поводи за размисъл.

— Докато размишляваш, аз излизам да се пораздвижа. На връщане ще купя сладолед. Сибил иска шамфъстък. Ти каква отрова предпочиташ?

— Маслен крем.

— Поръчката е приета.

Щом вратата се затвори, Лейла зарови пръсти в косите си. Малко висококалорично блаженство бе ключът. Сладолед и приятелки. Можеше да допълни успокояващото трио с горещ душ и удобни дрехи.

Съблече се, облече халат и избра памучен панталон и най-мекия си пуловер. Каза си: „По дяволите!“, и реши да си направи маска на лицето преди душа.

Колко жени в града биха посетили бутика й? Колко, запита се Лейла, докато почистваше кожата си, биха поддържали оборота на подобен магазин, вместо да отскачат до търговския център? Дори ако Холоу бе нормално малко градче, как можеше да си позволи да вложи толкова много — време, пари, емоции, надежди — в нещо, което най-вероятно щеше да фалира след две години?

Нанесе маската и се замисли върху идеи за цветове и разположение. Пробни, отделени със завеси? В никакъв случай. Само мъж би си въобразил, че жените ще се чувстват удобно да се събличат зад парче плат на обществено място.

Стени и врати. Сигурни, добре отделени и клиентката да може да се заключи отвътре. Проклет да беше, че я бе накарал да мисли за пробни.

Отчаяно съм влюбен в теб.

Лейла затвори очи. Дори сега, когато го чу в съзнанието си да изрича тези думи, сърцето й се преобърна.

Не бе могла да отвърне със същото. Защото не стояха в стара сграда с примамлива атмосфера в обикновено малко градче, а в къща, която неведнъж е била очукана и изпотрошена, в този прокълнат град. Подходящо определение, нали? Всеки момент можеше да избухне в пламъци.

По-добре бе да измине пътя внимателно, крачка по крачка, докато го накара да разбере, че най-доброто и за двамата, и за всички е нещата да останат такива, каквито са. Най-важното бе да продължат напред.

Под душа тя се предаде на успокояващите струи. Щеше да му се реваншира. Не бе сигурна какво желае или за какво би се осмелила да мечтае. Но знаеше, че го обича. Вероятно това бе достатъчно, за да продължат напред.

Когато повдигна лице към душа, змията безшумно изпълзя от канала.



Куин тръгна с енергична походка по улицата, за да бъде с чиста съвест. Малко повече движение не представляваше никаква трудност, особено при мисълта за сладоледа и пролетта, която събуждаше всичко наоколо. Нарциси и зюмбюли, помисли си тя и размаха ръце, за да ускори пулса си. Цъфнали дървета и зелени треви, които вече поникваха.

Сибил имаше право, градчето беше страшно красиво. Лесно прие идеята за оставане тук. Харесваха й старите къщи с покрити веранди, наклонените тревни площи и градини. Като общителен човек, изпитваше задоволство да живее сред толкова хора, които познава по име.