Сви покрай ъгъла и продължи със същото бързо темпо. Шамфъстък и маслен крем, помисли си тя. Ако си вземеше и от карамеловия сладкиш, здравословната й балансирана вечеря щеше да отиде по дяволите. Но приятелката й се нуждаеше от сладолед и женска компания. Кой щеше да брои калориите?
Спря за миг и се намръщи, когато стигна до къщите на ъгъла. Не беше ли минала вече покрай този ъгъл? Би се заклела… поклати глава и продължи, обърна се и след няколко секунди се озова точно на същото място.
Тръпка на страх пропълзя по гърба й. Съзнателно сви в обратната посока и започна да подтичва. Същият ъгъл, същите къщи. Побягна напред и отново попадна тук, сякаш улицата променяше положението си и мамеше. Дори когато се затича към една от къщите, за да потърси помощ, краката й някак се върнаха обратно на тротоара, на същия ъгъл.
Докато мракът се спускаше над нея, побягна с все сили, преследвана от собствената си паника.
В боулинг центъра Кал стоеше до баща си с ръце на кръста и гледаше как инсталират новата автоматична система за отчитане на резултати.
— Ще бъде страхотно.
— Дано си прав. — Джим изду бузи. — Голям разход е.
— Трябва да влагаме, за да печелим.
Беше се наложило да затворят пистите за деня, но залата за видеоигри и барчето работеха. Идеята на Кал бе всеки, който се отбие, да види процеса… напредъка.
— Всичко се управлява от компютри. Зная как звучи това — промърмори Джим, преди Кал да каже нещо. — Като бръщолевенето на баща ми, когато най-сетне го придумах да сложим машини за кегли вместо няколко момчета да ги подреждат на ръка.
— Имал си право.
— Да, имах, разбира се. — Джим пъхна ръце в джобовете на традиционния си свободен панталон. — Предполагам, че сега ти изпитваш същите чувства.
— Ще даде тласък на бизнеса и ще увеличи приходите. Ще има възвръщаемост в дългосрочен план.
— Да, вече не можем да се откажем, да видим как ще потръгне. По дяволите, отново говоря като баща си.
Кал се засмя и потупа Джим по рамото.
— Трябва да изведа Лъмп на разходка. Ще дойдеш ли с нас, дядо?
— Не. Ще остана тук да се цупя и мърморя за щурите нововъведения.
— Връщам се след няколко минути.
Подсмихвайки се, Кал поведе Лъмп навън. Кучето обичаше разходките из града, но се натъжаваше при вида на каишката. Издаде го жалният му поглед, когато Кал я закачи за нашийника.
— Не се дръж като бебе. Такъв е законът, приятел. Зная, че няма да ти хрумне да направиш някоя глупост, но законът си е закон. Или искаш да се наложи да те измъквам от кучкарника?
Лъмп тръгна с наведена глава като военнопленник към стъпалата отзад. Спазваха този режим от известно време и Кал знаеше, че след първите няколко минути кучето ще живне, доколкото можеше да живне Лъмп.
Кал не откъсна поглед от него, докато заобикаляха оградата. Освен когато отскачаха до квартирата на Куин, Лъмп предпочиташе да протяга крака по главната улица, където Лари от бръснарницата често излизаше, когато наближат, даваше му по някоя бисквита и разрошваше козината му.
Кал търпеливо изчака, когато Лъмп повдигна крак, за да маркира обилно ствола на голям дъб между сградите, и остави кучето да го води към тротоара на Главната.
Там сърцето му подскочи до гърлото. Плочите бяха вдигнати и покрити с черна пепел. Градът бе изравнен със земята, от която все още струеше дим. Овъглени, разцепени дървета лежаха като осакатени войници върху потрошените стъкла и изпоцапания с кръв тротоар. Изгорените треви и сандъчетата с весели пролетни цветя до площада димяха. Трупове и ужасяващи останки на хора се въргаляха по земята или злокобно висяха на поразени като от гръм дървета.
До него Лъмп потръпна, седна на задните си части, вдигна глава и нададе вой. Все още стискайки каишката, Кал побягна към входа на боулинг центъра и дръпна вратата. Но тя не помръдна. Не се чуваше никакъв звук, нито вътре, нито отвън, освен ударите на юмруците му и безумните му викове.
Когато ръцете му се обляха в кръв от блъскане, побягна и кучето го последва. Трябваше да стигне до Куин.
Гейдж не знаеше защо реши да намине. Не го свърташе у дома… е, в дома на Кал. За него дом бе всяко място, където се задържаше достатъчно дълго, за да си струва да разопакова багажа си. Понечи да почука, но сви рамене и просто отвори вратата на квартирата. Обитателките трябваше да са благодарни, че поне извика.
— Има ли някого вкъщи?
Позна стъпките на Сибил, още преди тя да се появи на горната площадка.
— Аз съм някой. — Тя заслиза по стълбите. — Какво те води насам преди пет часа?
Бе прихванала косите си на тила, всички тези гъсти черни къдрици, както правеше, когато работи. Краката й бяха боси. Дори с избелели дънки и пуловер успяваше да изглежда като стилна кралска особа.
Имаше страхотен усет според него.
— Чух се с професор Линц, експерта по демони от Европа. Казах му за идеята ни за ритуал с кръв. Не я одобрява.
— Струва ми се разумен човек. — Сибил наклони глава. — Влизай. Можеш да пийнеш вероятно десетата си чаша кафе за деня, а аз — чай, докато ми разказваш какви са разумните му доводи.
— Първият, най-сериозният, прозвуча като ехо на твоите думи. — Гейдж влезе след нея в кухнята. — С ритуала може да отприщим нещо, за което не сме подготвени. Нещо по-лошо или по-силно.
— Съгласна съм. — Тя сложи чайника на котлона и започна да отмерва прясно кафе. — Затова е важно да не прибързваме. Нека първо съберем цялата информация и да действаме много внимателно.
— Все пак гласуваш „за“.
— Да, клоня в тази посока, стига да сме добре защитени, доколкото е възможно. А ти?
— Според мен нещата са петдесет на петдесет, което означава добър шанс.
— Може би, но се надявам да наклоня везните в нашата посока. — Сибил потърка окото си с ръка. — Сигурно…
— Какво има?
— Сигурно е защото прекарах целия ден пред монитора. Очите ми са уморени. — Посегна да отвори шкафа за чаши и подмина дръжката с няколко сантиметра. — Очите ми… О, господи! Не виждам. Не виждам.
— Почакай. Нека погледна.
Когато Гейдж обхвана раменете й и понечи да я завърти, тя се вкопчи в ръката му.
— Не виждам нищо. Само сивота. Всичко е сиво.
Гейдж я завъртя и дъхът му секна. Очите й, екзотичните й цигански очи, бяха скрити зад плътен бял пласт.
— Да поседнем. Това е измама. Просто още една измама, Сибил. Не е истина.
Но докато се притискаше към него и трепереше, Гейдж започна да изпада в унес.
Озова се в малкия задушен апартамент, в който някога бе живял с баща си, над залата за боулинг. Миризмите събудиха у него ужасяващи спомени. Уиски, тютюн, пот, неизпрани чаршафи и неизмити съдове.
Видя стария диван с изтъркани странични облегалки и сгъваемия стол със залепена с тиксо седалка. Лампионът светеше, високият лампион до дивана. Но той бе счупен, спомни си Гейдж. Счупи го преди години, когато блъсна баща си назад. Най-сетне бе станал достатъчно едър и силен, за да използва юмруците си.
„Не, помисли си Гейдж, никога вече няма да се върна тук.“ Отиде до вратата и сграбчи дръжката. Тя не помръдна, накъдето и да я въртеше, колкото и силно да я дърпаше. Шокът го връхлетя, когато погледна към ръката си на дръжката и видя ръка на дете.
„Отново през прозореца“, каза си той. По гърба му се стичаше пот. Не за първи път щеше да се измъкне по този начин. Борейки се с импулса да побегне, влезе в старата си стая — неоправено легло, разпилени учебници, тоалетка, лампа. Нищо не се виждаше. Всичките му съкровища — комикси, бонбони, играчки — бяха скрити на сигурно място.
Прозорецът не се отваряше. Когато в отчаянието си направи опит да счупи стъклото, то остана непоклатимо. Завъртя се, търсейки изход, и видя лицето си в огледалото над тоалетката. Малко, мургаво и изпито. И ужасено.
Лъжа. Поредната лъжа. „Вече не съм хлапак“, каза си той. Не беше безпомощно седем-осемгодишно момче, а напълно зрял мъж.
Но когато чу вратата да се отваря с трясък и тежките тромави стъпки на пияния си баща, отново се превърна в треперещо хлапе.
Фокс удряше и риташе паяците. Вече гъмжаха по бюрото му и се спускаха като водопад от ръбовете към пода. Скачаха върху него и ненаситно хапеха. При всяко ухапваме отровата го изгаряше, плътта му се издуваше и напукваше като гнил плод.
Умът му не можеше да се успокои, не можеше да възвърне самообладанието си, когато десетки от тях пълзяха по краката и ризата му. Стъпкваше ги на пода, на пътеката и дишаше тежко, през стиснати зъби. Двойните врати на кабинета, които бе оставил отворени, се затръшваха. Докато пристъпваше назад към тях, прозорците почерняха от паяци.
Трепереше, сякаш гори от треска, но затвори очи и си заповяда да овладее дишането си. Те пълзяха, драскаха и хапеха цялото му тяло и Фокс изпита желание просто да се предаде и да закрещи.
„Виждал съм и по-страшни неща“, каза си той. Пулсът му отекваше като удари на чук по наковалня, докато се бореше за малко спокойствие. „Да, виждал съм и по-страшни неща. Имал съм и по-ужасяващи преживявания, копеле. Какво е някакво си гъмжило от паяци? Утре ще се обадя на службата за борба с паразити, но те не са истински, нещастнико. Ще изтърпя това. Ще издържа, докато енергията ти свърши.“.
Неистовият гняв в него надделя над страха и отвращението. Пулсът му започна да се успокоява.
Разигравай ни както искаш, копеле. Ние няма да си играем, когато се изправим срещу теб. Този път ще те довършим.
Почувства студената вълна, която изгаряше жестоко — като ухапванията.
Ще умрете в агония.
Няма да стане, помисли си Фокс, вдъхвайки си кураж. Няма да стане, мамка му. Грабна един паяк от ръката си и го смачка в шепа. Кръвта и слузта потекоха между пръстите му като лава.
Западаха от него, един по един. Те бяха тези, които агонизираха, докато умираха. С подути ръце, Фокс бутна вратите и най-сетне побягна — не заради себе, а заради Лейла. Един от писъците, които отекваха в главата му, бе неин.
Докато тичаше, от раните му капеше кръв, но вече заздравяваха.
Скъсяваше пътя, преминавайки през сгради, прескачаше огради, спринтираше през дворове. Видя Куин да стои разтреперана по средата на улицата.
— Загубих се. Загубих се. Не зная какво да правя. Не мога да се прибера у дома.
Той хвана ръката й, повличайки я със себе си.
— Едно и също място. Все се връщам тук. Не мога…
— Прогони го! — изкрещя Фокс. — Освободи се от него.
— Не зная откога… Дори не зная колко време… Кал!
Тя се отдръпна и отнесе онова, което излъчваше, със себе си, когато побягна към Кал, застанал до виещото куче.
— Всичко е опустошено, всичко е изчезнало. — Кал сграбчи Куин в прегръдката си и притисна главата й към шията си. — Мислех, че всички сте загинали. Не можех да ви намеря.
— Това са лъжи. — Фокс го побутна назад. — Лъжи. Господи, не чувате ли виковете й?
Втурна се към другата страна на улицата, хукна нагоре и нахълта в квартирата. Докато препускаше по стълбите, страхът й го разкъсваше отвътре, както паяците бяха разкъсвали плътта му. Писъците секнаха. Но ехото го отведе при нея и го накара да блъсне вратата на банята, където тя лежеше гола и в безсъзнание на пода.
В кухнята Сибил извика, чувайки входната врата да се отваря с трясък. Размаха ръце във въздуха и тръгна слепешком напред. Сивата завеса затрептя и изтъня. Щом очите й се проясниха, избухна в ридания. Видя Гейдж, само Гейдж, блед като платно и вперил уплашен поглед в нея. Когато се хвърли в ръцете му, той я хвана, за да даде опора колкото на нея, толкова и на себе си.
Седемнадесета глава
"Град на демони" отзывы
Отзывы читателей о книге "Град на демони". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Град на демони" друзьям в соцсетях.