Лейла беше мокра и студена и Фокс я понесе към леглото увита в одеяло. На слепоочието й имаше белег от ожулване и несъмнено щеше да я боли, когато се съвземеше. Никакви рани и счупвания, поне на пръв поглед. Първо трябваше да я подсуши и стопли. После да огледа по-подробно и по-отблизо. Едва бе имал време да провери пулса й, преди Куин и Кал да се втурнат в стаята.

— Лейла… О, боже!

— Мисля, че е припаднала. Просто е припаднала — каза Фокс на Куин, когато коленичи до него. — Може би е ударила главата си. Нещо се е случило, докато е била под душа. Не мисля, че ще открием нещо там сега, но Кал…

— Ще погледна.

— Ти каза… Съжалявам. — Куин изтри сълзите си. — Ужасен ден. Каза, че си чул писъците й.

— Да, чух я. — Толкова бе ужасена, спомни си той, докато отместваше косите от лицето й. Създанието бе протегнало ръце към него и го бе сграбчило за гърлото, писъците бяха нахлули в главата му. — Чух и всички вас.

— Какво?

— Мисля, че сигналната ни система работи. Имаше безброй смущения, но чух всички ви. Трябва ми кърпа. Косата й е мокра.

— Ето. — Кал му подаде една. — В банята е чисто.

— А Сибил и Гейдж?

Кал стисна протегнатата ръка на Куин.

— Ще проверя какво става с тях. Стой тук.

— Ти какво преживя?

Фокс поклати глава.

— После ще ти разкажа. — Той повдигна главата на Лейла и разстла кърпата под косите й. — Идва на себе си. Лейла… — През него премина вълна на облекчение, когато клепачите й затрептяха. — Върни се, Лейла. Всичко е наред. Свърши.

Тя се надигна с дълбока въздишка, размаха ръце и очите й се отвориха широко от ужас.

— Стига. Стига. — Фокс стори всичко, което му хрумна. Обви ръце около нея, опитвайки се да й вдъхне спокойствие с мисълта си. — Свърши. Тук съм.

— В банята има…

— Изчезнали са. Няма ги.

Но ги видя в съзнанието си да излизат от канала, да пропълзяват по плочките.

— Не можех да изляза. Вратата не се отваряше. Бяха навсякъде, пълзяха по мен. — Потръпвайки, тя се сгуши в прегръдката му. — Сигурен ли си, че са изчезнали?

— Напълно. Пострада ли? Нека погледна.

— Не, не мисля… Малко ме боли главата. И… Лицето ти! Господи, ръката ти. Подута е.

— Вече минава. Добре съм. — Болката от спадането на отока бе нищо в сравнение с облекчението му. — Изглежда, Туис се е опитал да връхлети всички ни едновременно.

Куин кимна.

— Нападна мен и Кал. Голям удар.

— Направо помитане — извика Сибил от прага. — Удари и нас с Гейдж. Шестимата наведнъж. Фокс, защо не слезеш долу? Приятелите ти все още са леко разтърсени. Ние ще помогнем на Лейла да се облече и идваме.

Той забеляза, че Сибил е бледа като платно. За първи път я виждаше така сломена, откакто я познаваше. Куин тръгна към нея. Стаята отново стана женско владение и Фокс реши, че е най-добре всеки лагер да се оттегли в свой ъгъл, преди да се съберат.

— Добре. — Но първо докосна лицето на Лейла и нежно я целуна. — Ще бъда долу.



В моменти като този, помисли си Фокс, бе нужно уиски. Сред виното намери една-единствена неотворена бутилка „Джеймисън“ и се досети, че е принос на Кал към алкохолните запаси. Донесе чаши, лед и щедро наля по два пръста на всеки.

— Съобразително. — Кал изпи половината от своето на един дъх, но тревогата в очите му не изчезна. — Вече оздравяваш. Изглеждаше ужасно, когато те видях навън.

— Паяци. Безброй. Огромни гадини.

— Къде?

— В офиса ми.

— При мен градът беше изпепелен. — Кал се загледа в уискито, завъртайки го в чашата. — Излязох от центъра с Лъмп и всичко беше изчезнало. Сякаш е паднала бомба. Изравнени със земята сгради, огън и дим. Трупове. Разхвърляни навсякъде останки. — Отново отпи, по-бавно. — Трябва да запишем всичко това, историята на всеки.

— О, да, ще има голяма полза. — Гейдж пое една голяма глътка. — Този път ни удари здравата. А искате да губим ценни минути от съвещанието.

— Имаш ли по-добра идея? — сопна се Кал в отговор. — Намерил си решение на проблема веднъж завинаги? Ако е така, не ни дръж в неведение, приятел.

— Зная, че решението не е да си чешем езиците. А от безкрайното водене на записки няма никакъв смисъл, освен ако пишеш книга. Това е работа на твоята женичка, не е за мен.

— Какво ще направиш тогава? Ще излезеш да скиташ. Много те бива да се шляеш. Или ще хванеш самолет за някъде и ще се върнеш за големия финал? Или предпочиташ тази година да го пропуснеш?

— Върнах се в този ад, защото съм дал клетва. — С ярост, бушуваща в него като ураган, Гейдж се приближи към Кал. — Иначе, честно казано, ако ще целият град да изгори. Не означава нищо за мен.

— Теб не те е грижа за нищо.

— Престанете! — отсече Фокс и застана между тях. — Няма да постигнем нищо, ако се настройваме един срещу друг.

— Предлагаш да вдигнем лозунги за мир и да плетем венци от маргаритки?

— Слушай, Гейдж. Ако искаш да си тръгнеш, вратата е ето там. А ти, ако не можеш да измислиш друго, освен да го сриташ — обърна се Фокс към Кал, — внимавай същата врата да не удари задника ти, когато се затръшва.

— Нямам желание да сритвам никого.

Дочула препирнята, Сибил ускори крачките си, бързо прецени настроенията в кухнята и се намеси, преди да се стигне до размахване на юмруци:

— Е, това е страшно продуктивно. — Тя се промъкна между тримата гневни мъже, грабна чашата от ръката на Гейдж и отпи. Гласът й издаде само леко отегчение: — Поне някой умно се е сетил да извади уискито преди тестостероновата атака. Ако искате да се биете, момчета, излезте навън. Вие се възстановявате бързо, но не и мебелите в тази къща.

Фокс първи охладня. Остави уискито, което вече не искаше, и глуповато сви рамене.

— Те започнаха.

Сибил с насмешка повдигна вежди.

— А ти винаги им се връзваш, каквото и да намислят? Скачане с бънджи, игра с кибрит? Ето какво ще направим. Ще сервирам нещо за хапване и пийване, за да задоволим основните си човешки потребности. Когато се успокоим, ще си разкажем кой какво е преживял.

— Гейдж не желае да говори — каза Кал.

— И аз не изгарям от желание. — Тя погледна Гейдж. — Но трябва. Това също е важна човешка потребност и оръжие срещу Голямото зло. — Усмихвайки се с устни, на които бе сложила предизвикателно коралово червило преди да слезе, тръсна коси назад. — Какво ще кажете да поръчаме пица?



Макар и не особено удобно, но някак им се струваше по-спокойно да седят в хола, вместо на масата в трапезарията като разумни възрастни хора. Сибил поднесе плато с предястие, докато чакаха пицата. Фокс седна на пода до краката на Лейла.

— Първо дамите — предложи той. — Куин?

— Излязох за сладолед и щом щях да ям сладолед, реших първо да се поразходя за изгаряне на калории. — Пръстите й усукваха сребърното синджирче на шията й. — Но все се озовавах на едно и също място, на един и същ ъгъл. В която и посока да тръгнех. Не можех да намеря пътя, не можех да се прибера у дома. — Стисна ръката на Кал и потърка чело в рамото му. — Не можех да ви открия, беше пълен мрак. Нямаше никого и не можех да се върна обратно.

— При мен всичко беше изчезнало. — Кал обгърна раменете й и я притегли към себе си. — Градът беше разрушен, всички бяха мъртви, разкъсани на парчета. Дотичах тук, но нямаше нищо. Само димяща яма в земята. Не знаех накъде да тръгна, търсех ви. Защото не можех, не исках да повярвам, че… Тогава видях теб и Фокс.

— Аз видях първо теб — обърна се Куин към Фокс. — Сякаш премина през водопад. Отначало образът ти беше смътен, а стъпките ти… тичаше, но звукът беше приглушен. После всичко се проясни. Ти хвана ръката ми и всичко се проясни. Това означава нещо, не мислите ли? — Куин погледна останалите. — Бях на ръба на истерия. Мисля, че вече съм била на онова място поне веднъж и се въртя в кръг. Тогава видях Фокс и когато хвана ръката ми, нещата станаха каквито бяха преди. После дойде и Кал.

— Не бяхте там, никой от двама ви. Нямаше нищо. Изведнъж се появихте. — Кал поклати глава. — Сякаш някой превключи на друг канал. Едно щракване. Ти беше целият в кръв — каза той на Фокс.

— При мен наизскачаха паяци — започна Фокс и им разказа. — Не забелязах нищо странно в града, когато излязох. Видях те на ъгъла, Куин. Изглеждаше объркана. Бях те чул, както и другите. Като лоша телефонна връзка, слаба и пращяща. Но чувах писъците на Лейла. Те звучаха силно и ясно.

— Бил си на две преки оттук — изтъкна Куин.

— Чувах писъците й — повтори той. — Докато стигнах до къщата. Изведнъж стихнаха. Сигурно тогава си припаднала.

— Стана, след като Куин излезе. Отиде да купи сладолед, защото бях разстроена. — Лейла отмести поглед към Фокс и обратно към преплетените им пръсти в скута си. — Реших да взема душ, докато се върне. Усетих първата да пропълзява по крака ми. Излизаха от канала. Змии. Така се разпищях, че е цяло чудо, че не са ме чули в съседния окръг.

— Аз не те чух — каза Сибил. — Бях долу и не чух нищо.

— Не преставаха да излизат. — Когато дъхът й секна, Лейла бавно преглътна и продължи: — Отдръпнах се от душа, но бяха по целия под. Изпълзяваха и от мивката. Опитвах се да си повтарям: „Не са истински“, но не можех, губех разсъдък. Когато вратата не се отвори, напълно обезумях, заудрях ги с кърпата, с ръце. Прозорецът беше твърде малък и не се отваряше. Изглежда, тогава съм припаднала, защото не помня нищо друго. Опомних се в леглото, Фокс и Куин стояха до мен.

— Вероятно и заради твоя припадък те са изчезнали — предположи Сибил. — Не може да поддържа илюзията, когато си в безсъзнание.

— Какво се случи с теб? — попита я Лейла.

— Не виждах. С Гейдж стояхме в кухнята и очите ми запариха за минута, замъглиха се. После всичко стана сиво. Ослепях.

— О, Сиб!

Тя се усмихна на Куин.

— Кю знае, че това е един от най-големите ми лични страхове. Баща ми загуби зрението си при катастрофа. Не можа да го приеме. Две години по-късно се самоуби. Оттогава мисълта за слепота ме ужасява. Ти беше там — каза тя на Гейдж — и изведнъж изчезна. Не те чувах и те помолих да ми помогнеш, но ти не го направи. Явно не си могъл. — Сибил замълча, но той не каза нищо. — Чух входната врата да се отваря с трясък. Чух Фокс. Погледът ми постепенно се избистри и… ти отново се появи. — Беше я прегърнал, спомни си тя. Бяха се притиснали един към друг. — Къде беше ти, Гейдж? Трябва да узнаем какво е сполетяло всеки от нас.

— Недалеч. В апартамента, където живеех някога. Над залата за боулинг.

На вратата се почука и Кал стана, но все още загледан в лицето на Гейдж.

— Аз ще отворя.

— В теб имаше физическа промяна — продължи Гейдж. — С очите ти. Ирисите и зениците бяха закрити, целите ти очи станаха бели. Наистина не можах да ти помогна. Тръгнах към теб и се озовах в апартамента.

Кал се върна и сложи кутиите с пици на масата.

— Сам ли беше?

— Отначало. Не можех да отворя нито вратата, нито прозорците. Това изглежда повтаряща се тема.

— Чувствали сме се в капан — промълви Лейла. — Всеки се страхува от попадане в капан, в плен.

— Чух го да идва. Знаех… познавах стъпките му по стълбите и различавах кога е пиян, кога не е. Този път — беше и идваше. Тогава се върнах в кухнята.

— Има и още. Защо премълчаваш? — попита Сибил. — Всички сме преживели нещо.

— Когато посегнах към вратата, не беше моята ръка. Не тази. — Гейдж я повдигна и я огледа. — Видях се в огледалото. Бях седем-осемгодишен. Преди онази нощ до камъка, по-малък. Преди нещата да се променят. Преди ние да се променим. Беше пиян и идваше към мен. Достатъчно ясно ли е?

В настъпилата тишина Куин взе диктофона си и сложи нова касета.