Любовта невинаги бе достатъчна, вече го разбираше.

„По-добре е да живея за мига“, напомни си той. Можеше го добре, откакто се помнеше. Много по-разумно бе да се съсредоточи върху настоящето, отколкото да тласка себе си и Лейла към неясното и забулено в мъгла бъдеще. Тя имаше право, че бъдещето на града е под въпрос. Кой, по дяволите, ще иска да открие магазин в град, който може би няма да съществува след няколко месеца? Кой би вложил време и енергия, за да пусне корени, да изгради нещо с къртовски труд и да се надява накрая добрите да победят? Днес бяха получили грозно предупреждение, че времето изтича — за Холоу и за тях шестимата.

Това бяха глупости. Фокс гневно стана от бюрото. Пълни глупости. Ако хората разсъждаваха така, защо биха си правили труда да стават от леглото сутрин? Защо повечето от тях поне се опитваха да правят каквото трябва, както го разбират? Защо изплащаха къщи и създаваха деца, щом утрешният ден бе толкова несигурен?

Бе проявил глупостта да си въобрази, че знае желанията на Лейла. Но също толкова глупаво от нейна страна беше да се отказва от това, което могат да изградят заедно, защото бъдещето не е предначертано в стройни графи. Трябва различен подход, осъзна Фокс. Той бе адвокат, за бога, знаеше как да извърта нещата, да заобикаля пречки и намира друг път за постигане на целите. Знаеше какво е компромис, водене на преговори и достигане до златната среда.

„Е, каква е целта сега?“, запита се Фокс, докато крачеше към прозореца.

Да спасят града и жителите му, да унищожат злото, което иска да го изпепели. Това бяха големите цели, но ако оставеше настрана тези въпроси на живот и смърт, каква бе целта на Фокс Б. О’Дел?

Лейла. Живот с Лейла. Всичко друго бяха само подробности. Бе загубил топката по пътя към вратата, защото бе затънал в подробности. Трябваше само да ги отстрани. Щом успееше, щяха да останат само един мъж и една жена. Нищо по-просто или по-сложно.

Обърна се с лице към бюрото си. Щеше да хвърли папката, тя представляваше само символ на тези подробности. Когато посегна към чекмеджето, почукване на вратата го накара да се намръщи. Сигурно е Гейдж или Кал, помисли си той, докато излизаше да отвори. Нямаше време да се мотае с тях. Трябваше да поработи върху новия си, по-опростен подход за спечелването на жената, която обичаше.

Когато Фокс отвори вратата, тази жена стоеше на прага.

— Здравей, само… Сама ли си? — Изненадата му премина в раздразнение. Сграбчи ръката й и я повлече навътре. — Какво си въобразяваш, като се шляеш сама из града нощем?

— Не ми се карай. Туис не може да се надигне отново скоро след такъв ден, и освен това не съм се шляла. Дойдох направо тук. Ти не се върна.

— Не знаем какво може да направи Туис след такъв ден. И не се върнах, защото предполагах, че се нуждаеш от сън. Пък и преди днешното представление не ти беше особено приятно с мен.

— Точно затова очаквах да се върнеш и да поговорим — смушка го с пръст в гърдите тя. — Не ми се сърди за днес.

— Моля?

— Чу ме. Нямаш право да ми се сърдиш, че не заподскачах от радост, когато чух плановете, които си начертал, без да се допиташ до мен.

— Чакай малко, по дяволите.

— Не, няма да чакам нито минута. Решил си какво трябва да правя през останалата част от живота си, къде да живея, с какво да изкарвам прехраната си. Събрал си папка документи. — Гневът струеше от очите и гласа й. Фокс почти видя светкавици да излизат от пръстите й. — Не бих се изненадала, ако в нея има и мостри от бои и предложения за име на този въображаем бутик.

— Мислех си да го боядисаме в бозаво. Струва ми се, че не е често срещано. Що се отнася до имена, точно сега на първо място в списъка ми е „Стегни се, мамка му“, но може би се нуждае от доотработване.

— Не ругай по мой адрес и не се опитвай да остроумничиш.

— Ако това са двете ти изисквания, сбъркала си мястото и човека. Ще те откарам до вкъщи.

— Не. — Лейла тропна с крак и скръсти ръце. — Ще се прибера пеша, когато съм готова да тръгна, а все още не съм. Не си и помисляй да ме изриташ или…

— Какво? — Какво друго му оставаше, освен да се пошегува? Беше нелепо. Фокс сви ръце в юмруци и зае поза на боксьор. — Мислиш си, че можеш да ме надвиеш?

Гневът, който пламна от нея, нажежи въздуха.

— Не ме изкушавай. Ти ми заложи този капан. Връхлетя ме като гръм от ясно небе и когато не затанцувах танца на радостта и не прегърнах програмата, просто си тръгна. Казваш ми, че ме обичаш, а после си тръгваш.

— Извинявай, нуждаех се от известно време насаме, след като узнах, че жената, която обичам, не желае съвместен живот с мен.

— Не съм казала… нямах предвид… По дяволите. — Лейла закри лицето си с ръце, вдиша дълбоко и издиша няколко пъти. Гневът й се изпари и тя отпусна ръце. — Казах ти, че ме плашиш. Не разбираш това. Ти не се плашиш лесно.

— Не е вярно.

— О, напротив. Твърде дълго си живял с тази заплаха, за да се плашиш лесно. Смело посрещаш предизвикателства. Донякъде се дължи на обстоятелствата, донякъде — на твоята природа, но си готов да се сблъскаш с всичко, което се изпречи на пътя ти. На мен не ми се е налагало досега. До февруари животът ми беше съвсем обикновен. Никакви сътресения по пътя, никакви големи събития. Въпреки всичко мисля, че се справям доста добре. Въпреки всичко — повтори тя с въздишка и закрачи из стаята.

— Справяш се.

— Страхувам се от това, което витае тук, което се задава и което може да се случи. Нямам енергията на Куин или… геройския хъс на Сибил — продължи тя. — Упорита съм, когато се заловя с нещо, и правя всичко възможно да се получи, умея да раздробявам цялостната картина на компоненти, за да я разбера. Все пак е нещо. Не е толкова шокиращо, не е толкова страшно, когато имаш тези по-малки парчета, с които да работиш. Но не мога да проумея нещата между теб и мен, Фокс. Това ме плаши. — Тя отново се обърна към него. — Страхувам се, че изпитвам чувства към теб, каквито не съм изпитвала към никого преди. Казвах си, че всичко е наред, че няма нищо необичайно в тези чувства, които ме завладяват. Защото всичко е лудост. Факт е, че е лудост, но реалност. Всичко, което се случва около нас и вътре в мен, е реалност. Просто не зная какво да правя.

— А аз добавих към цялата бъркотия и идеята за започване на бизнес, за да стане още по-сложно и страшно. Разбрах. Да забравим за това. Не исках да ти оказвам натиск. Подложени сме на достатъчно напрежение.

— Исках да бъда сърдита, защото е по-лесно, отколкото да призная, че се страхувам. Не искам да страним един от друг, Фокс. Случилото се днес… ти беше там. Събудих се от кошмара и ти стоеше до мен. После не се върна. — Тя затвори очи. — Не се върна.

— Не отидох далеч.

В очите й имаше сълзи, когато ги отвори.

— Помислих, че може да отидеш. Това ме изплаши повече от всичко друго.

— Обичам те — спокойно каза той. — Къде бих могъл да отида?

Тя се хвърли в прегръдката му.

— Не отивай далеч. — Устните й намериха неговите. — Не ме отблъсквай. Позволи ми да остана с теб.

— Лейла! — Той обхвана лицето й и я побутна назад, докато погледите им се срещнаха. — Единственото, което искам в края на деня, е ти да си с мен.

— Ето ме. Краят на деня е и съм тук. Не искам да бъда никъде другаде.

Устните й бяха толкова нежни, толкова обещаващи. Въздишката й, когато тялото й се притисна към неговото, бе като музика. Ръцете й галеха лицето му, косите му. Той я завъртя и я понесе към спалнята и в мрака двамата се отпуснаха на леглото. Прегърна го, краката им се преплетоха, когато се озоваха с лице един към друг. Докато разпалваха чувствеността си с безкрайно дълги целувки, в тъмнината Фокс виждаше блясъка в очите й, овала на лицето й, формата на устните й, усещаше как сърцето й бие до неговото.

Тя се раздвижи, коленичи и разкопча ризата му. После се спусна надолу, притискайки устни към сърцето му. Пръстите й леко го докосваха отстрани, докато езикът й се плъзгаше по кожата му. Почувства как всеки мускул в него затрептя под бавните ласки на разтворените й устни, щом тя достигна до корема му и посегна да разкопчае дънките му. Искаше да го кара да тръпне.

Придвижи ципа надолу, после придърпа материята по стегнатите му задни части, по затоплената му кожа. Той простена от наслада.

Тялото му бе в нейна власт. Устните и ръцете й бавно и неумолимо го водеха навътре в това развълнувано горещо море, Фокс потъваше в него. Когато кръвта му закипя, тя се отдалечи. Чу шумоленето на дрехите й, докато ги сваляше.

— Ще те помоля за нещо — прошепна Лейла. Пропълзя до него на четири крака върху леглото и устата му пресъхна.

— Ако мога да направя нещо за теб, това е най-подходящият момент да го поискаш.

Възбудата му нарасна, когато устните й се снишиха към неговите, потъркаха ги и се отдръпнаха. Обхвана тила й, за да ги доближи отново до своите, тя ги срещна и побутна главата му надолу към гърдите си.

— Когато ме докосваш, когато правиш любов с мен, когато си в мен, можеш ли да почувстваш онова, което чувствам аз? Мога ли и аз да почувствам, каквото чувстваш ти? Искам да го изживея с теб. Искам да разбера какво е да бъдем заедно по този начин, да позная тази близост.

Дар, помисли си Фокс, проява на пълно доверие и от двете страни. Надигна се и я погледна в очите.

— Отвори съзнанието си — прошепна той и потърка устни в нейните. — Просто го отвори.

Долови напрежението й, копнежите и мислите, които изплуваха и чезнеха като мимолетни проблясъци. Да бъде желана, докосвана. От него. Когато ръцете й се придвижиха нагоре по гърба му, почувства насладата и одобрението й. Усещаше притискането на телата им, биенето на сърцата им.

Отпусна я надолу и целувката стана по-дълбока. Отвори съзнанието си за нея. Отначало бе като въздишка, която нахлу в тялото й и ума й. Невероятно, помисли си тя. И двамата ставаха все по-нетърпеливи. Лейла повдигна глава, когато почувства желанието му да усети пулса на шията й и вкуса на кожата й там.

Затаи дъх, когато устните му обхванаха зърното й. Толкова изживявания, толкова пориви… тръпнеше при всяко ново усещане, което я изпълваше и обгръщаше. Ръцете му, кожата й, устните му, вкуса й. Копнежите й се преплитаха с неговите като струи на водопад.

Жажда… може би идваща от него, а може би от самата нея, събуди отчаян стремеж, който отключи нови, необуздани пориви. Ръцете му я докосваха, по-енергично от преди, и отговаряха на неизречените й желания. Още, още, още… Насладата се надигаше като вълна, докато изригна в мощен, обсебващ порой.

Ноктите й се впиваха, зъбите й леко захапваха. Когато двамата се сляха, бе увлечена в луд вихър от различни емоции.

— Остани с мен, остани с мен.

Замаяна, тя обви крака около него като вериги, усещайки издигането му към върха. Блаженството, нож с две остриета, безмилостно пронизваше и двамата. Заедно се вкопчиха в него. Бе обсебила тялото, мислите и сърцето му, докато го доведе до пълно изтощение.

Фокс се отпусна по очи на леглото, безпомощен и затаил дъх. Все още нямаше сили да я попита как е, още по-малко да помисли за себе си.

Чувстваше се разглобен и не можеше да събере частите си. Не можеше да изгради свързана мисъл. Не бе напълно сигурен дали все още в съзнанието му не отекват нейните мисли.

След няколко минути осъзна, че ще умре от жажда, ако не изпълзи за вода.

— Вода — промълви той с пресипнал глас.

— Господи! Моля те.

Фокс опита да се претърколи и се блъсна в Лейла, която лежеше отпусната напряко върху леглото.

— Извинявай.

Когато стъпи на пода, изсумтя и залитайки, тръгна към кухнята. Лампата на хладилника заслепи очите му като ярко слънце. Потърквайки клепачи с една ръка, Фокс слепешком потърси бутилка вода по рафтовете.

Изпи половината, както стоеше гол пред отворения хладилник, със стиснати клепачи срещу светлината. Най-сетне се опомни, с полуотворени очи взе друга бутилка и я отнесе в спалнята.