Лейла не бе помръднала.

— Добре ли си? Да не би…

— Вода. — Ръката й раздвижи въздуха. — Вода.

Той отвори бутилката и обви ръка около Лейла, за да я повдигне. Подпирайки се на рамото му, тя отпи със същата отчаяна наслада като него и попита:

— Ушите ти бучат ли? Моите — да. Мисля, че навярно съм ослепяла.

Фокс я придърпа към възглавницата, за да се облегне на нея вместо на него, и включи нощната лампа. Лейла изпищя и закри очите си с ръка.

— Е, добре, не съм ослепяла, но сега може да ослепея. — После плахо надникна между пръстите си. — Правил ли си го някога така…

— Не. Беше за първи път. — Все още чувствайки лека слабост в краката, той седна до нея. „Жалко“, помисли си Лейла, защото гледката в цял ръст й харесваше. — И беше мощно.

— Твърде слабо казано. Няма подходяща дума. Мисля, че не бихме издържали да го правим така всеки път.

— Само в специални случаи.

Тя се усмихна и събра сили да се надигне и опре глава на рамото му.

— Наближава първа пролет. Мисля, че е достатъчно специален случай.

Фокс се засмя и потърка лице в косите й. „Обичам те“, помисли си той, но този път запази думите за себе си.



Фокс имаше среща извън кантората и Лейла се възползва от спокойния следобед, за да прочете части от третия дневник на Ан Хокинс. Нямаше, както се бяха надявали, магическо заклинание, формула или подробни указания как се убива демон, съществувал векове. Това я караше да вярва, че Джайлс Дент не е разкрил отговорите на любимата си. Подходът на Сибил бе по-мистичен: щом Ан е знаела, знаела е и че онова, което трябва да бъде сторено за унищожаването на Туис, може да загуби отчасти или напълно силата си, ако отговорите са дадени наготово.

Струваше й се твърде отвлечено и вбесяващо и посвети доста време на опити за четене между редовете. Резултатът бе разочарование и главоболие. Защо хората не се изразяваха ясно и просто? Обичаше да следва точни указания. Щеше да ги запише, ако ги откриеха и приложеха успешно, в случай че бъдещите поколения се сблъскат с подобен проблем.

— Защо не дойдеш отново? — промълви тя. — Ела и ми кажи нещо, Ан. Просто го разкрий. После всички ще продължим живота си нормално.

Докато изричаше това, чу входната врата да проскърцва и скочи на крака. Влезе Брайън О’Дел.

— Здравей, Лейла. Извинявай. Стреснах ли те?

— Не… Малко. Не очаквах никого. Фокс е извън кантората днес следобед.

— Ааа… Добре. — Брайън пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Бях в града и реших да се отбия.

— Той едва ли ще се върне преди шест. Ако искате да предам нещо…

— Не. Нищо важно. Знаеш ли, щом съм дошъл, не е зле да надникна там вътре. — Мъжът извади едната си ръка от джоба и посочи с палец. — Фокс спомена, че иска нов паркет в кухнята и още едно-две неща. Ще направя измервания. Да ти донеса ли кафе или нещо друго?

Лейла наклони глава.

— Как ще измервате без ролетка?

— Ще взема една от пикапа си.

— Господин О’Дел, Фокс ли ви помоли да наминете следобед?

— Ааа… Той не е тук.

— Именно. — Също като сина, бащата никак не умееше да лъже. — Затова ви е помолил да ме нагледате. Може би нямаше да се досетя, ако съпругата ви не бе дошла преди около час с дузина яйца. Като събера две и две, надушвам бавачки.

Брайън се усмихна, почесвайки се по главата.

— Разкрит съм. Фокс не иска да стоиш сама тук. Не го упреквам. — Приближи се и седна на един от столовете за посетители. — Дано не му се караш.

— Няма — въздъхна тя и също седна. — По един и друг начин, всички се тревожим един за друг. Но мобилният телефон е в джоба ми и номерата на всички, които познавам, са на бързо избиране. Господин О’Дел…

— Брайън.

— Брайън, как понасяте всичко това? Да знаете какво ще се случи, какво може да сполети Фокс?

— Знаеш ли, бях на деветнадесет, когато се роди Сейдж. — Мъжът зае поза, издаваща, че не бърза и няма нищо против да поостане, със свит крак, опрян на другото коляно. — Джоан беше на осемнадесет. Две хлапета, които си мислеха, че знаят всичко, че са предвидили всичко, но когато се появи твое дете, целият свят се преобръща. Част от мен не е престанала да се тревожи от тридесет и три години. — Усмихна се, докато го казваше. — Мисля, че по отношение на Фокс тази част е значителна. Честно казано, бесен съм, че детството и невинността му бяха отнети. Прибра се в онзи ден, на десетия си рожден ден, и вече не беше дете, не същото като преди.

— Разказа ли ви какво се е случило? Онази сутрин, когато се е върнал от Свещения камък?

— Иска ми се да вярвам, че сме били добри родители в много отношения, и в едно съм сигурен, че бяхме. Знаеха, че могат да споделят всичко с нас. Беше се опитал да ни метне, че ще си правят лагер в задния двор на Кал, но и за двама ни с Джоан беше ясно, че кроят нещо друго.

— Знаели сте, че ще прекара нощта в гората?

— Знаехме, че са замислили някакво приключение, и му дадохме свобода. Ако не бяхме, щеше да намери начин. Все някога птичетата излитат от гнездото. Не можеш да ги спреш, колкото и да искаш да са в безопасност.

Мъжът замълча за миг и когато Лейла усети как той мислено се връща назад, се запита какво е да си спомняш за живота на друг човек, преминал пред очите ти. На някого, когото обичаш.

— Заедно с Гейдж дойдоха у дома — продължи Брайън. — По израженията и на двамата личеше, че нещо е станало. Разказаха ни и тогава всичко се промени. Говорехме за преместване. С Джоан обсъждахме идеята да продадем фермата и да напуснем града. Но той чувстваше нужда да бъде тук. Когато седмицата отмина, мислехме, че всичко е свършило. Останахме, но по-скоро защото Фокс искаше да е тук, с Кал и Гейдж.

— Видели сте го да се сблъсква с това вече три пъти и сега предстои нов сблъсък. Мисля, че е нужна огромна смелост, за да приемете всичко, което прави, а не да се опитвате да го спрете.

Усмивката му бе шеговита и спокойна.

— Не е смелост, а вяра. Имам пълна вяра във Фокс. Той е най-добрият човек, когото познавам.

Брайън остана, докато тя затвори кантората, и настоя да я откара до дома. „Най-добрият човек, когото познавам“, помисли си Лейла, влизайки в къщата. Нима можеше да има по-голяма похвала от баща за син?

Качи се по стълбите, за да върне дневника в домашния кабинет. Куин седеше на бюрото си и намръщено се взираше в монитора.

— Как върви?

— Зле. Наближава крайният ми срок, а не съм стигнала до никъде със статията.

— Съжалявам. Ще сляза долу и ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Не. По дяволите! — Куин стана. — Не биваше да се съгласявам да пиша тъпата статия, но парите ме поблазниха. Цял ден умуваме върху идеята за ритуал с кръв и заклинанието, и Сибил започна да нервничи.

— Къде е тя?

— Работи в стаята си, защото очевидно вдигам твърде много шум с мислите си. — Куин нехайно махна с ръка. — Имаме такива моменти, когато работим дълго време върху общ проект. Но при нея са по-чести. Да имаше някоя бисквитка. — Куин опря брадичка на ръката си. — И пакет сладки с глазура. По дяволите! — Взе ябълка от бюрото и я захапа. — На какво се усмихваш?

— Усмихвам се, защото е обнадеждаващо, когато се прибера у дома, да заваря теб в скапано настроение и бленуваща за бисквитки, а Сибил — затворена в стаята си. Толкова е нормално.

С нещо средно между мърморене и сумтене, Куин отново отхапа от ябълката.

— Майка ми изпрати модел за шаферски рокли. В цикламено. Колко нормално ти се струва това, госпожице Слънчево настроение?

— Бих облякла цикламена рокля, ако се наложи. Но, моля те, не ме карай.

Очите й проблеснаха закачливо и Куин се усмихна, докато дъвчеше.

— Сибил би изглеждала ужасно в цикламено. Ако продължи да ми се цупи, ще я накарам да се облече точно така. Знаеш ли какво? Трябва да се измъкнем оттук за малко. Само работа, никакви развлечения. Утре ще си вземем почивен ден, за обикаляне по магазини и избиране на булчинска рокля.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Помислих, че никога няма да поискаш. Изгарям от нетърпение. Къде…

Лейла се обърна, когато вратата на Сибил се отвори.

— Утре ще излезем по магазините. Да търсим булчинска рокля за Куин.

— Добре, добре. — Сибил се облегна на касата, оглеждайки и двете си приятелки. — Това би могло да се нарече ритуал, бял женски ритуал. Освен ако решим да се вгледаме по-внимателно в символиката. Бялото е символ на невинност, воалът — на смирение…

— Не ме интересува — прекъсна я Куин. — Без срам ще оставя феминистките си убеждения настрана, за да имам идеалната сватбена рокля. Ще мога да си го простя.

— Добре. Впрочем… — Сибил нехайно побутна буйните си коси назад. — Все пак е женски ритуал. Може би ще балансира онова, което се каним да извършим в близките две седмици. Кървава магия.



След срещите си Фокс отиде направо до квартирата на Лейла. Тя отвори вратата, преди той да стигне до къщата, тръсна коси и устните й се извиха в съблазнителна усмивка. Нима би могъл да иска нещо друго, когато се прибира у дома вечер?

— Здравей. — Наведе се да я целуне, изправи се и подозрително наклони глава при неохотния отговор. — Какво ще кажеш да опитаме отново?

— Извинявай. Разсеяна съм.

Тя хвана реверите на якето му и този път страстно отвърна на целувката.

— Ето за това говоря. — Но не видя в очите й да проблясва отражение на шеговитата му усмивка. — Какво има?

— Получи ли гласовото ми съобщение?

— Среща тук, веднага щом се освободя. Е, тук съм.

— В хола сме. Мислим… Сибил мисли, че е открила точно какъв ритуал ни е нужен.

— Игри и забавления за всички. — Обзет от тревога, Фокс докосна скулата й. — Какъв е проблемът?

— Тя… Чака да дойдете и тримата, за да ви обясни.

— Каквото и да е обяснила на теб, не е накарала лицето ти да засияе.

— Някои от възможните последици не са никак розови. — Лейла хвана ръката му. — Най-добре е да го чуеш сам. Но преди това… Трябва да ти кажа нещо друго.

— Добре.

— Фокс… — Пръстите й стиснаха неговите, като за утеха. — Може ли да поседнем тук за минута?

Седнаха на стъпалата към терасата, загледани в тихата улица. Пръстите й бяха преплетени в скута, което бе един от нейните издайнически признаци на нервност, както би ги нарекъл Гейдж.

— Много ли е лошо? — попита Фокс.

— Не зная. Не зная как ще го приемеш. — Силно стисна устни за миг. — Ще го кажа направо, а после ще имаш време да мислиш колкото искаш. Карли е била свързана… с това. Била е наследница на Хестър Дийл.

Истината го връхлетя като внезапен удар в корема. Зави му се свят и той зададе първия въпрос, който му хрумна:

— Откъде знаеш?

— Помолих Сибил… — Тя замълча, обърна се към него и започна отново: — Реших, че трябва да има причини за случилото се, Фокс, причина да бъде обсебена толкова бързо и… фатално. Затова помолих Сибил да провери и тя го направи.

— Защо не ми каза нищо?

— Не бях сигурна и ако се бях излъгала, щях да те разстроя напразно. А и… Да, трябваше да ти кажа — призна тя. — Съжалявам.

— Не. — Световъртежът изчезна. Свитият му на топка стомах се отпусна. Беше се опитала да му го спести, докато подозрението се потвърди, както би постъпил той. — Не, разбирам. Сибил е проучила родословието на Карли?

— Да. Тази вечер ми каза, че е открила връзката. Има подробности за рода, ако те интересуват.

Когато той само поклати глава, Лейла продължи:

— Не зная дали ще ти стане по-леко или по-тежко, или нищо няма да се промени. Но мисля, че трябва да знаеш.