Нора Робъртс - Град на демони

— Била е свързана — тихо каза той. — От самото начало.

— Туис е използвал това, и теб, и нея. Съжалявам. Много съжалявам, но нищо от онова, което си направил или не си направил, не би променило положението.

— Не зная дали е истина, но сега не мога да сторя нищо, за да го променя. Навярно аз и Карли сме се срещнали заради това. Но и двамата направихме стъпки, които доведоха до такъв край. Ако изборът ни беше различен, може би и резултатът щеше да е друг. Няма начин да узная. — След миг той сложи ръка върху нейната. — Винаги ще изпитвам чувство за вина и мъка, когато се сетя за нея. Но вече зная причината, поне отчасти. Досега не можех да проумея защо се случи, Лейла, и това не ми даваше покой.

— Туис ти я е отнел, за да те нарани. А е успял да го стори по този начин, защото е била свързана с него чрез кръвта си. И защото…

— Продължавай — подкани я той, когато Лейла замълча.

— Мисля, че защото не е вярвала истински. Не е повярвала достатъчно, за да се страхува, да се бори или дори да избяга. Това са само предположения и може би прекрачвам някаква граница, но…

— Не — тихо каза той. — Не, напълно си права. Карли не повярва дори когато видя с очите си. — Фокс повдигна свободната си ръка и погледна дланта, на която нямаше никаква следа. — Каза ми това, което мислеше, че искам да чуя, обеща да остане във фермата в онази нощ, а не е възнамерявала да удържи на обещанието. Беше скептичка по природа и не можеше да се промени.

Той леко сви ръката си в юмрук, после я отпусна. За първи път от седем години се чувстваше малко по-спокоен.

— Никога не ми е хрумвало, че може да има връзка. Умно. Права беше да ми кажеш. — Той повдигна ръце и плъзна пръсти между нейните. — Да бъдем откровени един с друг, дори когато е трудно — това е най-добрият избор за нас.

— Преди да влезем вътре, искам да те уверя в едно. Ако ти обещая нещо, ако ме помолиш да направя или да не правя нещо и дам обещание, ще удържа на него.

Той кимна с разбиране и доближи слетите им ръце към устните си.

— А аз ще ти вярвам. Да вървим при другите.

Не можеше да промени миналото. Можеше само да се готви за бъдещето. И да цени настоящето. Лейла бе неговото настояще. Както и хората в тази къща. Те се нуждаеха от него, и той — от тях. Това би трябвало да е достатъчно за всеки.

Фокс зае обичайното си място на пода с Лъмп. Каквото и да витаеше във въздуха, помисли си той, бе нещо средно между напрежение и страх. Идваше от жените. От Кал и Гейдж долавяше любопитство и нетърпение.

— Какво става? Каквото и да е, да чуем.

Сибил взе думата:

— Разговарях с доста хора. Зная, и до голяма степен вярвам, че целта на ритуала с кръв трябва да бъде трите парчета от камъка на Дент да се съединят. Предполагаме, че това трябва да направим. Има много догадки, основани на откъслечна информация, на разсъждения.

— Досега не е имало голяма полза от трите отделни парчета — изтъкна Гейдж.

— Е, не се знае, нали? — предизвикателно отвърна Сибил. — Възможно е тези отделни парчета да са ви дали подаръка, който сте получили. Отлично зрение, бързо оздравяване. Щом стане цял, може да го загубите. А тогава ще бъдете по-уязвими за Туис.

— Ако не ги съберем отново в едно — изтъкна Кал, — ще си останат просто три камъка, чиято роля не разбираме. Съгласихме се да опитаме. Вече сме опитвали. Ако сте намерили друг начин, това ще бъде следващата ни стъпка.

— Ритуалите с кръв са могъщи и опасни магии. Вече си имаме работа с мощна и опасна сила. Трябва да знаете всички възможни последици. Всички трябва да ги знаем. И всички да сме съгласни, защото е нужно участието на всеки от нас, за да имаме шанс да постигнем нещо. Няма да дам съгласието си, преди всички да разберат това.

— Ясно. — Гейдж сви рамене. — Може да се наложи Кал да изрови очилата си и тримата да станем податливи на обикновена настинка.

— Няма място за шеги — обърна се Сибил към него. — Може да загубите не само това, което имате, а и още. Всичко да избухне пред лицата ни. Виждал си тази картина от бъдещето. Смесица от огън и кръв, камък върху камъка. Всичко живо — погълнато. Вашата кръв е освободила демона. Трябва да имаме предвид, че с този ритуал може да отключим нещо още по-страшно.

— Който не рискува, не печели.

— Прав е — кимна Фокс към Гейдж. — Или рискуваме, или не правим нищо. Или вярваме на Ан Хокинс, или не. Дошло е съдбовното време, така е казала тя на Кал. През тези Седем ще бъде всичко или нищо и ако камъкът стане цял, е потенциално оръжие. Аз й вярвам. Пожертвала е своя живот с Дент и благодарение на тази жертва сме се появили ние. Едно — на три части, и три — в едно цяло. Ако има начин, да опитаме.

— Има още една тройка. Кю, Лейла и аз. Нашата кръв, покварена, ако може така да се каже, от тази на демона.

— Но смесена с невинната. — Лейла седеше със скръстени ръце, сякаш държеше нещо крехко и чупливо в шепите си. — Хестър Дийл не е била зла. Невинна кръв, Сибил, ти каза, че невинната кръв е мощен елемент в ритуала.

— Така ми казаха — въздъхна Сибил. — Но получих предупреждение, че невинността може да бъде използвана, за да даде повече сила на демоничното начало. Че ритуал като този, който планираме, може да го събуди. Три малки момчета са се преобразили там. Може да се случи отново, с нас. — Погледна Лейла и Куин. — И онова, което носим в себе си, макар и да е останала нищожна част от него или просто да е потискано от истинската ни същност, изведнъж да се надигне.

— Няма да се случи — припряно заговори Куин. — Не само защото рогата и копитата не са сред модните аксесоари, по които си падам, а… — тя не обърна внимание на тихото проклятие, изречено от Сибил — защото няма да го допуснем. Сиб, ти си твърде упорита, за да позволиш малко демонична ДНК да диктува действията ти. И не носиш отговорност. Не се и опитвай — отсече Куин, когато Сибил опита да каже нещо. — Никой не те познава толкова добре, колкото аз. Ако гласуваме „за“, решението ще бъде взето от всички ни, изборът ще е на всички ни. Каквото и да стане, победа или загуба, няма да тежи върху твоите плещи. Ти си само вестоносец.

— Разбери, че ако нещата се развият зле, последиците могат да бъдат страховити и жестоки.

— А при добър развой — напомни й Фокс, — ще направим крачка напред към спасяването на животи. Към края на кошмара.

— По-вероятно е да загубим по капка кръв и нищо да не стане. Откъдето и да погледнете, начинанието е рисковано — добави Гейдж. — Обичам рисковете. Аз съм съгласен.

— Някой да не е? — Куин погледна всички. — Това е голямо „за“.

— Да действаме.

— Не бързай толкова, смелчаго — каза Сибил на Гейдж. — Въпреки че ритуалът е ясен, има подробности и процедура. Шестимата трябва да застанем в ритуален кръг. Момиче до момче, момиче до момче, като на парти. До Свещения камък. Кал, случайно да пазиш ножа, който си използвал първия път?

— Скаутският ми нож? Разбира се.

— Разбира се, че го пази.

Впечатлена, Куин се приближи и го целуна по бузата.

— Ще ни бъде нужен. Имам списък с необходимите неща. И ще съчиним заклинанието. Трябва да изчакаме до пълнолуние, да започнем половин час преди и да завършим половин час след полунощ.

— О, за бога!

— Ритуалът изисква ритуалност — сопна се Сибил на Гейдж. — И уважение, и адски много вяра. Пълнолунието ще ни даде светлина, реална и магическа. Времето преди полунощ е за доброто, а другият половин час — за злото. Това е часът, мястото и най-добрият ни шанс магията да подейства. Приеми го като събиране на козове в наша полза. Имаме две седмици да уточним подробностите, да изгладим дреболиите… или да се откажем от идеята и да се молим на Бога. Междувременно… — Сибил погледна празната си чаша. — Ще си налея още вино.

Моментално започна обсъждане и Гейдж се измъкна, за да последва Сибил в кухнята.

— От какво се страхуваш?

— О, не зная. — Тя напълни чашата си догоре с каберне. — От смърт и разруха.

— Ти не се плашиш лесно, така че говори.

Сибил отпи малка глътка, когато се обърна към него.

— Не си единственият, който има видения за предстоящите атракции.

— Какво видя този път?

— Видях най-добрата си приятелка да умира, както и още една жена, която обикнах и започнах да уважавам. Видях любимите им да загиват в опит да ги спасят. Видях и твоята смърт сред кръв и огън. А аз останах жива. Какво по-страшно може да има? Да видиш как всички умират, и единствен да останеш жив.

— Това ми се струва по-скоро нервност и чувство за вина, отколкото предзнаменование.

— Не върша нищо, за което да се чувствам виновна. Хубаво беше, че в съня ми се получи. Видях хелиотропа цял върху Свещения камък при пълнолуние и за миг засвети по-силно от слънцето. — Сибил издаде дълга, тиха въздишка. — Не искам да си тръгна през гората сама, така че ми направи една услуга. Не умирай!

— Ще се постарая.