— Иска ми се, но…

Когато тя започна да се предава… какво бяха час-два за влюбени, Гейдж излезе през входната врата.

— Извинявайте.

После погледна Фокс и наклони глава. Той кимна.

— Как се разбирате без думи? — полюбопитства Лейла, докато Гейдж вървеше към колата си.

— Може би има нещо общо с това, че се познаваме, откакто сме се родили. Ще пътувам с него. — Фокс обхвана лицето й. — До утре вечер.

— Да. До утре вечер.

— Обичам те. — Целуна я отново. — По дяволите, трябва да тръгвам. — И отново я целуна. — До утре.

Когато закрачи към колата, бе твърде погълнат от мисли за нея, за да забележи тъмния облак, който закри луната.



„Оставете на Куин да намери идеалния булчински бутик“, помисли си Лейла. Всяка минута от двучасовото пътуване си бе струвала, когато стигнаха до великолепната къща във викториански стил с прелестни градини. Търговското око на Лейла забеляза подробностите — цветовите съчетания, обзавеждането, уютните кътчета за сядане, подредени с женски вкус, нежното осветление.

И стоката. Изложените рокли, обувки, аксесоари за коса, изработени с безкрайно много въображение, накараха Лейла да се почувства така, сякаш пристъпва по сватбена торта, между съблазнителните сметанови фигурки.

— Твърде голям избор. Ще припадна.

Куин се хвана за ръката на Сибил.

— Няма. Имаме цял ден на разположение. Господи, виждали ли сте толкова много белота? Водопади от тюл, зимна гора от коприна…

— Е, има бяло и слонова кост, кремаво, шампанско, екрю — започна Лейла. — Аз бих се спряла на бяло за светлокоса жена като теб, Куин. Ще ти подхожда.

— Ти избери някоя. С това си се занимавала… преди, нали? — Куин потърка шията си. — Защо съм толкова нервна?

— Защото човек се омъжва за първи път само веднъж.

Куин смушка Сибил и се засмя.

— Млъкни. Добре. — Пое си дъх за кураж. — Натали подготвя пробната — каза тя, говорейки за управителката на магазина. — Ще облека каквото е избрала. Но всяка от трите ни трябва да посочи поне една. И да се закълнем да сме честни. Ако роклята ми стои ужасно, ще го кажем. Да се разпръснем. След двадесет минути — в пробната.

— Ще разбереш коя е идеалната, щом се видиш в нея. С всички е така.

Лейла се отдалечи и разгледа дантели, коприна, сатен, мъниста. Прецени линии, дължини и деколтета. Докато стоеше срещу една рокля и си представяше Куин в нея, Натали се приближи.

Тупираните й прошарени коси подхождаха на младежкото лице, на което се открояваха малки очила с черни рамки. Беше дребничка и елегантна с тъмния костюм, който навярно бе избрала, за да се забелязва сред роклите, а не да се слива с тях.

— Куин е готова, но не иска да започне без вас. Имаме шест рокли за начало — обърна се тя към Лейла.

— Бих искала да добавя и тази.

— Разбира се, ще се погрижа.

— Откога сте в бизнеса?

— С партньорката ми открихме този магазин преди четири години. Преди това бях управител на булчински бутик в Ню Йорк.

— Така ли? Къде?

— „Ай Ду“, в Ъпър Ийст Сайд.

— Страхотно място. Една приятелка купи сватбената си рокля оттам преди няколко години. Аз живея… живеех… — Кое ли беше вярното, запита се Лейла. — В Ню Йорк. Бях управител на бутик в центъра. „Ърбейния“.

— Зная този магазин — засия Натали. — Светът е малък.

— Така е. Мога ли да попитам какво ви накара да напуснете Ню Йорк и да започнете бизнес тук?

— О, с Джули сме го обсъждали безброй пъти през годините. Приятелки сме от колежа. Тя откри мястото, обади ми се и каза: „Нат, това е“. Права беше. Мислех, че е полудяла. Мислех, че и аз съм луда, но се оказа права. — Натали наклони глава. — Знаете ли какво е да намерите за клиентката точно това, което желае, идеалното? Изразът на лицето й, вълнението в гласа й?

— Да, зная.

— Тройно по-хубаво е, когато сте собственик. Да ви заведа ли до пробната?

— Да, благодаря.

В просторното помещение с тройно огледало и столове с плетени възглавнички димеше чай в изящни порцеланови чаши. Тънки като лист бисквити чакаха върху сребърен поднос, а розови лилии и бели рози изпълваха въздуха с аромат.

Лейла седна и отпи глътка, докато Куин пробваше избраните модели.

— Тази не е лоша. — Сибил нацупи устни, когато Куин се завъртя пред огледалото. — Но е твърде натруфена за теб. Има твърде много… — завъртя ръка — пух.

— Харесват ми мънистата. Толкова са бляскави.

— Не — бе единственото, което каза Лейла, и Куин въздъхна.

— Следващата.

— Тази е по-добре — реши Сибил. — Не го казвам, защото аз я избрах. Но ако имаме предвид, че търсим най-важната рокля в живота ти, все още не сме я намерили. Мисля, че е твърде строга… няма нищо забавно.

— Но изглеждам толкова елегантна. — Куин се завъртя и очите й заблестяха, докато се оглеждаше в тройното огледало. — Почти… като кралица. Лейла?

— Подхожда на ръста и телосложението ти, и силуетът е класически. Не.

— Но…

Куин издаде въздишка, от която устните й затрептяха.

След още две проби и отхвърляния тя седна да си почине и да пийне чай по сутиен и бикини.

— Може би е по-добре да се оженим тайно. Да заминем за Лас Вегас и да ни венчае имитатор на Елвис. Ще бъде забавно.

— Майка ти ще те убие — напомни й Сибил, като разчупи една от тънките бисквити надве и й подаде половината. — Както и Франи — добави тя, имайки предвид майката на Кал.

— Може би просто не съм създадена, за да нося подобен тоалет. Повече ще ми подхожда стилна рокля за коктейли. Не е нужно да е официална и натруфена — добави тя, остави чая и посегна към една от останалите рокли. — С тази пола задникът ми ще изглежда огромен. — После гузно погледна Лейла. — Извинявай, ти я избра.

— Важен е твоят избор. Има обем… нарича се повдигната пола — обясни Лейла.

— Или е по-добре да бъде съвсем неофициално, венчавка и тържество в задния двор. Всичко останало са досадни подробности — говореше Куин на Сибил, докато Лейла й помагаше да облече роклята. — Обичам Кал. Искам да се омъжа за него. Искам да празнуваме това и всичко, което означаваме един за друг, постигнатото от шестима ни. Искам денят да бъде символ на вричането ни във вярност, на нашето щастие, и да стане страхотен купон. Ако питате мен, предвид всичко, с което сме се сблъскали и ще се сблъскаме, една скапана рокля не означава нищо.

Когато Лейла се отдръпна, тя се завъртя.

— О, господи!

Куин затаи дъх, щом зърна отражението си. Сърцевидният корсаж без презрамки разкриваше силни, атлетични рамене и ръце и по него блестяха безброй кристални мъниста. Полата се спускаше от прилепнала талия на ефирни дипли от тафта, акцентирани с перли.

Куин леко докосна полата с върховете на пръстите си.

— Сиб?

— Боже мой! — Сибил изтри сълза с кокалчетата на ръката си. — Не очаквах да реагирам така. За бога, Кю, съвършена е. Ти си съвършена.

— Моля те, кажи, че задникът ми не изглежда огромен. Излъжи, ако трябва.

— Изглежда страхотно. По дяволите, трябва ми кърпичка.

— Помните ли всичко, което изрекох за роклята и досадните подробности? Забравете всяка дума. Лейла… — Куин затвори очи и кръстоса пръсти. — Ти какво мислиш?

— Не е нужно да ти казвам. Знаеш, че това е твоята рокля.



Пролетта донесе пъстрота в Холоу с разлистените върби, които се отразяваха в езерото в парка, с розовите пъпки и разцъфналите дрянове в гората и край пътя. Дните ставаха все по-дълги и по-топли, като вълнуваща прелюдия към наближаващото лято.

Терасите грееха, прясно боядисани, а градините бяха изпълнени с ярки багри. Бръмчаха косачки и във въздуха се носеше сладостен мирис на прясно окосена трева. Децата играеха бейзбол, а мъжете почистваха скарите си за барбекю.

И с идването на пролетта сънищата ставаха по-страшни.

Фокс се събуди, плувнал в студена пот. Все още долавяше мириса на кръвта, на дима и овъглените тела на обречените и прокълнатите. Гърлото му пареше от виковете, изтръгнали се от него в съня. Бе тичал, спомни си той. Все още дишаше тежко и сърцето му препускаше. Бе тичал по опустелите улици на Холоу, между опожарени сгради, опитвайки се да стигне до Лейла, преди…

Протегна ръка. Нямаше я до него.

Скочи от леглото и нахлузи чифт боксерки в движение. Викаше я, но още преди да види отворената врата, знаеше къде е била подмамена в съня си.

Хукна навън в хладната пролетна нощ, също както в съня. Босите му крака шляпаха в луд бяг по плочки, асфалт и трева. Задушлив дим замъгляваше пустите улици, насълзяваше очите му, изгаряше гърлото му. Навсякъде около него сградите бяха обхванати от пламъци. „Не са истински“, каза си той. Огънят бе измама, но опасността — реална. Дори когато пареше кожата му, проникваше през плочките и изгаряше стъпалата му, Фокс продължаваше да тича.

Сърцето му щеше да изскочи, щом я зърна да върви между фалшивите пламъци. Плъзгаше се през дима като видение и светлината на огъня пробягваше по тялото й в яростен танц. Фокс извика, но тя не се обърна, не спря. Когато я хвана и завъртя с лице към него, очите й бяха слепи.

— Лейла! — Разтърси я. — Събуди се. Какво правиш?

— Прокълната съм — почти запя тя, с усмивка, която приличаше на гримаса от болка. — Всички сме прокълнати.

— Хайде. Да се прибираме у дома.

— Не. Аз съм майката на смъртта.

— Лейла… Ти си Лейла. — Опита се да проникне през мъглата в съзнанието й, но откри само лудостта на Хестър. — Върни се. — Потискайки собствената си паника, Фокс я сграбчи по-здраво. — Върни се, Лейла. — Докато тя се опитваше да се отскубне, плътно обви ръце около нея. — Обичам те. Лейла, обичам те.

Притисна я още по-силно, удави всичко — страх, гняв и болка — с любовта си.

Най-сетне тя се отпусна в прегръдката му и започна да тръпне.

— Фокс…

— Всичко е наред. Не е истина. Тук съм. Аз съм истински. Разбираш ли?

— Да. Не мога да мисля. Сънуваме ли?

— Вече не. Ще се върнем у дома. Ще влезем на топло.

Задържа ръката си, обвита около талията й, и се обърна.

Момчето се плъзгаше над пламъците като дете на скейтборд, с израз на злорадство и наслада, и развети от вятъра тъмни коси. Подтикнат от напиращия гняв, Фокс импулсивно се подготви за скок.

— Недей — промълви Лейла със слаб от изтощение глас и се облегна на него. — То те предизвиква, иска да ни отдели един от друг. Мисля, че заедно сме по-силни.

Смърт за единия, живот за другия. Ще изпия кръвта ти и ще посея семето си в младата ти женска.

— Не! — Този път Лейла трябваше да обвие ръце около врата му, за да му попречи да се втурне напред. Насочи мислите си към него. „Не можем да победим тук. Остани с мен. Трябва да останем заедно.“ — Не се отделяй от мен — каза тя на глас.

Беше жестока борба — да се измъкнат под нечистотията, с която създанието ги обсипваше. Да изминат пътя, докато момчето кръжеше около тях, смееше се ехидно и ръмжеше върху невидимия си скейтборд над пламъците. Но огънят постепенно стихна. Когато стигнаха до стъпалата към апартамента на Фокс, нощта отново бе ясна и хладна и се долавяше само лек мирис на сяра.

— Студена си. Да се връщаме в леглото.

— Трябва само да поседна. — Лейла се отпусна на един стол и безсилна да стори друго, се предаде на треперенето. — Как ме намери?

— Сънувах го. Бягането през града, огъня… всичко. — За да я стопли, той грабна от дивана покривката, изтъкана от майка му, и я метна върху голите й крака. — Към парка, към езерото, но в съня стигнах твърде късно. Беше мъртва, когато те извадих от водата.