Ясно небе — поне едно предимство — с температури, падащи от пролетните двадесет до хладните, но приятни тринадесет градуса.

Предимствата бяха ключът към спокойствието.

В джоба му бе неговата третина от камъка. Надяваше се и той да се окаже ценен ключ.

Докато Лейла се преобличаше, Фокс добави някои важни неща в малката си хладилна чанта. Огледа се, когато тя влезе, и на лицето му засия усмивка.

— Изглеждаш като момиче от корицата на „Стилна туристка“, ако има такова списание.

— Чудех се дали да не сложа обици. — Лейла огледа чантата и отворената раница. Кока-кола, няколко вида сладкиши и шоколадови десерти. — Както казваш, всички правим каквото намерим за добре.

— Тази част от провизиите е стара традиция.

— Поне притокът на захар е гарантиран. Господи, Фокс, луди ли сме?

— Такива са времената, в които живеем. Ние просто сме част от тях.

— Това нож ли е? — Лейла зяпна, зървайки калъфа на колана му. — Вземаш нож? Не знаех, че имаш.

— Всъщност е нещо като градинарски трион. Японски сърповиден нож. Добър е.

— И какво? — Лейла потърка слепоочието си, сякаш натискът щеше да й помогне да проумее това. — Възнамеряваш да подкастряш храсти по време на похода?

— Човек никога не знае, нали?

Тя докосна ръката му, докато той затваряше раницата си.

— Фокс…

— Доста вероятно е Туис да прояви интерес към това, което ще извършим тази нощ. Може да бъде наранен. Кал успя с удобния си скаутски нож последния път, когато бяхме там. Можеш да си сигурна, че Гейдж ще донесе проклетия си пистолет. Аз няма да тръгна въоръжен само с любимия си сладкиш в джоба.

Лейла опита да възрази, очите й го издадоха, но изведнъж в тях се появи нещо друго.

— Имаш ли резервен?

Фокс безмълвно отиде до бюфета и порови вътре.

— Нарича се фро. — Показа й издълженото гладко острие. — Добър е за дялкане на дървени клечки при поход. Може да нареже демон на парчета. Дръж го в ножницата — добави той и го прибра в кожения калъф. — Остър е.

— Добре.

— Не ме разбирай погрешно. — Той сложи ръце на раменете й. — Знаеш, че съм горещ поддръжник на равенството и правата на жените. Ще те защитавам, Лейла.

— И ти не ме разбирай погрешно. Аз също ще те защитавам.

Фокс потърка устните й със своите.

— Е, мисля, че е време да тръгваме.



Събраха се у Кал, за да започнат похода от пътеката, близо до дома му. Гората се бе променила от предишния път, осъзна Лейла. Тогава имаше сняг, задържал се в сенките, и пътеката бе разкаляна и хлъзгава, а дърветата стърчаха голи и зловещи. Сега клоните им бяха покрити с нежна зеленина и белите цветове на дивите дрянове проблясваха под залязващото слънце.

Сега тя имаше нож в кожен калъф, който се търкаше в хълбока й.

Веднъж бе изминала този път към неизвестното с още петима души и обожаваното куче на Кал. Сега знаеше какво може да ги очаква и вървеше към него като част от екипа. Вървеше до мъжа, когото обичаше. Затова имаше много повече за губене.

Куин забави, посочвайки към калъфа на колана й.

— Това нож ли е?

— Нарича се фро.

— За какво ти е, по дяволите?

— Инструмент. — Сибил посегна зад нея да провери тежестта му. — Служи за разцепване на дърва по посоката на влакната. По-безопасно е, отколкото с брадва. Този, съдейки по големината и формата му, навярно е за бамбук, японците са ги използвали за дялкане на бамбукови клечки по време на поход.

— Щом тя казва — съгласи се Лейла.

— Е, и аз искам нож, брадва или каквото и да е. Не — реши Куин, — искам мачете. С хубава дълга дръжка и зловещо извито острие. Трябва да си купя мачете.

— Можеш да вземеш моето следващия път — каза й Кал.

— Имаш мачете? Господи, моят човек е пълен с изненади. За какво ти е мачете?

— За косене на плевели и треви. По-скоро прилича на коса.

— Каква е разликата? Не. — Куин протегна ръка, преди Сибил да заговори. — Няма значение.

— Тогава ще кажа само, че може би трябва да поискаш коса, защото по традиция обикновено е с дълга дръжка. Но… — Сибил замълча. — От дърветата тече кръв.

— Случва се — каза Гейдж. — Това прогонва туристите.

Гъстата червена течност се спускаше на тънки струи по кората и се разпростираше по килима от листа. Във въздуха се носеше мирис на обгоряла мед, докато следваха пътеката към Хестърс Пул.

Там спряха до кафявата вода, която заклокочи и доби червен оттенък.

— Дали демонът знае, че сме тук? — тихо заговори Лейла. — Или е неговата система за сигурност. Нима мисли, че нещо подобно може да ни изплаши на този етап, или е туристическа атракция, както казва Гейдж?

— Може би по малко от двете. — Фокс й подаде кока-кола, но тя поклати глава. — Системите за сигурност изпращат сигнал. Ако Голямото зло не знае, че сме тръгнали насам, ще разбере, когато стигнем до определено място.

— И това е пресечната точка… на енергии — обясни Куин. — Място с мощна сила. Щом… О, господи!

Нещо изплува от езерото и тя смръщи ноздри.

— Мъртъв заек.

Кал сложи ръка на рамото й и го притисна по-силно, когато на бълбукащата повърхност се появиха още трупове.

Птици, катерички, лисици… Куин издаде звук на съжаление, но извади фотоапарата си и започна да документира. Смъртта изпълни въздуха със зловоние.

— Доста се е постарал тук — промърмори Гейдж.

Точно тогава над водата се показа разплуто тяло на сърна.

— Достатъчно, Куин — каза Кал.

— Не е — отвърна Куин, но прибра апарата. Гласът й бе суров, в очите й се четеше ярост. — Не е достатъчно. Били са безобидни и това е техният свят. Зная, че е глупаво да се разстройвам заради… фауната, когато на карта са заложени човешки животи, но…

— Хайде, Кю. — Сибил сложи ръка на кръста й и я накара да се обърне. — Нищо не може да се направи.

— Трябва да ги извадим. — Фокс се взираше в потресаващата гледка, напрягайки волята си да издържи, да остане хладнокръвен. — Не сега, но ще се върнем и ще ги извадим. Ще изгорим труповете. Не е само техният свят, а и нашият. Не можем да го оставим така. — После рязко се обърна, обзет от напиращ гняв, и почти нехайно каза: — Тук е. Гледа ни.

„И чака“, помисли той, докато заемаше мястото си в колоната на пътеката към Свещения камък.

Студът обхвана гората. Въпреки че бе измама, сковаваше до кости. Фокс затвори ципа на якето с качулка, без да забави крачките си, и хвана ръката на Лейла, за да я стопли в своята.

— Иска само да ни сплаши.

— Зная.

Фокс настрои ума си към шумоленето и ръмженето. „Следва ни неотлъчно, помисли си той. Знае накъде отиваме, но не и какво ще сторим, когато стигнем там.“

Гръм раздра ясното небе и от него бликна дъжд, който пронизваше плътта като иглички. Фокс повдигна качулката си, Лейла — също. Вятърът задуха на ледени, яростни пориви, които превиваха дърветата и изтръгваха листата от клоните. Той обви ръка около нея за опора, приведе се и продължи напред през пороя.

„Роса по розови листенца, друг път“, помисли си Фокс, но запази спокойствие.

— Всичко наред ли е там отзад? — Вече бе проверил с мисълта си, но утвърдителните викове му вдъхнаха повече увереност. — Ще направим верига — каза той на Лейла. — Застани зад мен и се хвани за колана ми. Кал знае какво да прави. Ще се държи за теб, и така нататък.

— Да запеем нещо — извика тя.

— Какво?

— Да запеем песен, която всички знаем. Нека има весела глъчка.

Фокс се усмихна през яростта на бурята.

— Влюбен съм в гениална жена.

Песен, която всички знаят, помисли си той, докато Лейла хващаше колана му. Това бе лесно.

Започна с „Нирвана“, предполагайки, че и всеки от другите често си е тананикал тяхна песен през последните си ученически години. Припевът отекваше дръзко, докато капките се сипеха остри като диаманти. Продължи с малко от „Смешинг Пъмпкинс“, малко от Спрингстийн, премина на „Пърл Джем“ и леко сладникавата Шерил Кроу.

Следващите двадесет минути крачеха през безмилостната буря в стройна колона като войници, пеейки версията на Фокс за „Демоничен рок“.

Постепенно бурята отслабна, докато остана само хладен бриз и леко ръмене. Най-сетне седнаха на прогизналата земя, за да си поемат дъх и отпуснат скованите си от болка мускули.

— Това ли са възможностите му? — Ръцете на Куин трепереха, докато подаваше термос с кафе. — Ако е така…

— Не — прекъсна я Фокс. — Просто си играе с нас. Но проклети да сме, ако не отвърнем на номерата му. Гората ще бъде мокра, може би трудно ще запалим огън.

Той срещна погледа на Кал, който откачаше каишката на Лъмп от колана си.

— Предвидил съм това. Да продължаваме. Аз ще застана начело за малко.

Огромно черно куче със святкащи зъби скочи на пътеката и заплашително заръмжа. Докато Фокс посягаше към калъфа с ножа си, Сибил се изправи. Извади изпод якето си револвер и хладнокръвно изстреля шест куршума.

Кучето изскимтя от болка и ярост, кръвта му задимя и засъска на земята. После изчезна сред вихрушка във въздуха с енергичен скок.

— Ето ти — за това, че развали прическата ми.

Сибил метна разрошените си къдрици назад, докато отваряше ципа на вътрешния си джоб за кутия с амуниции.

— Добре.

Също на крака, Гейдж протегна ръка. Огледа револвера, лъскав 22-ри калибър с перлена дръжка. Обикновено би се засмял при вида на такова оръжие, но тя си служеше с него като професионалист.

— Нещо, с което се сдобих по законен път.

Сибил взе обратно револвера си и сръчно го зареди.

— О! — Фокс мразеше огнестрелните оръжия и инстинктивно потръпна. Но не можеше да не се възхити на… дързостта й. — Това ще накара Голямото зло да се замисли.

Тя го прибра в кобура под якето си.

— Е, не може да цепи дърва, но има своите предимства.

Въздухът отново се затопли, младите листа проблеснаха на вечерното слънце, докато шестимата изминаваха останалата част от пътя до Свещения камък.

Той се издигаше от обгорялата земя сред открита местност, представляваща почти съвършен кръг. Монументът, който според всички изследвания се бе оказал от обикновен варовик, се открояваше като загадъчен олтар в пролетния здрач.

— Първо огъня — реши Кал и свали раницата си. — Преди да стане тъмно.

Отвори я и извади две подпалки.

След не особено приятния поход, смехът на Фокс бе като мехлем.

— Бива си те, Хокинс.

— Човек трябва да е подготвен. Ще започнем с тези, ще струпаме дърва около тях и пламъците ще ги изсушат. Трябва да свършат работа.

— Сладък е, нали? — каза Куин, обви ръце около врата на Кал и весело се сгуши в прегръдката му. — Сериозно.

Събраха камъни и клони, свалиха мокрите си якета и ги окачиха на коловете, които Фокс издялка, с надеждата огънят да ги изсуши. Препекоха донесените от Куин сандвичи с пуешко на заострени клечки, разделиха си топеното сирене на Сибил и ябълковите резени на Лейла и се нахвърлиха на храната като гладници.

Когато се спусна мрак, Фокс разчупи няколко кексчета, докато Кал проверяваше фенерчетата.

— Хайде — подкани той Куин, която жално поглеждаше към сладкишите. — Можеш да се поглезиш.

— Веднага ще се лепнат на задника ми. Ако останем живи, ще трябва да се побера в онази великолепна булчинска рокля. — Тя си взе едно кексче и благоразумно отчупи половината. — Мисля, че ще оцелеем, и половин сладкишче не се брои.