— А как? — отвърна Фокс. — Очаквам предложения.

Сибил повдигна ръка.

— Аз запалих фитила, така че нека опитам. Явно имаш скрупули, Лейла. Ще споделиш ли с нас какви?

— Чувствам се сякаш губя части от себе си, или поне от това, което мислех, че съм. Да добавим и че никога вече няма да бъда същата като преди.

— Може би — нехайно каза Гейдж. — Но не се знае дали изобщо ще те има след юли.

— Разбира се. — С лек смях, Лейла повдигна чашата си с вино. — Трябва да гледам оптимистично.

— Да опитаме нещо. — Кал поклати глава срещу Гейдж. — Било е доста вероятно да пострадаш сериозно днес, ако между теб и Фокс не бе щракнало нещо. И то без никой от двама ви да направи съзнателен опит. Какво? — попита той, когато Куин понечи да каже нещо, но замълча.

— Не. Нищо. — Куин се спогледа със Сибил. — Да кажем, че разбирам каква е ролята на всеки и защо е важна. Лейла, опитай се да погледнеш нещата от друг ъгъл. Да не мислиш какво ще загубиш, а какво можеш да спечелиш. Междувременно, продължаваме да преглеждаме дневниците на Ан Хокинс и другите книги, които ни даде прабабата на Кал. Сибил ще се опита да открие къде е отишла Ан в нощта, когато Джайлс Дент се е изправил срещу Лазаръс Туис до Свещения камък, къде е родила синовете си и е живяла до завръщането си тук, когато те са били около двегодишни. Все още се надяваме, че ако намерим мястото, там ще се натъкнем на още дневници. Освен това Сибил потвърди своята родствена връзка.

— По-младо разклонение от всички ваши, мога да кажа — продължи Сибил. — Моя далечна прабаба, Надя Сигарски, пристигнала тук със семейството си и други хора през деветнайсети век. Омъжила се за Джона Адамс, потомък на Хестър Дийл. Всъщност имам два клона, защото около петдесет години по-късно друг от предците ми, от рода Кински, също дошъл тук и се събрал с внучка на Надя и Джона. Така че както Куин и Лейла, и аз съм потомка на Хестър Дийл и демона, който я е изнасилил.

— Значи всички сме едно голямо, щастливо семейство — отбеляза Гейдж.

— Тази връзка означава нещо. Не е особено приятно — добави Сибил, обръщайки се право към Лейла — да зная, че част от това, което имам, от това, което съм, произтича от някакво зло създание, нечовешка и жестока сила. Всъщност то ме вбесява. До такава степен, че съм готова да използвам всичко в себе си, цялата си същност, за да сритам задника му.

— Страхуваш ли се, че то може да използва дарбата и същността ти?

Сибил отново повдигна чашата си и тъмните й очи останаха хладни, когато отпи.

— Нека опита.

— Аз се страхувам. — Лейла огледа лицата на хората, към които се бе привързала. — Страхувам се, че нося в себе си нещо, което не разбирам и не мога да контролирам напълно. Страхувам се, че в един момент, всеки момент, то може да ме обсеби. — Поклати глава, преди Куин да проговори. — Все още не зная дали сама съм направила избора да дойда тук, или нещо друго ме е накарало. По-мъчително е да не зная дали всичко, което правя, е мой избор или част от някакъв грандиозен план, създаден от тези сили на мрака и светлината. Това ме тревожи. Това е трудното.

— Никой не те държи окована на този стол — изтъкна Гейдж.

— Остави я — каза Фокс, но Гейдж само сви рамене.

— Не мисля. Тя има проблем, както и всички ние. Трябва да се справим с него. Защо просто не събереш багажа си и не заминеш обратно за Ню Йорк? Там имаш работа… каква беше, да продаваш скъпи обувки на отегчени жени с излишни пари за харчене?

— Стига, Гейдж.

— Не. — Лейла докосна ръката на Фокс, когато той понечи да стане. — Нямам нужда някой да ме спасява или закриля. Защо няма да си замина? Защото би означавало, че съм страхлива, а никога не съм била такава. Няма да побягна, защото създанието, изнасилило Хестър Дийл, и създало копеле полудемон, а после довело момичето до лудост и самоубийство, би изпитало безкрайно задоволство. По-добре от всеки тук зная какво й е причинило, защото то ме накара да го изживея. Може би затова се страхувам повече от останалите, може би е било част от плана. Няма да ходя никъде, но не се срамувам да призная, че се боя. От онова, което ни дебне, и от това, което е в мен. Във всички нас.

— Ако не се боеше, би означавало, че си глупава. — Гейдж повдигна чашата си за тост. — Умните и самоуверените са по-трудни за манипулиране от глупаците.

— На всеки седем години добри хора в този град, обикновени хора, умни и самоуверени, се нараняват взаимно или посягат на себе си. Вършат неща, които иначе никога не биха им хрумнали.

— Мислиш, че може да е заразно? — попита Фокс. — Че може да обезумееш и да нараниш някого? Един от нас?

— Как да бъда сигурна, че съм застрахована? А Сибил и Куин? Не трябва ли да имаме предвид, че поради потеклото си ние може да сме още по-уязвими?

— Добър въпрос. Обезпокоителен — добави Куин, — но добър.

— Не се връзва. — Фокс се обърна така, че Лейла да срещне погледа му. — Нещата не са се развили както е планирал или очаквал Туис, защото Джайлс Дент е бил подготвен. Попречил му е да бъде там, когато Хестър е родила, възпрял го е да не създава повече потомство и родът се е загубил. Вие не сте такива, каквито е искал, и всъщност, съдейки по всичко, което знаем или можем да предположим, трите сте част от това, което ще даде предимство на нас с Кал и Гейдж този път. Страхуваш се от него, от онова, което е в теб? Знай, че Туис се страхува от теб, от онова, което носиш в себе си. Защо иначе ще се опитва да те изплаши и прогони?

— Добър отговор.

Куин потърка ръката на Кал със своята.

— Въпросът е — продължи Фокс — не само дали сте застраховани срещу силата, която притежава той да подтиква хората към агресивно, необяснимо поведение, а и дали носите част от тази сила, макар и дремеща, която, ако се слее в едно, ще го унищожи веднъж завинаги.

Лейла се вгледа в лицето на Фокс.

— Вярваш ли в това?

Той понечи да отговори, но после само хвана ръката й и я притисна, когато тя се опита да я издърпа.

— Ти ми кажи.

Лейла се бореше, виждаше и усещаше тази своя инстинктивна реакция на нежелание да приеме връзката с него. Трудно бе просто да отвори съзнанието си. Дори когато почувства щракването, изчака.

— Вярваш — бавно каза Лейла. — Ти… виждаш всички ни като шест лъча, сплетени във въже.

— И с него ще обесим Туис.

— Толкова ги обичаш. Просто…

— А… — Този път Фокс дръпна ръката си, объркан и смутен, че тя видя повече, проникна по-дълбоко, отколкото бе очаквал. — Е, след като изяснихме това, искам още една бира.

Тръгна към кухнята и когато застана с гръб към хладилника с бира в ръка, Лейла влезе.

— Съжалявам. Не исках да…

— Нищо. Не е важно.

— Напротив. Аз… Сякаш надникнах в главата ти, в сърцето ти и видях… или почувствах тази вълна на любов, тази връзка с Гейдж и Кал. Не ме бе помолил за това, беше вмешателство.

— Слушай, процесът е сложен. Отворих съзнанието си малко повече, отколкото би трябвало, защото мислех, че е необходимо. Истината е, че не се нуждаеш от толкова помощ, колкото предполагах. Колкото и ти предполагаше.

— Не, грешиш. Наистина се нуждая от помощ. Трябва да ме научиш. — Тя застана до прозореца и се загледа в мрака навън. — Защото Гейдж е прав. Ако допускам това да бъде проблем за мен, ще бъде проблем за всички ни. А за да използвам тази способност, трябва да мога да я контролирам, за да не се ровя в мислите на всички околни.

— Ще се заловим за работа утре.

Тя кимна.

— Ще бъда готова. — Обърна се. — Ще кажеш ли на другите, че съм се качила в стаята си? Беше много странен ден.

— Разбира се.

За миг Лейла остана загледана в него.

— Искам да го кажа и извинявай, ако те смути, но мисля, че има нещо изключително в мъж, способен на толкова силна обич. Кал и Гейдж са късметлии с приятел като теб. Всеки би бил.

— Аз съм и твой приятел, Лейла.

— Надявам се. Лека нощ.

Фокс не помръдна от мястото си, след като тя излезе, и си напомни, че трябва да остане неин приятел. Да бъде това, което й е нужно, когато й е нужно.

Трета глава

В съня беше лято. Дланите лепнеха от пот и жегата изцеждаше силите като вода от парцал. В Хокинс Ууд разлистените дървета хвърляха дебела сянка, но слънцето проникваше през короните им като лазерни лъчи и заслепяваше очите му. По трънливите храсти зрееха къпини, а дивите лилии сияеха в неземно оранжево.

Той знаеше пътя. Струваше му се, че може да се придвижи и със затворени очи по тези пътеки. Майка му би нарекла това сетивна памет, помисли си Фокс. Или проблясъци от минал живот.

Обичаше тишината в тази гора, тихото жужене на насекоми, шумоленето на катерички или зайци, мелодичния хор на птици, които нямаха друга работа в горещия летен ден, освен да пеят и размахват криле.

Да, познаваше пътя, звуците и въздуха през всеки сезон, защото бе идвал тук през всички сезони. Знойни лета, буйни зелени пролети, хладни есени и сурови зими. Затова позна внезапната тръпка, която прибягна по гърба му, и промяната на светлината, сивотата, която не бе просто от преминал под слънцето облак. Позна и тихото ръмжене, което идваше отпред, отзад, отвсякъде, и заглушаваше птичите трели.

Продължи по пътеката към Хестърс Пул.

Страхът го последва. Пропълзя по кожата му като пот, накара го да побегне. Фокс нямаше оръжие, и в съня не се запита защо е дошъл тук сам и невъоръжен. Когато от дърветата — внезапно оголели — потече кръв, продължи напред. Тази кръв бе измама, тази кръв бе страх.

Спря се едва когато видя жената. Стоеше до малкото тъмно езеро, с гръб към него. Навеждаше се, събираше камъни и пълнеше джобовете си с тях.

Хестър. Хестър Дийл. В съня си извика името й, макар да знаеше, че е обречена. Не можеше да върне времето стотици години назад и да й попречи да се удави. Но не можеше и да се сдържи да не опита.

Затова отново извика, докато бързаше напред, а ръмженето премина във влажен смях на пъклено задоволство.

Недей. Недей. Нямаш вина. Нямаш вина за нищо.

Когато тя се обърна и го погледна в очите, не беше Хестър, а Лейла. Сълзите й се стичаха като горчив дъжд по восъчнобледото й лице.

Не мога да спра. Не искам да умра. Помогни ми. Не можеш ли да ми помогнеш?

Втурна се към нея, тичаше бързо, но пътеката ставаше все по-дълга, а смехът — все по-силен. Тя протегна ръце към него в отчаяна молба, преди да потъне в езерото и да изчезне.

Фокс скочи във водата. Бе ужасно, убийствено студена. Гмурна се и търси, докато паренето в дробовете го накара да изплува за глътка въздух. В гората бушуваше буря, със страховити червени светкавици, тътен на гръмотевици, огън, който поглъщаше цели дървета. Отново се гмурна, викайки Лейла със съзнанието си.

Когато я видя, се спусна по-дълбоко.

Още веднъж очите им се срещнаха, още веднъж ръцете й се протегнаха към него.

Прегърна го. Устните й се впиха в неговите в целувка, студена като водата. После го повлече със себе си надолу.



Събуди се задъхан, с пресъхнало и парещо гърло. Усети мъчителна болка в гърдите, когато посегна към ключа на лампата, и се надигна, за да седне на ръба на леглото и да успокои тежкото си дишане.

„Не съм в гората, не съм в езерото“, каза си той. Беше в собственото си легло, в собствения си апартамент. Потърквайки очи с длани, си напомни, че вече би трябвало да е свикнал с кошмарите. Той, Кал и Гейдж бяха измъчвани от тях на всеки седем години от десетия си рожден ден. Трябваше да е свикнал и с усещанията, които се пренасяха наяве.

Все още трепереше от студ, кожата му бе настръхнала върху скованите кости. Металният вкус на водата в езерото бе останал в гърлото му. Не е истински, помисли си Фокс. Не по-истински от кървящите дървета или огъня, който не гореше. Просто поредното сплашване от злия демон. Никакви трайни следи.