Стана, излезе от спалнята и продължи през хола към кухнята. Извади бутилка студена вода от хладилника и изпи половината на един дъх.

Когато телефонът звънна, отново го обзе тревога. На дисплея бе изписан номерът на Лейла.

— Какво има?

— Ти си добре. — Прозвуча дълга, накъсана въздишка. — Добре си.

— Защо да не съм?

— Аз… боже, три сутринта е. Съжалявам. Пристъп на паника. Събудих те. Извинявай.

— Не ме събуди. Защо да не съм добре, Лейла?

— Беше просто сън. Не биваше да ти се обаждам.

— Бяхме до Хестърс Пул.

Последва миг мълчание.

— Аз те убих.

— Като адвокат, бих казал, че за обвинението делото ще е трудно, защото жертвата е жива и здрава и стои в собствената си кухня.

— Фокс…

— Беше сън. Лош, но все пак само сън. Той се възползва от слабостта ти, Лейла. — И от моята, осъзна Фокс, защото исках да спася момичето. — Мога да дойда там. Ще…

— Не, не, чувствам се достатъчно глупаво, че ти се обадих. Изглеждаше толкова реално, знаеш как е.

— Да, зная.

— Не мислех, просто грабнах телефона. Вече съм по-спокойна. Ще поговорим утре.

— Добре. Опитай се да поспиш.

— Ти също. Фокс, радвам се, че не съм те удавила в Хестърс Пул.

— Аз също съм много щастлив от този факт. Лека нощ.

Фокс отнесе бутилката в спалнята си. Там се спря до прозореца, който гледаше към улицата. Холоу бе тих и застинал като на снимка. Нищо не помръдваше. Хората, които обичаше, хората, които познаваше, се намираха в безопасност в леглата си.

Но той остана там, вперил поглед в мрака и замислен за целувката, която бе мъртвешки студена. И все пак възбуждаща.



— Можеш ли да си спомниш още подробности?

Сибил водеше записки за съня на Лейла, докато тя допиваше кафето си.

— Мисля, че ти казах всичко.

— Добре. — Сибил се облегна назад на стола в кухнята и потупа с молива по бележника си. — Изглежда, двамата с Фокс сте сънували един и същи сън. Ще бъде интересно да видим дали подробностите съвпадат, или има разлики.

— Интересно.

— И поучително. Можеше да ме събудиш, Лейла. Всички знаем какво е да сънуваш тези кошмари.

— Почувствах се по-спокойна, след като разговарях с Фокс и се уверих, че не е мъртъв. — Лейла успя да се усмихне. — Пък и нямам нужда от психоанализа, за да разбера, че донякъде сънят ми е породен от онова, за което говорихме снощи. Страхът ми да не нараня някого от вас.

— Особено Фокс.

— Може би. Работя за него все пак. И трябва да действаме заедно. Ние с теб и Куин плуваме в едни и същи води. Не се тревожа толкова за вас двете. Ти ще кажеш на Куин за съня ми.

— Веднага щом се върне от тренировка. Предполагам, че е замъкнала и Кал във фитнес клуба и сигурно ще го придума да намине за кафе. Мога да кажа и на двамата, а някой ще осведоми Гейдж. Гейдж се държа малко грубо с теб снощи.

— Да.

— Ти имаше нужда.

— Може би. — „Няма смисъл да хленча“, помисли си Лейла. — Нека те попитам нещо. Скоро ще се наложи и вие с Гейдж да обедините силите си. Как според тебе ще стане?

— Ще се справя някак, когато настъпи моментът. Мисля, че ще намерим начин да се сработим, без никой от нас да пострада.

— Щом казваш. Ще отида да се преоблека за работа.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. Разходката ще ми се отрази добре.

Лейла не виждаше смисъл да бърза. Алис Хоубейкър бе в офиса, пък и нямаше много работа. Не й се струваше разумно да си бъбри с Фокс за общия им сън, докато Алис е там. Не беше и най-подходящият момент за урок по развиване и, по-важното според нея, контролиране на способностите й.

Щеше да свърши това-онова за няколко часа, да изпълни някоя и друга поръчка на Алис. Трябваха й само няколко дни, за да свикне с ритъма в офиса. Ако имаше интерес или желание за постоянна работа като мениджър на адвокатска кантора, практиката при Фокс щеше да е от полза.

Но знаеше, че за няколко седмици ще й омръзне до смърт.

Това няма значение, напомни си Лейла, когато решително се отправи към площада. Важното бе да помага на Фокс, да получава заплата и да е заета с нещо.

Спря на площада, откривайки още един важен факт. Можеше да стои тук и без страх да се взира в счупените стъкла или закованите с дъски прозорци. Имаше воля да застане срещу последиците от случилото се предишната вечер и да си обещае, че ще направи всичко възможно да спре това зло.

Зави по главната улица, за да измине няколкото преки до кантората на Фокс.

Беше приятно градче, ако човек можеше да забрави за онова, което се случваше в него на всеки седем години. Имаше прекрасни стари къщи покрай главната улица и кокетни малки магазини. Изглеждаше доста оживено за малко градче. Стабилно, пълно със стари познайници, които вършеха всекидневната си работа. Това би трябвало да й носи известна утеха.

Харесваха й широките тераси, орнаментите на парапетите, красивите дворчета и тротоари. Струваше й се приятно, красиво място, поне привидно, и не твърде идилично, за да е скучно.

Бързо бе свикнала и с неговия ритъм. Тук хората ходеха пеша, спираха се да побъбрят със съсед или приятел. Ако пресечеше улицата и влезеше в „При мамчето“, щяха да я поздравят по име и да попитат как е.

На половината път спря пред малкия магазин за сувенири, от който бе избрала няколко дребни украшения за къщата. Собственичката стоеше отпред и се взираше в счупените си прозорци. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам. — Лейла се приближи към нея. — Мога ли с нещо да помогна…

Жената поклати глава.

— Просто някакви стъкла, нали? Стъкла и предмети. Много изпочупени неща. Няколко от онези проклети птици влязоха вътре, съсипаха половината ми стока. Бяха така настървени, като пияници на купон. Не зная какво да правя.

— Толкова съжалявам.

— Казвам си: „Имаш застраховка. И господин Хокинс ще се погрижи за прозорците. Той е добър хазяин, бързо ги поправят“. Но това сякаш няма значение.

— И аз бих страдала — каза Лейла и сложи ръка на рамото й за утеха. — Имахте много красиви неща.

— Сега са изпочупени. Преди седем години някакви хлапаци, поне така предполагаме, влязоха с взлом и съсипаха всичко. Не оставиха нищо, нашариха стените с цинизми. Трудно се съвзехме, но все пак се справихме. Не зная дали сега имам силата отново да стъпя на крака. Не зная дали имам тази сила.

Жената тръгна към вратата на магазина и влезе зад счупеното стъкло.

„Не само изпочупени стъкла и предмети, помисли си Лейла, когато продължи, а и разбити мечти.“ Един акт на злоба можеше да съсипе толкова много.

С натежало сърце влезе в офиса. Госпожа Хоубейкър седеше на бюрото и чаткаше с пръсти по клавишите.

— Добро утро! — Тя прекъсна работата си и се усмихна на Лейла. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Лейла свали сакото си и го окачи в гардероба. — Една приятелка от Ню Йорк опакова дрехите ми и ми ги изпрати. Да ви донеса ли кафе, или има нещо, с което искате да започна веднага?

— Фокс каза да влезеш при него, когато дойдеш. Има около тридесет минути преди уговорена среща, така че върви.

— Добре.

— Днес ще си тръгна в един. Не забравяй да напомниш на Фокс, че трябва да отиде в съда утре сутринта. Отбелязано е в графика му, а и му изпратих съобщение, но не е зле да му кажеш още веднъж към края на деня.

— Няма проблем.

Вървейки по коридора, Лейла си каза, че всъщност Фокс няма навик да забравя и съвсем не е толкова разсеян, колкото си въобразява Алис. Вратите на кабинета му бяха отворени и тъкмо да почука на касата, тя изведнъж спря и остана с втренчен поглед.

Той стоеше гърбом към бюрото си пред прозореца, с дънките, които носеше, когато нямаше работа в съда, и измъкната риза и жонглираше с три червени топки. Краката му бяха разтворени, изражението — съвършено спокойно, а тигровите очи се въртяха, следейки кръга, докато ръцете му хващаха и хвърляха, хващаха и хвърляха…

— Можеш да жонглираш.

Гласът й наруши ритъма му, но той успя да хване две топки с една ръка и третата с другата, преди да полетят из стаята.

— Да. Помага ми да мисля.

— Можеш да жонглираш! — повтори тя, смаяна и развеселена.

Фокс толкова рядко я виждаше да се усмихва така, че отново подхвърли топките във въздуха.

— Въпрос на бързина. — Когато Лейла се засмя, той ги тласна по-високо и започна да ходи и да се върти, докато ги хвърля. — Три предмета, дори четири, с еднаква големина и тегло не са голямо предизвикателство. Ако искам нещо по-трудно, бих избрал смесени. Това е просто жонглиране за подпомагане на мисълта.

— За подпомагане на мисълта — повтори Лейла, когато Фокс отново улови топките.

— Да. — Той отвори чекмеджето на бюрото и ги прибра вътре. — Прояснява ума ми, когато… — Едва сега успя да я огледа. — Ооо! Изглеждаш… добре.

— Благодаря. — Бе облякла пола и късо вталено сако и сега се питаше дали не е твърде официално за тази й длъжност. — Получих останалите си дрехи и си помислих, че щом са тук… Е, казал си да дойда.

— Така ли? А, да — спомни си той. — Почакай. — Приближи се до вратите и ги затвори. — Искаш ли нещо?

— Не.

— Добре. — Проясненият му от жонглирането ум отново се замъгли, щом зърна краката й, така че отиде до минибара и извади кока-кола. — Хрумна ми, че можем да използваме малкото свободно време, което имам тази сутрин, за да сравним подробностите от сънищата си. Да седнем.

Тя се настани на единия от столовете за посетители, а Фокс — на другия.

— Ти започни пръв — каза Лейла.

Когато завърши разказа си, той стана, отвори малкия хладилник и извади бутилка диетично пепси. Сложи го в ръката й и отново я накара да остане втренчена, докато се връщаше на мястото си.

— Това пиеш, нали? Заредила си хладилника си у дома.

— Да. Благодаря.

— Искаш ли чаша?

Лейла поклати глава. Този малък жест не биваше да я изненадва и все пак я трогна.

— Сигурно имаш и диетичен спрайт за Алис.

— Разбира се. Защо не?

— Защо не — промълви тя и отпи. — И аз бях в гората — започна Лейла. — Но не сама. Тя беше в главата ми или аз в нейната. Трудно е да се каже. Чувствах отчаянието й, страха й, сякаш са мои. Аз… никога не съм забременявала, не съм раждала, но усещах тялото си различно. — Поколеба се, но си напомни, че бе успяла да опише тези подробности пред Сибил. Можеше да ги сподели и с Фокс. — Гърдите ми бяха натежали и разбирах, знаех, че съм кърмила. По същия начин изживях изнасилването й. Беше същото осъзнаване. Знаех къде отивам.

Отново замълча и се обърна така, че да вижда лицето му. Фокс я слушаше по особен начин и тя знаеше, че чува не само думите й, а и какво се крие зад тях.

— Не познавам тази гора, била съм там само веднъж, но знаех къде се намирам и че вървя към езерото. Знаех защо. Не исках да отивам. Не исках да отивам там, но не можех да се спра. Не можех да спра нея. Всичко в мен крещеше, защото не исках да умра, но тя искаше. Не можеше да понесе повече.

— Какво не можеше да понесе?

— Тя помнеше. Помнеше изнасилването, ужаса, онова, което бе в нея. Помнеше нощта до камъка. Той… онова създание е имало власт над нея и я е принудило да обвини Джайлс Дент в изнасилването си, да заклейми него и Ан Хокинс като магьосници. Мислеше, че са мъртви. Не можеше да живее с чувството за вина. Казал й е да бяга.

— Кой?

— Дент. На поляната, малко преди пожара, той я погледнал с искрено съжаление и й простил. Казал й да бяга. Побягнала. Била е само на шестнадесет. Всички мислели, че детето е на Дент, и я съжалявали. Тя знаела истината, но се бояла да проговори.