Лейла усещаше пронизваща болка, докато разказваше. Усещаше онзи страх, онзи ужас и отчаяние.

— През цялото време се е страхувала, Фокс, и е обезумяла от страха, от вината и спомените, още преди да роди детето. Почувствах всичко това, бушуваше в нея… и в мен. Искаше да сложи край. Да повлече детето със себе си и да унищожи и него, но сърце не й даде да го стори.

Съсредоточените му състрадателни очи се присвиха срещу Лейла.

— Мислела е да убие бебето?

Лейла кимна и бавно си пое дъх.

— Страхуваше се от него, мразеше го и все пак го обичаше. Създанието. Не дъщеря си. Искам да кажа…

— Хестър не е гледала на детето си като на човешко същество.

— Да. Да. Но все пак не е могла да го убие. Ако го бе сторила… помислих си, че ако го бе сторила, аз нямаше да съм тук. Дала ми е живот, като е пощадила детето, а сега щеше да ме убие, защото съм свързана с нея. Вървяхме и ако ме е чувала, навярно си е помислила, че съм един от множеството гласове в главата й, които я подлудяват. Не успях да я накарам да ме послуша, да разбере. Тогава те видях. — Замълча, за да отпие още глътка, да добие кураж. — Видях те и си помислих: „Слава богу! Слава богу, че той е тук“. Усещах камъните в ръката си, когато ги вземах, усещах натежалите джобове на роклята, с която бях облечена. Не можех да сторя нищо, но си помислих…

— Помислила си, че аз ще я спра. — „Както и аз“, спомни си Фокс. Беше се втурнал да спасява момичето.

— Ти я викаше, казваше й, че няма вина. Побягна към нея… към мен. И мисля, че тя те чу. Почувствах, че иска да ти повярва. После се озовахме във водата, потъвахме. Не мога да кажа дали тя падна, или скочи, но бяхме под водата. Опитах да не изпадам в паника. Не се паникьосвай. Добра плувкиня съм.

— Капитан на плувния отбор.

— Казвала съм ти това? — Лейла успя да се засмее и отново накваси гърлото си. — Казах си, че мога да стигна до повърхността, дори с камъните в джобовете. Силна съм. Но не успях. По-лошо, не можах дори да опитам. Не само камъните ме теглеха надолу.

— А и Хестър.

— Да. Видях те да се гмуркаш във водата, а после…

Лейла затвори очи и стисна устни.

— Всичко е наред. — Той протегна ръка и я сложи върху нейната. — И двамата сме добре.

— Фокс, не зная дали беше тя, или аз… не зная. Двете те сграбчихме.

— Целунахте ме.

— Убихме те.

— Във всеки случай краят беше лош, но не се случи наистина. Макар и толкова ярък и осезаем, беше просто сън. Труден начин да проникнем в съзнанието на Хестър Дийл, но вече знаем повече за нея.

— Защо ти беше там?

— Как мислиш? Ние с теб сме свързани по особен начин. Имал съм общи сънища и с Кал и Гейдж. Същото е. Но този път е нещо повече, друг вид връзка. В съня виждах теб, Лейла, не Хестър. Чувах те. Това е интересно, нещо, върху което си заслужава да помислим.

— Докато жонглираш?

Той се усмихна широко.

— Не би навредило. Трябва да…

Прозвуча сигналът на интеркома му.

— Господин Едуардс е тук.

Фокс се изправи и натисна бутона на бюрото си.

— Добре. Нека почака само минута. — Обърна се към Лейла, когато и тя стана. — Трябва ни още малко време. Последната ми среща за днес е в…

— Четири. Госпожа Халидей.

— Точно така. Добра си. Ако нямаш някаква уговорка, може да се качим горе, след като приключа, и да продължим.

„Време е за първия урок“, помисли си Лейла.

— Добре.

Фокс я придружи до вратата и я отвори.

— Може да вечеряме — започна той.

— Не искам да те затруднявам.

— Имам номера на всяко заведение, предлагащо храна за вкъщи в радиус от десет километра.

Лейла се усмихна.

— Добър план.

Фокс излезе с нея в предния кабинет, където сто и двадесет килограмовия Едуардс едва се побираше на стола. Шкембето му, скрито под бяла тениска, се издуваше над колана на дънките като възглавница. Оределите му прошарени коси се подаваха под бейзболна шапка с надпис на марка трактори. Мъжът бавно се изправи и хвана подадената ръка на Фокс.

— Как сте? — попита Фокс.

— Ти ми кажи.

— Да влезем, господин Едуардс. Ще поговорим вътре.

„Този мъж работи на открито“, реши Лейла, когато Фокс поведе клиента към кабинета си. Може би бе фермер, строител или озеленител. Малко над шестдесетте и отчаян.

— Каква е неговата история, Алис? Можеш ли да ми кажеш?

— Спор за имот — отвърна Алис, докато събираше запечатани пликове. — Тим Едуардс има ферма на няколко километра южно от града. Строителни предприемачи купиха част от съседната земя. Оказа се, че са преминали границата на имота на Тим с около осем акра. Предприемачът ги иска, Тим — също. Ще отскоча до пощата.

— Мога да отида аз.

Алис размаха пръст.

— Ще ме лишиш от разходката и клюките. Тук са бележките по споразумение за тръст, което Фокс изготви. Можеш да ги набереш на компютъра, докато се върна.

Веднага щом остана сама, Лейла се залови за работа. След десет минути започна да се пита защо на хората им е нужен толкова сложен и високопарен език, за да изразят очевидното. Ровеше се в компютъра, вдигаше телефона, уговаряше срещи. Когато Алис се върна, Лейла имаше няколко въпроса. Забеляза, че Едуардс си тръгна далеч по-обнадежден.

В един часа отново бе сама и доволна от споразумението, което Алис бе прегледала и одобрила. На втората страница запримигва сигналната лампичка на принтера, че мастилницата му е празна. Отиде до шкафа за консумативи срещу малката библиотека със специализирана литература, надявайки се Фокс да има резервни. Забеляза кутията на горния рафт.

„Защо винаги това, което ти е нужно, се оказва нависоко?“, запита се тя. Защо изобщо имаше толкова високи рафтове, когато не всеки бе метър и осемдесет? Повдигна се на пръсти, протегна ръка и успя да побутне ъгъла на кутията над ръба. Подпирайки се с една ръка на долния рафт, я придвижи с още няколко сантиметра напред.

— Ще отида да си взема нещо за обяд — каза Фокс зад нея. — Ако искаш… Чакай, аз ще я сваля.

— Почти се справих.

— Да, и всеки момент ще падне на главата ти.

Той се приближи и протегна ръце нагоре точно когато Лейла се обърна.

При допира, при сблъсъка на телата им, тя повдигна глава и погледът и уханието й го обгърнаха като сатенени панделки. Очите на морска сирена го накараха да се почувства леко замаян и обзет от желание. Помисли си: „Успокой топката, О’Дел“. Но допусна грешката да плъзне поглед надолу към устните й. И загуби самообладание.

Бавно се наведе и я чу да затаява дъх. Устните й се разтвориха и последните сантиметри, които ги деляха, изчезнаха. Кратък допир, лек като перце, после отново. Миглите й се спуснаха над неустоимите й очи и тя потърка устните му със своите.

Целувката стана по-дълбока, бавно проникване до топлината, която замъгли сетивата му и ги изпълни с нейното очарование, и единственото му желание бе да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Докато се удави.

Лейла издаде някакъв звук, на наслада или уплаха, не можеше да бъде сигурен при нахлуващата кръв, от която ушите му бучаха. Но му напомни къде се намират. И в какво положение. Прекъсна целувката, осъзнал, че тласка Лейла навътре в отворения шкаф.

— Извинявай. Съжалявам. — Тя работеше за него, за бога! — Не биваше. Беше непочтено. Беше… — Невероятно. — Беше…

— Фокс?

Фокс светкавично се отдръпна крачка назад, щом чу гласа зад себе си. Когато се обърна, краката му се подкосиха.

— Мамо!

— Извинявайте, че ви прекъсвам.

Жената погледна сина си с лъчезарна усмивка. После Лейла.

— Здравей. Аз съм Джоан Бари. Майката на Фокс.

„Защо никога няма удобна дупка в пода, когато на човек му се иска да потъне в земята от срам?“ — помисли си Лейла.

— Казах ти, че Лейла ми помага в кантората. Тъкмо…

— Да, видях. — Все още усмихната, майка му не каза нищо повече.

Беше от жените, които биха накарали всеки да ги зяпа, дори и да не е жалък глупак. С тези буйни кафяви коси, които се виеха покрай скулестото лице с плътни устни без червило и издължени бадемови очи, чийто израз сякаш издаваше едновременно насмешка, любопитство и търпение. Джоан имаше високо, стройно тяло, на което дънките с ниска талия, ботушите и прилепналият пуловер стояха съвършено.

Явно Фокс бе загубил ума и дума и Лейла смутено прочисти гърлото си.

— Трябваше ми… нов пълнител за принтера. Кутията е на горния рафт.

— Да, да. Щях да я сваля. — Фокс се обърна и отново се сблъска с нея. — Извинявай. Боже!

Миг след като взе кутията, Лейла я грабна и бързо се отдалечи.

— Благодаря!

— Можеш ли да ми отделиш минута? — попита Джоан с напевен тон. — Или бързате да продължите онова, което прекъснах, когато влязох?

— Стига, мамо!

Фокс тръгна приведен пред нея към кабинета си.

— Хубавица е. Кой би могъл да ви упрекне за малката игра на шеф и секретарка?

— Мамо… — Той прокара пръсти през косите си. — Не беше това, което изглеждаше. Просто… Няма значение. — Седна на стола си. — Какво има?

— Трябваше да свърша няколко неща в града. Едното беше да се отбия при сестра ти за обяд. Спероу казва, че не те е виждала от две седмици.

— Канех се да намина.

Джоан се облегна на бюрото му.

— Няма да умреш, ако поне веднъж в седмицата хапваш нещо, което не е пържено и натъпкано с химикали, Фокс. А и би трябвало да подпомагаш бизнеса на сестра си.

— Добре. Днес ще отида.

— Освен това отидох да занеса няколко керамични сувенира при Лори. Сигурно си видял какво е станало с магазина й.

— Не конкретно. — Спомни си за изпочупените витрини и труповете на гарвани по главната улица. — Какви са щетите?

— Големи. — Джоан повдигна ръка към трите кристала, които висяха на верижка на шията й. — Фокс, тя говори за затваряне. За преместване в друг град. Сърцето ми се къса. И съм изплашена. Страхувам се за теб.

Той стана, обви ръце около шията й и потърка буза в нейната.

— Всичко ще се оправи. Работим по въпроса.

— Искам да направя нещо. Аз, баща ти, цялото семейство искаме да помогнем.

— Помагала си ми през всеки ден от живота ми. — Притисна я. — Ти си моето мамче.

Тя се отдръпна назад и обхвана лицето му с ръце.

— Наследил си този въздействащ чар от баща си. Поглеждаш ме и ме уверяваш, че всичко ще е наред.

Без колебание или умиление, очите му срещнаха нейните.

— Ще бъде. Повярвай ми.

— Вярвам. — Тя го целуна по челото, по бузата, после по другата и леко докосна устните му със своите. — Но все още си моето бебче. Очаквам да се грижиш добре за себе си. Сега отивам да обядвам при сестра ти. Специалитет на деня е салатата й с патладжани.

— Ммм!

Разбирайки, тя го смушка в корема.

— Защо не затвориш кантората и не заведеш онова хубаво момиче на обяд?

— Хубавото момиче работи за мен.

— Как съм могла да възпитам такъв праведник? Отчайващо е. — Джоан го смушка още веднъж, преди да тръгне към вратата. — Обичам те, Фокс.

— И аз те обичам, мамо. И ще те изпратя — бързо добави той, сигурен, че майка му без никакви скрупули ще се спре до бюрото на Лейла и ще я заразпитва.

— Ще имам друга възможност да си поговоря насаме с нея — нехайно отбеляза Джоан.

— Да. Но не днес.



Салатата не бе никак лоша и докато се хранеше на бара, Фокс успя да си побъбри с по-малката си сестра. Както винаги в добро настроение след разговора с нея, закрачи обратно към кантората, наслаждавайки се на изпълнения с оживление слънчев ден. Би му се порадвал повече, ако не бе налетял на заместник-шерифа Дерик Напър, смъртния си враг от детство, който излезе от бръснарницата.