— О, по дяволите, какво ли води О’Дел насам? — Напър сложи тъмните си очила и огледа улицата в двете посоки. — Странно, не виждам никакви линейки за гонене.

— Готина подстрижка, за сметка на градския бюджет. Получил си тлъста премия, а?

На суровото ъгловато лице на Напър се появи широка усмивка.

— Чух, че си бил до площада снощи по време на инцидента. Не остана да дадеш показания и не се яви като свидетел. Като адвокат би трябвало да знаеш добре гражданските си задължения.

— Грешиш, и не за първи път. Отбих се при шерифа тази сутрин. Явно не казва всичко на жалкото си кутре.

— Не помниш ли колко пъти това кутре е сритвало задника ти в миналото, О’Дел?

— Помня много неща.

Фокс отмина. Някогашен побойник, помисли си той, вечен гадняр. Бе сигурен, че преди края на Седемте с Напър отново ще се спречкат. Но засега го прогони от мислите си.

Имаше работа и докато отваряше вратата на офиса си, призна, че има проблем за решаване. Най-добре бе веднага да се заеме с това.

Когато влезе, Лейла носеше вазата с цветя, която Алис Хоубейкър винаги слагаше в офиса. Изведнъж застина.

— Налях им чиста вода. Никой не се обади, докато те нямаше, но довърших споразумението за тръста и го разпечатах. На бюрото ти е.

— Добре. Слушай, Лейла…

— Не знаех дали има нещо за оформяне по делото на господин Едуардс, или…

— Добре, добре. Остави тези цветя.

Взе вазата от ръцете й и я сложи на най-близката масичка.

— Наистина са поувехнали…

— Престани. Увлякох се и се извинявам.

— Вече го направи.

— Отново поднасям извиненията си. Не искам да се чувстваш неудобно, защото в кантората сме работодател и служител, а си позволих волност с теб. Нямах намерение… Просто устните ти бяха там.

— А къде да бъдат? — Смущението й изчезна и тонът й стана опасно невинен. — Ако не на лицето ми, между носа и брадичката?

— Не. — Фокс потърка с пръсти челото си. — Да, но не. Устните ти бяха… забравих, че не бива, че е крайно непочтено при тези обстоятелства. Мога само да цитирам Шестата поправка или да пледирам за временна невменяемост.

— Можеш да пледираш, за каквото искаш, но нима видя устните ми, които бяха на мястото си, да изричат думи като „не“, „спри“ или „разкарай се, по дяволите“? А имаха пълната възможност.

— Добре. — Той замълча за миг. — Много е неловко.

— Преди или след като споменем и за майка ти?

— Тогава се превръща в истински фарс. — Пъхна ръце в джобовете си. — Да смятам ли, че няма да ме съдиш за сексуален тормоз на работното място?

Тя наклони глава встрани.

— Да смятам ли, че няма да ме уволниш?

— Гласувам „за“ и по двата въпроса. Значи всичко между нас е наред?

— Тип-топ е. — Лейла взе вазата и я отнесе до масата, на която обикновено стоеше. — Впрочем, поръчах нова резервна мастилница за принтера.

После хвърли поглед към него и леко присви устни.

— Добре си се сетила. Ще бъда… — Той посочи към кабинета си.

— А аз ще бъда… — Тя посочи към бюрото си.

— Добре. — Фокс продължи навътре. — Добре — повтори той и погледна към шкафа. — Господи!

Четвърта глава

В четири и четиридесет и пет Фокс изпрати последния си клиент до вратата. Навън мартенският вятър подмяташе кафяви листа по тротоара и две хлапета с качулки едва се придвижваха напред през него. Може би отиваха към залата за видеоигри в боулинг центъра, предположи Фокс. Да откраднат малко време за забавления преди вечеря.

Имаше дни, в които и той бе готов да се бори с вятъра по пътя дотам за няколко игри „Галаксия“. Всъщност беше го направил и миналата седмица. Ако това говореше, че е незрял, не бе болка за умиране. Някои неща не се променяха.

Чу Лейла да говори по телефона и да казва на клиент, че утре господин О’Дел има работа в съда, но тя може да запише приемен час за друг ден през седмицата.

Когато се обърна, я видя да попълва графика на монитора по свой ефективен начин. От този ъгъл виждаше краката й под плота на бюрото и забеляза, че потраква със стъпало, докато работи. Сребърните й обици проблеснаха, когато се завъртя, за да затвори телефона, и очите й срещнаха неговите. Мускулите на корема му трепнаха.

Определено не бе незрял в това отношение. Слава богу, че имаше и неща, които се променят.

Навярно глуповатата усмивка на лицето му я накара да го погледне учудено.

— Какво има?

— Нищо. Просто малко философски размисъл. За нещо важно ли беше обаждането?

— Не е спешно. Относно договор за съавторство. Две жени, които пишат готварски книги и вярват, че творенията им ще се превърнат в бестселъри. Рейчъл Рей, както се представи, иска да узаконят сътрудничеството си преди големия успех. Имаш натоварен график за тази седмица.

— Значи ще мога да си позволя китайска храна за вечеря, ако не си размислила.

— Само да изключа компютъра.

— Давай. И аз ще изключа своя. Може да се качим горе през кухнята.

Фокс угаси компютъра в кабинета си, нарами куфарчето си и се опита да си спомни в какво състояние е оставил апартамента си.

Ох! Осъзна, че има още едно нещо, в което не се е променил от дванадесетгодишен.

Най-добре да не мисли за това, реши той, защото бе твърде късно да направи нещо по въпроса. Всъщност колко зле можеше да бъде?

Влезе в кухнята, където госпожа Хоубейкър държеше кафемашината, микровълновата печка и съдовете, които според нея бяха подходящи за клиенти. Знаеше, че зарежда и бисквити, защото той редовно ги опустошаваше. Там бяха и вазите й, и кутиите с ароматни чайове.

Кой щеше да зарежда бисквити след напускането й? Внезапно обзет от тъга, Фокс се обърна, когато Лейла везе.

— Тя купува провизии с постъпленията в касичката ми за глоби, която никога не остава празна. Сигурно ти е казала за нея.

— Долар за всяка ругатня, честна система. Солидното съдържание на касичката ти издава, че не си никак пестелив на цинизми и честно си плащаш. — „Толкова е тъжен“, помисли си Лейла, изпитвайки желание да го прегърне и да погали тези разрошени чупливи коси. — Зная, че ще ти липсва.

— Може би ще се върне. Така или иначе, животът продължава. — Той отвори вратата към стълбището. — Държа да те предупредя, че госпожа Хоубейкър не се занимава с апартамента ми и дори отказва да се качва в него след един злощастен инцидент, свързан със спане до късно и забравено пране… сигурно горе е безпорядък.

— Виждала съм разхвърляни жилища.

Но когато премина от безупречно поддържаната кухня на кантората в неговата лична, Лейла се натъкна на гледка, надхвърляща представите й за безпорядък.

Имаше съдове в мивката, върху плота и малката маса, която бе затрупана и с вестници, навярно събирани няколко дни. Две кутии от зърнени закуски с какао (нима и порасналите момчета ядяха зърнени закуски?), пакети чипс, бутилка червено вино, шишенца с подправки и празна бутилка от безалкохолно се бореха за място върху късия плот до хладилника, почти целия облепен с бележки и снимки.

Имаше три чифта обувки на пода, изтъркано яке, преметнато върху единия от двата стола, и куп списания, които едва се крепяха, на другия.

— Искаш ли да поизлезеш за час, или може би за седмица, докато се справя с това?

— Не, не. И другите стаи ли са толкова зле?

— Не помня. Мога да проверя, преди…

Но тя вече вървеше към спалнята, прескачайки обувките.

„Не е чак толкова зле“, помисли си Фокс. Пъргаво мина покрай нея и се залови да събира дребните неща от пода.

— Зная, зная, живея в кочина. Чувал съм го неведнъж.

Той натъпка цял товар дрехи в забравения килер в дъното на коридора.

В изражението и гласа й пролича искрено озадачение.

— Защо не наемеш домашна помощница, която да идва веднъж седмично и да се занимава с това?

— Защото побягват и вече не се връщат. Слушай, да хапнем някъде навън. — Не толкова срам… за бога, беше в дома си… колкото страх от назидателна лекция го накара да грабне празна бутилка от бира и почти празна купа пуканки от масичката. — Ще намерим хубав, чист ресторант.

— Имах две съквартирантки в колежа. В края на семестъра трябваше да се обадя на фирма за почистване. — Лейла повдигна чифт чорапи от един стол, преди той да стигне дотам, и му ги подаде. — Но ако ти се намира чиста чаша, бих пийнала от онова вино.

— Ще стерилизирам една.

Фокс събра още неща, докато вървеше към кухнята. Обзета от любопитство, Лейла огледа стаята и се опита да добие представа, без да обръща внимание на безпорядъка. Стените бяха в доста приятен сивкаво-зеленикав цвят, с широка дървена дограма на прозорците. Върху едрия паркет бе постлана красива тъкана пътека, навярно мината с прахосмукачка за последен път преди десетина години. Картините по стените бяха впечатляващи — акварели, графики, фотографии. Огромен телевизор с плосък екран и куп друга техника заемаха голяма част от пространството, но имаше място и за няколко изящни керамични изделия.

Творения на брат му, помисли си Лейла, или на майка му. Веднъж й бе показал работилницата на брат си от пътя. Тя се обърна, когато усети Фокс да влиза.

— Харесват ми картините и керамиката. Това тук… — Плъзна пръст по висока ваза с тънка шийка в преливащи се загадъчни нюанси на синьо. — Толкова е красиво.

— Подарък от майка ми. Брат ми Ридж изработи онази купа на масичката под прозореца.

Тя се приближи към нея и проследи плавната извивка на ръба й.

— Великолепна е. Тези цветове и шарки… наподобява гора в широка чаша. — Обърна се и взе чашата вино. — А картините?

— На майка ми, на брат ми, на снаха ми. Фотографиите са на Спероу, малката ми сестра.

— Много таланти в едно семейство.

— Другите сме адвокати, по-голямата ми сестра и аз.

— Не е ли нужен талант, за да практикуваш право?

— Донякъде.

Лейла отпи глътка вино.

— Баща ти е дърводелец, нали?

— Дърводелство, проектиране на мебели… Той направи масичката, върху която е купата на Ридж.

— Интересна изработка. — Лейла приклекна и се вгледа отблизо. — Оригинална.

— Никакви пирони или дюбели. Сам я е резбовал. Има вълшебни ръце.

Тя плъзна пръст по повърхността през праха.

— Гладка е като сатен. Прекрасни неща. — Повдигна вежди и изтри пръста си в ръкава на ризата му. — Не мога да не кажа, че трябва да се грижиш по-добре за тях и за стаята.

— Не си първата. Ще се опитам да отвлека вниманието ти с нещо за хапване. — Фокс й подаде брошура с меню. — „Китайската кухня на Хан Лий“.

— Малко е рано за вечеря.

— Ще се обадя сега, за доставка в седем. Така ще успеем да свършим малко работа.

— Свинско със сладко-кисел сос — реши Лейла, след като прегледа менюто.

— Само това ли? — попита Фокс, когато тя му върна брошурата. — Твърде скромно. Свинско със сладко-кисел сос. Аз ще се погрижа за останалото.

Отново я остави сама, за да даде поръчката. След няколко минути Лейла чу шуртене на вода и тракане на съдове. Завъртя очи и влезе в кухнята, където Фокс атакуваше съдовете.

— Добре, остави на мен.

Лейла свали сакото си.

— Не. Моля те.

— Да. — Запретна ръкави. — Честно е, след като ти поръча вечерята.

— Нужно ли е да се извиня още веднъж?

— Този път не. — Тя повдигна вежди. — Нямаш ли съдомиялна машина?

— Понякога ми хрумва да махна този долен шкаф и да поръчам съдомиялна, но после си мисля: „Сам съм, а и често използвам картонени чинийки“.