— Не достатъчно често. Има ли някъде чиста кърпа?

— Е, добре. — Фокс се смути видимо. — Връщам се веднага.

Поклащайки глава, Лейла застана до пълната мивка и се зае със съдовете. Нямаше нищо против. Беше досадна дейност, която носеше странно успокоение и удовлетворение. Освен това през прозореца над мивката се разкриваше прекрасен изглед към планините, където слънчевата светлина обсипваше сивеещите заснежени върхове.

Вятърът все още брулеше дърветата и развяваше белите чаршафи на простора в двора. Постлани на леглото, щяха да ухаят на планински хлад.

Малко момче и голямо черно куче тичаха в съседния двор с такава радост и енергия, че почти я накараха да усети вятъра, който сякаш докосваше бузите й и развяваше косите й. Когато момчето с яркосиньо яке скочи и застана изправено на люлката, здраво хванато за синджирите, Лейла почувства опиянението му от височината и скоростта като тръпка, която премина през тялото й.

„Дали майка му приготвя вечеря в кухнята?“ — сънено се запита тя. „Или може би е ред на таткото.“ Навярно по-добре готвеха заедно. Разбъркваха, кълцаха и разговаряха за деня си, докато малкото им момче летеше срещу вятъра със сияещо лице.

— Кой би предположил, че миенето на съдове може да бъде толкова секси?

Тя се засмя и извърна глава към Фокс.

— Не си въобразявай, че така ще ме убедиш да ти направя тази услуга втори път.

Той остана на мястото си, с ужасно смачкана кърпа за съдове в ръка.

— Какво?

— Миенето на съдове е секси само когато не твоите ръце са целите в сапунена вода.

Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Очите му се взираха в нейните.

— Не казах това на глас.

— Чух те.

— Очевидно, но просто си го помислих, не го изрекох. Бях разсеян — продължи той, когато Лейла се отдръпна на крачка от него. — Вниманието ми бе отвлечено от теб, от светлината, която огряваше косите ти, гърба ти, извивката на раменете ти. Бях разсеян — повтори той. — И уязвим. Как стана, Лейла? Не размишлявай, не анализирай. Просто ми кажи какво чувстваше, когато ме „чу“.

— Спокойствие. Гледах малкото момче на люлката в двора. Бях спокойна.

— А сега не си. — Той взе една чиния и започна да я подсушава. — Затова ще изчакаме, докато отново се успокоиш.

— И при теб ли е така? Чуваш ли мислите ми?

— Емоциите се долавят по-лесно от думите. Но не бих дръзнал, без да ми позволиш.

— Можеш да го направиш с всеки.

Той я погледна в очите.

— Но се въздържам.

— Защото си човек, който пуска по един долар в касичката, дори когато никой не го е чул да ругае.

— Щом съм дал дума, държа на нея.

Лейла изми следващата чиния. Магията на разветите от вятъра чаршафи, малкото момче и голямото куче изчезна.

— Винаги ли си го контролирал? Винаги ли устояваш на изкушението?

— Не. Бях десетгодишен, когато получих тази дарба. През първите Седем беше страшничко и едва успявах да я овладея. Но помагаше. Когато първия път всичко отмина, помислих, че дарбата ще изчезне.

— Не е изчезнала.

— Не. Беше страхотно да си на десет и да усещаш какво си мислят или чувстват хората. Не само защото си казвах: „О, притежавам тази сила, аз съм суперхлапе“. Беше ценно, защото, когато исках да изкарам отлична оценка, например на теста по история, ставах малък исторически гений. Защо да не надникна и да зърна отговорите?

Щом се бе заел да подсушава съдовете, реши да се потруди още малко и да ги прибира в шкафовете. Тя щеше да е по-спокойна, ако продължат с досадната домакинска работа, ако ръцете им са заети.

— След като няколко пъти се представих блестящо, започнах да се чувствам виновен. И някак неловко, защото понякога надничах в мислите на учителката, за да разбера какво ни е подготвила, и случайно достигах до неща, които не биваше да узнавам. Семейни проблеми или нещо подобно. Бях възпитаван да уважавам правото на личен живот на другите, а навлизах в личното пространство на всеки срещнат. Затова престанах. — Леко се усмихна. — Почти.

— Не е хубаво да си прекален светец.

— Трябваше ми време, за да намеря начин да го овладявам. Понякога не бях достатъчно внимателен и без да искам, долавях разни неща. Понякога внимавах твърде много и се получаваше същото. А понякога го правех нарочно. Няколко пъти използвах дарбата си, за да се справя с негодника, който ме тормозеше. А… когато поотраснах и си падах по едно момиче, надзърнах за миг, да видя дали имам шанс да плъзна ръка под полата й.

— Успя ли?

Фокс само се усмихна и пъхна поредната чиния в шкафа.

— После, две седмици преди да навърша седемнадесет, нещата започнаха да се повтарят. Разбрах… всички разбрахме, че не е свършило. Тогава проумях, че не бива да си играя с дарбата си. Престанах.

— Почти…

— Почти напълно. Носим я в себе си, Лейла, тя е част от нас. Не мога да контролирам факта, че долавям настроенията на околните. Но успявам да се владея и да не прониквам твърде дълбоко.

— На това трябва да ме научиш.

— А може би трябва да се научиш да проникваш. В случай че стане нужда да навлезеш в нечие лично пространство.

— Но как да знаеш кога… кога и в чие?

— Ще поработим върху тази част.

— През повечето време не мога да се отпусна в твое присъствие.

— Забелязвам. Защо?

Лейла се обърна да вземе още съдове и сложи една купа в мивката. Малкото момче се бе прибрало, осъзна тя. Да вечеря. Кучето му лежеше сгушено на верандата до задната врата и си почиваше след изтощителната игра.

— Защото зная, че можеш да проникваш в мислите и чувствата ми. Това ме плаши и изнервя. Но не го правиш — владееш се или пък моята нервност те възпира. Може би и двете. Не разбра какво си помислих и почувствах, когато ме целуна.

— Сетивата ми блокираха в този момент.

— Между нас има взаимно привличане. Правилно ли е тълкуванието ми?

— От моя гледна точка — напълно.

— Но ме изпълва с тревога. Толкова е смущаващо, защото не зная до каква степен е телепатия и до каква чиста химия. — Лейла изми купата и я подаде на Фокс. — Не зная дали това е още един проблем, с който трябва да се справим, освен всички други.

— Нека изясним нещо. Заради моето влечение към теб ли си нервна, или защото е взаимно?

— Второто. И не е нужно да прониквам в главата ти, след като лицето ти издава, че това ти харесва.

— Най-хубавото нещо, което съм чувал от седмици. Може би дори от години.

Тя опря мократа си, сапунисана ръка на ризата му, когато Фокс се наведе към нея.

— Не мога да се отпусна, ако фантазирам, че спя с теб. Мисълта за секс обикновено ме прави неспокойна.

— После ще се отпуснем. Всъщност, мога да те уверя, че след неспокойната част и двамата ще се чувстваме много по-отпуснати.

Лейла не само задържа ръката си върху ризата му, а и силно го побутна назад.

— Не се и съмнявам. Но имам навик да разграничавам нещата. Така съм устроена. Това между нас трябва да почака в друго кътче на съзнанието ми известно време. Да поразмишлявам, да се тревожа и питам. Щом ще се уча от теб, за да помогна да сложим край на онова, което иска да ни унищожи, трябва да бъда съсредоточена.

Със сериозно и трезво изражение, Фокс кимна.

— При мен жонглирането помага.

— Зная.

— Както и обсъждането. И… — Той подсуши ръката й и я повдигна към устните си. — … зная кога трябва да дам време на другата страна да прецени всички възможности. Желая те. Гола. В леглото, в стая, изпълнена със сенки и тиха музика. Искам да усещам как сърцето ти бие учестено под ръката ми, докато разпалвам страстта ти. Запази това в някое кътче на съзнанието си. — Той остави кърпата, докато тя го гледаше втренчено. — Ще отида да ти донеса вино. Ще ти помогне да се отпуснеш малко, преди да се заловим за работа.

Лейла остана загледана след него. Сложи ръка на гърдите си и, да, сърцето й биеше учестено.

Очевидно тя имаше много да учи, щом не бе доловила, че Фокс таи това в себе си.

Сега й трябваше нещо повече от чаша вино, за да се отпусне.

Тя допи виното си, а Фокс разчисти масата в кухнята и й наля още една чаша. Лейла не каза нито дума и той я остави да помълчи, да събере мислите си, докато седне.

— Добре. Знаеш ли как се медитира?

— Имам представа.

В тона й прозираше лека нотка на раздразнение. Това не го ядоса.

— Трябва да седнеш, за да започнем. Проблемът при медитацията — заговори той, когато Лейла седна до него — е, че повечето хора не успяват истински да достигнат до ниво, на което напълно да престанат да мислят за работата си, за часа при зъболекаря или болката в гърба. Но можем да се доближим до това състояние. С дихателни упражнения… ще използваме дишането. Затвори очи… представи си чиста бяла стена…

— И да запея монотонно: „Оммм“. Как ще ми помогне това да контролирам дарбата си? Не мога да вървя по улиците, медитирайки.

— Целта е да ти помогне да се пречистиш. Да… започвам да говоря като майка си — да проясниш ума си, аурата си, да постигнеш баланс на „ци“.

— Моля те.

— Това е дълъг процес, Лейла. Досега си се докоснала само до повърхността, или си потопила пръстите си. Колкото по-дълбоко навлизаш, толкова по-опасно е.

— Какво може да ми се случи?

— Ако навлезеш твърде дълбоко за твърде дълго? Да получиш главоболие, гадене, кръвотечение от носа. Може да боли. Да се чувстваш изцедена.

Тя се намръщи и прокара пръст надолу по чашата си.

— На тавана на старата библиотека Куин получи проблясък за Ан Хокинс. После не беше на себе си. Остро главоболие, световъртеж, гадене. — Лейла шумно въздъхна. — Добре. Много съм зле с медитацията. Когато стигахме до онази поза на пълна релаксация в курса по йога, успявах да отпусна тялото си, но не преставах да мисля за задълженията си по-нататък през деня или пък дали да си купя страхотното кожено яке, което съм видяла. Ще се упражнявам. Може да потренирам със Сибил.

„Защото с нея е по-безопасно, отколкото с мен“, помисли си Фокс, но не каза нищо.

— Добре, засега ще останем на повърхността. Успокой се и освободи ума си от незначителни неща. Както докато миеше съдовете.

— По-трудно е, когато е съзнателно. Изплуват какви ли не мисли.

— Да. Скътай ги някъде — предложи той с шеговита усмивка. — Прибери ги в някой ъгъл. Погледни ме. — Фокс сложи ръката си върху нейната. — Само ме погледни и се съсредоточи. Познаваш ме.

Лейла се почувства малко странно, сякаш виното изведнъж бе нахлуло в главата й.

— Не те разбирам.

— И това ще стане. Погледни ме. Представи си, че отваряш врата. Завърти дръжката, Лейла. Хвани я и я завърти, само няколко сантиметра. Погледни ме. За какво си мисля?

— Надяваш се да не изям всичките оризови пръчици. — Тя долови шегата му, беше като топло синьо сияние. — Ти ми помогна.

— Направихме го заедно. Остани до вратата. Остани съсредоточена. Открехни я още малко и ми кажи какво чувствам.

— Долавям… спокойствие. Толкова си спокоен. Не зная как успяваш. Не мисля, че аз някога съм била толкова спокойна, а сега, след всичко, което се случи и продължава да се случва, не зная дали някога ще бъда. И… малко си гладен.

— Насила изядох почти порция салата от патладжани на обяд. Затова поръчах…

— Телешко „Кунг Пао“, грах, студени спагети, дванайсет яйчени рулца, оризови пръчици. Дванайсет рулца?

— Ако остане нещо, ще го хапна на закуска.

— Отвратително. А сега си мислиш, че би хапнал и мен на закуска — добави тя и издърпа ръката си под неговата.

— Съжалявам, не успях да го скрия. Добре ли си?