— Не знаех, че се познавате. — Клеър понечи да стане, но сестра й я хвана за ръката. — Пусни ме. Забравих нещо във вана.

— Нищо не си забравила. Опитваш се да избягаш от Тейлър. Да, с Хенри се познаваме. Бяхме… приятели, поне така мисля. В началното училище. После се отчуждихме.

— Защо? — Клеър се опита да се освободи от хватката на сестра си, очите й се стрелкаха към Тейлър, който се приближаваше.

— Защото в гимназията бях тъпачка. При това сляпа тъпачка.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Здравейте, госпожици. Търсите ли рефер?

Сидни пусна ръката на сестра си — вече беше постигнала целта си.

— Здрасти, Тейлър.

— Клеър, каква промяна! — възкликна той и Клеър машинално приглади косата си. Носеше широката бяла панделка, подарена й от Иванел, и противно на желанието си да изглежда вряла и кипяла в живота, приличаше на млада и невинна девойка. — Прекрасна си. Сънувах те… веднъж те сънувах с тази прическа. Прощавай, каквото и да кажа, ще ти се стори нелепо. — Тейлър се засмя и потри ръце. — Казаха ми, че непременно трябва да опитам вашето вино от орлов нокът. Питам се дали наистина е традиция, или целият град участва в конспирацията на Клеър, целяща да ме отблъсне.

— Моля?

— Сидни ми каза защо ми приготвяш разни специалитети.

Клеър гневно изгледа сестра си, която се престори на ни лук яла, ни лук мирисала.

— Виното от орлов нокът помага да виждаш в мрака — отсече. — Ако не искаш, не го пий, твоя воля. Блъсни се в дърво, когато се стъмни. Падни в канавка. Все ми е едно.

Тейлър взе пластмасова чашка с вино и се усмихна:

— О, ще го изпия. За да виждам теб в мрака.

— Рецептата още не е съвършена, понякога виното няма желания ефект.

Тейлър изпи до дъно чашата, без да откъсне поглед от Клеър. Сидни усмихнато ги наблюдаваше. Все едно гледаше танцуваща двойка, при която само единият партньор знае стъпките.

Щом Тейлър се отдалечи, Клеър се нахвърли върху нея:

— Как можа да му кажеш!

— Защо се учудваш? Трябваше да се досетиш. Аз съм като отворена книга.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Не стой тук, а иди да поговориш с познатите си, намери си нови приятели. Престани да се държиш като Уейвърли — строго каза Клеър и се опита да прикрие леката си усмивка. За пръв път помежду им се зараждаше близост.

Усещането бе прекрасно.

* * *

Хенри Хопкинс още помнеше деня, в който се сприятели със Сидни Уейвърли. През голямото междучасие я видя да седи сама на катерушката. Не знаеше защо другите деца не си играят с нея, но и той постъпваше като тях, защото така беше прието. През този ден обаче Сидни му се стори толкова уязвима и тъжна, че той се покатери до нея. Разбира се, нямаше намерение да поведе разговор, обаче си мислеше, че ще й е утеха, ако има компания. Тя дълго го гледа, после попита:

— Хенри, помниш ли майка си?

Той подигравателно се засмя:

— Разбира се. Видях я сутринта. Ти не помниш ли своята?

— Тя замина миналата година. Започвам да забравям лицето й. Като порасна, няма да зарежа децата си. Ще бъда с тях непрекъснато и няма да позволя да ме забравят.

Хенри пламна от срам; така се притесни, че падна от катерушката. От този ден нататък се лепна като марка за Сидни. Четири години бяха неразделни, играеха и обядваха заедно, заедно си пишеха домашните.

Нищо не му подсказваше какво го очаква през първия учебен ден в гимназията. Щом влезе в класната стая зърна Сидни и буквално онемя. През дългата лятна ваканция тя беше пораснала и се беше разхубавила. Приличаше на есента, когато листата се обагрят в приказни цветове и плодовете узряват. Усмихна му се, а той се обърна и избяга. Първия учебен ден прекара, криейки се в тоалетната. От този ден насетне, опиташе ли се Сидни да го заговори, веднага му прималяваше и той бързаше да избяга. След известно време тя престана да се опитва.

Привличането, което изпитваше към нея, бе неочаквано, изненадващо и го натъжаваше. Мечтаеше отношенията помежду им да бъдат постарому. Сидни беше духовита, умна и притежаваше невероятна способност само по прическата да разкрие черти от характера на даден човек. Хенри сподели с дядо си за момичето, с което били първи приятели, но после се променило и той не знаел как да постъпи. Старецът отвърна, че събитията следват предначертания си път и че е безсмислено да се гадае какво ще стане в бъдеще. Каза още: „Хората се заблуждават, че могат да променят съдбите си, но предположенията им не оказват влияние върху онова, което се случва след време. Не можеш чрез мислите си да оздравееш, ако си болен. Не можеш да се принудиш да разлюбиш някого.“

Хенри бе сигурен, че Сидни го обвинява в предателство — може би вярваше, че я е изоставил като майка й, или че отблъсква приятелството й като другите им съученици. Той се чувстваше ужасно, мъката го глождеше. Накрая Хънтър Джон се влюби в нея и стори онова, което Хенри не можа — призна й чувствата си. Хенри наблюдаваше как приятелите на Хънтър Джон станаха и нейни приятели, как тя започна да се държи като тях и да се подиграва на съучениците си, дори на него.

Оттогава беше минало много време. Той чу, че Сидни се е върнала в Баскъм, но не обърна внимание на новината. Нямаше основание да очаква, че завръщането й ще промени каквото и да било.

Само че един ден я видя и отново го обзе онзи странен копнеж, онова усещане, че я вижда за пръв път. По традиция мъжете от фамилията Хопкинс вземаха за съпруги по-възрастни от тях жени, ето защо той се запита дали чувствата му не са предизвикани от факта, че тя се е променила, дори е поостаряла. Не, всъщност не беше остаряла, а изглеждаше по-мъдра, по-опитна.

— Ако продължаваш да я зяпаш така, има опасност да я събориш на земята.

Хенри се обърна към дядо си, който се беше настанил на любимия си алуминиев стол, донесен тук по случай празника. Лестър се подпираше на бастуна си и от време на време подвикваше на някой свой познат.

— Зяпах ли я? — смотолеви младежът.

— Повече от половин час — отвърна старецът. — Изобщо не слушаше какво ти говоря.

— Прощавай.

— Горе главата. Тя тръгва нанякъде, може да ти излезе късметът.

Хенри се обърна. Сидни вървеше към детския кът. Косата й с цвят на пчелен мед блестеше под слънцето. Тя се приближи до дъщеря си и се засмя, когато малката й нахлупи хартиена шапка. Каза й нещо, хвана я за ръка и двете тръгнаха към него.

Идваха при него!

Прииска му се да се скрие в тоалетната, както правеше в прогимназията.

Приближиха се до масата, Сидни се усмихна:

— Здравей, Хенри!

Той не смееше да помръдне от страх да не експлодира — толкова силни бяха чувствата, които бушуваха в гърдите му.

— Помниш ли ме? — попита тя.

Хенри кимна.

— Това е дъщеря ми Бей.

Той отново кимна.

Сидни изглеждаше разочарована от безразличието му, но сви рамене и попита дъщеричката си какъв сладолед предпочита. Имаше шоколадов с мента, ягодов с ревен, карамелен с праскови и ванилов с кафе. Идеята беше на Лестър, който поучаваше внука си:

— Дай на хората нещо, което още не знаят, че ще харесат. Така ще те запомнят завинаги.

През този празничен ден няколко съпруги на работници в мандрата отговаряха за продажбата на сладоледа. От време на време Хенри обслужваше машината и пълнеше кофичките, но беше ясно, че жените командват положението.

— Ако обичаш, два шоколадови с мента — каза Сидни.

Хенри загреба няколко топки сладолед и посегна за картонените чашки. Тя го наблюдаваше изпод око. Погледът й се премести от големите му длани към лицето му.

Той им подаде чашките и отново не каза нито дума. Не можеше дори да се усмихне.

— Радвам се, че пак се виждаме, Хенри. Изглеждаш чудесно. — Сидни хвана за ръка дъщеричката си и се отдалечи. Обърна се, докато прекосяваше моравата, и го погледна.

— Не съм виждал по-жалка гледка — изкиска се Лестър. — Веднъж като малък ме удари електрически ток. Направо ме събори на земята. Като те гледам, и теб сякаш те е треснало електричеството.

— Невероятно е, че мълчах като пукал — промърмори младежът.

— И мен като ме удари токът, не можех да кажа нито дума, само си отварях и затварях устата досущ като риба на сухо. — Лестър отново се засмя и лекичко го удари по крака с бастуна. — Трас!

Хенри подскочи от изненада:

— Много духовито — промърмори, после прихна.

* * *

Иванел и Фред седяха на каменната скамейка до фонтана. Махнаха на Сидни и Бей, когато двете минаха край тях. Малката беше закачила на розовата си тениска кичозната брошка, която Иванел й бе подарила. Съвестта загриза старицата. Бей беше прекалено чувствителна и се стараеше да не обиди никого, затова смяташе, че е длъжна да носи брошката, понеже й е подарък от близък човек. Само че бижуто не подхождаше на малко момиченце. Иванел въздъхна — да му се не види, как й беше скимнало да й подари тази грозотия? Така или иначе никога нямаше да научи отговора.

— Хванаха ме нервите — промълви Фред и избърса потните си длани в прилежно изгладения си къс панталон.

Тя се обърна към него:

— Да, личи ти.

Фред се изправи и замарширува напред-назад. Иванел не помръдна — беше й хубаво под сянката на скулптурата, изобразяваща дъбово листо.

— Той обеща да дойде, за да поговорим — продължи Фред. — На публично място. Какво си въобразява, че ще направя, ако сме сами? Ще го застрелям ли?

— Мъже! Не можеш да живееш с тях, нито да ги гръмнеш.

— Как е възможно да си толкова спокойна? Как щеше да реагираш, ако съпругът ти обещаеше да дойде, но не се появеше?

— Като се има предвид, че той е мъртъв, нямаше да се изненадам.

Фред пак седна на скамейката:

— Извинявай.

Иванел го потупа по коляното. Нямаше и месец, откакто Фред я помоли да го приюти в дома си, но той вече бе внесъл много радост в живота й. Предполагаше се, че гостуването му ще е временно, обаче постепенно пролича, че той смята да остане за постоянно. Дни наред с Иванел разглеждаха вещите, складирани на тавана, и Фред искрено се забавляваше с разказите й. Заяви, че ще плати за ремонта на таванското помещение, и в къщата се появиха млади работници, чиито стегнати задници бяха тъкмо по вкуса на Иванел; тя често сядаше до стълбището, за да ги наблюдава като се качват и слизат.

Фред започна да се чувства като у дома си и много често казваше, че не е заслужил Джеймс да се отнася така с него. Ала понякога, когато Иванел му подаваше маслото по време на вечерята или го караше да подържи чука, докато тя закачваше някоя картина, той поглеждаше онова, което му бе дала, после я поглеждаше с такава надежда, че сърцето й щеше да се пръсне от съчувствие. Преструваше се на безразличен, но тайно се надяваше, че един ден тя ще му подари нещо, което ще оправи отношенията му с Джеймс.

— Стана късно — избърбори той. — Може би с него сме се разминали.

Иванел видя Джеймс, преди Фред да го забележи. Беше висок и красив мъж, но открай време беше много слаб; дългите му пръсти и страстният му поглед бяха като на едновремешните романтични поети. Иванел често си казваше, че не може да си криви душата — нямаше как да каже лоша дума за този човек. И според всеобщото мнение той беше безукорен джентълмен. Работеше в инвестиционна банка в Хикори и беше доста затворен. В продължение на трийсет години се доверяваше само на Фред, но изведнъж всичко се беше променило и нито Фред, нито който и да е в градчето знаеха причината.

Само Иванел подозираше нещичко. Онзи, който дълго е бил на тази земя, интуитивно долавя приливите и отливите в живота.

Тя знаеше за съществуването на нещо като лудост, породена от дълги периоди на спокойствие и удовлетворение. Например жените от местната фамилия Бърджес, всяка от които раждаше минимум по шест деца, живееха като в мъгла, докато и най-малкото им отроче най-сетне напуснеше семейното гнездо, после правеха нещо налудничаво — изгаряха всичките си „бабешки“ рокли и започваха да се гримират и да се заливат с парфюм. Всички мъже и жени с брак, издържал повече от година, поне веднъж бяха изпитали неприятна изненада: връщаш се у дома и виждаш, че съпругът ти е бутнал стена, за да разшири дневната, или че съпругата ти си е боядисала косата, за да те накара да я забележиш. Мъжете преминаваха през кризата на средната възраст, жените — през менопаузата и горещите вълни. Някои захващаха извънбрачни връзки. Неизменно настъпваше момент, когато някъде някой казваше, че всичко му е дошло до гуша.