Фред се вцепени, когато най-после забеляза Джеймс.

— Съжалявам, че закъснях. За малко нямаше да успея. — Джеймс се задъхваше, по челото му бяха избили капчици пот. — Отбих се в къщата да си взема някои вещи. Всичко друго остава за теб. Дойдох да ти кажа, че вече имам апартамент в Хикори.

„Аха! — каза си Иванел. — Затова искаше да се видят на обществено място. Подмами Фред да го чака тук, та на спокойствие да си изнесе багажа.“ Погледна Фред и разбра, че той се е досетил.

— Догодина смятам да се пенсионирам и да се преселя във Флорида. Или пък в Аризона. Още не съм решил.

— Това е краят, така ли? — попита Фред. Очевидно искаше да каже много повече, за да изрази чувствата, бушуващи в гърдите му, но от устните му се отрони само тази фраза. — Сигурен ли си?

— Месеци наред се гневях, но вече съм само уморен и отегчен. — Джеймс се приведе и опря лакти на коленете си. — Уморих се да ти показвам пътя. Отказах се от следването заради теб, съгласих се да живеем заедно, понеже ти беше безпомощен и не знаеше какво да правиш. Бях принуден да ти обяснявам, че не е позорно да си гей, насила да те извеждам сред хората. Бях принуден да съставям ежедневното ни меню и да решавам какво да правим през свободното си време. Мислех, че постъпвам правилно. Докато бяхме в колежа, обикнах твоята уязвимост, а когато баща ти почина и трябваше да напуснеш, се изплаших, че няма да се справиш сам. Едва след години разбрах, че съм ти направил мечешка услуга, Фред. Също и на себе си. Опитвайки се да те даря с щастие, аз ти попречих сам да го търсиш… и изгубих своето.

— Ще се променя. Само кажи, че… — Фред млъкна, потресен от ужасяващото прозрение, че всичко, казано от Джеймс, е вярно.

За миг Джеймс затвори очи, после се изправи:

— Аз тръгвам.

— Моля те, недей! — прошепна Фред и го хвана за ръката.

— Не мога повече! Не мога да те наставлявам как да живееш. И знаеш ли защо? Защото почти забравих какво е истинският живот. — Джеймс се поколеба и добави: — Виж, онзи преподавател по кулинарно изкуство в „Ориън“ — казва се Стив и често идва в магазина да си разменяте рецепти… Не е зле да го опознаеш по-отблизо. Харесва те.

Фред отдръпна ръката си, изражението му беше като на човек, на когото са нанесли болезнен удар.

Джеймс безмълвно се отдалечи — висок и слаб мъж, който се движеше сковано, сякаш бе цирков артист на кокили.

Фред дълго гледа подире му, после тихо каза, сякаш бе забравил за Иванел и говореше на себе си:

— Понякога чувах какво си говорят касиерките в помещението за отдих. Мислех си: „Глупави хлапачки! Смятат, че най-много боли, когато не можеш да забравиш онзи, който е престанал да те обича.“ Те винаги питаха защо. Защо момчето вече не ги обича? Говореха с такава мъка!

Той млъкна, обърна се и се отдалечи.

* * *

Сидни седеше сама на одеялото от разноцветни парчета — едно от онези, с които се славеше баба Уейвърли. Бей вече си беше намерила приятелчета и тя беше разстлала одеялото си близо до детския кът, за да я държи под око.

Ема се беше настанила на луксозен шезлонг; Сидни не познаваше никого от шумната й компания. Хънтър Джон го нямаше. От време на време Ема поглеждаше бившата си съперница, но не си направи труда да поговори с нея. Сидни си мислеше колко е странно да си така близо до едновремешните си приятели, които вече са се превърнали в непознати. Тя беше завързала познанства с колежки и клиентки, но приятелството не се градеше за един ден, а дълго време.

Загледа се в Бей, която държеше бенгалски огън и тичаше по моравата, но се извърна, когато видя, че някой се приближава.

Хенри Хопкинс застана встрани от одеялото, сякаш се страхуваше да не го настъпи. Беше хубав мъж с гъста, късо подстригана руса коса, мускулести ръце и широки плещи. Последният й спомен за него бе как той се препъва и пада в училищния коридор, а тя заедно с приятелите й му се подиграват. Хенри беше върлинест и непохватен юноша, но притежаваше ненатрапчиво достойнство, което я изпълваше с възхищение. Тя нямаше представа какво предизвика отчуждението им, когато пораснаха. Знаеше само, че се бе държала ужасно с него, когато реши, че си е намерила нови приятели от „каймака на обществото“. И не го обвиняваше, че не пожела да й продума, когато следобеда го бе заговорила пред масата на семейство Хопкинс.

— Здрасти — промърмори той.

Сидни неволно се усмихна:

— О, господинът можел да говори.

— Може ли да седна при теб?

— Как да откажа на човек, който ме черпи сладолед?

Хенри седна до нея:

— Извинявай за одеве. Изгубих ума и дума, като те видях.

— Мислех, че ми се сърдиш.

Той озадачено я изгледа:

— Защо да се сърдя?

— В гимназията се държах гадно с теб. Извинявай. Като малки бяхме толкова добри приятели.

— Никога не съм ти се сърдил. И до днес, щом мина край катерушка, винаги се сещам за теб.

— И аз.

Хенри се засмя. Тя — също. Годините на отчуждение сякаш се заличиха, всичко си беше постарому.

— Все пак се върна — промълви той.

— Върнах се.

— Много се радвам.

Сидни поклати глава. Това бе неочакван обрат на деня й.

— Май ти си първият, който ми го казва.

— Струва си да почакаш за най-хубавите неща.

* * *

— Няма ли да останеш за фойерверките? — попита Тейлър, като видя, че Клеър прибира в кашони празните бутилки от виното. Неусетно се беше приближил и стоеше зад нея, но тя не се обърна. Ако го стореше, щеше да се превърне в жена, която се бои от чувствата на един почти непознат човек. Докато стоеше с гръб, си оставаше предишната самоуверена Клеър, каквато бе, преди Тейлър да се появи в живота й и Сидни да се върне в родния дом.

Сестра й и Бей бяха разпънали одеялото и чакаха да се стъмни достатъчно, за да започне зарята. Клеър беше забеляза, че Хенри Хопкинс седна при тях, и не можеше да се освободи от мисълта, че младежът харесва Сидни.

Защо това я тревожеше? Защо я тревожеше, че Фред помага на Иванел?

Съпротивата й рухваше като подпорна стена и тя се чувстваше безкрайно уязвима. Тейлър бе избрал най-неподходящия момент.

— Гледала съм това представление — отвърна все така с гръб към него. — Завършва с „Бум!“.

— Развали ми изненадата. Разрешаваш ли да ти помогна?

Тя подхвърли „Не, свърших!“ и грабна два кашона.

— Добре. — Той вдигна другите два. — Тогава ще взема тези.

Тръгна подир нея, докато тя прекосяваше моравата на път към минивана, паркиран на улицата. Клеър изпитваше усещането, че погледът му се забива във врата й. За пръв път осъзнаваше колко е уязвима жена с къса коса — на показ излизаха местенца, скрити преди — шията й, раменете, облите й гърди.

— От какво се страхуваш, Клеър? — прошепна той.

— Не знам за какво говориш. — Тя отключи задната врата на минивана и остави вътре кашоните. Тейлър спря до нея и също остави товара си.

— Боиш ли се от мен? — попита тихо.

— Глупости! Защо да се боя? — намръщи се тя.

— Страхуваш ли се от любовта?

— Какво нахалство, какво самомнение! — Клеър завърза кашоните, за да не се преобърнат при движението на колата. — Щом те отблъсквам, значи се страхувам от любовта. Желязна логика, няма що.

— Боиш ли се да се целуваш?

— Няма нормален човек, който да се страхува от това. — Тя затвори задните врати на минивана и се обърна… Тейлър беше по-близо, отколкото бе очаквала. Прекалено близо. — Не си и помисляй! — възкликна и притисна гръб до колата, когато той пристъпи към нея.

— Най-обикновена целувка — промърмори той, а Клеър си помисли, че е невъзможно да е толкова близо и да не я докосва. — Няма нищо страшно, нали така?

Тейлър опря длан на вана близо до рамото й. Разбира се, тя можеше да се изплъзне и отново да му обърне гръб. Но когато той наведе глава, Клеър за пръв път забеляза едва видимите бръчки около очите му и дупчицата на ухото му, подсказваща, че навремето е носил обичка. Те загатваха неизвестни подробности за него, разказваха небивалици, омайваха я да ги изслуша. Клеър не желаеше да го опознае отблизо, ала прояви мъничко любопитство и съпротивата й рухна.

Усети устните му върху своите, леко изтръпване и топлина като от канелено масло. Нима това бе всичко? Не беше толкова неприятно. Тейлър леко наклони глава и странна тръпка разтърси тялото й. Тя изненадано ахна, в този момент нещата излязоха от контрол. Езикът му проникна между устните й и пред очите й се заредиха безброй налудничави видения. Не възникваха в нейното съзнание, а й се предаваха от него — в един миг бяха голи в леглото, после се държаха за ръце, закусваха заедно, заедно вървяха към старостта. Каква бе тази безумна, но така прекрасна магия? Тейлър я притискаше толкова силно до колата, че я повдигаше. Тя си каза, че няма да издържи и ще умре, ала нямаше сили да се откъсне от този мъж, от този прекрасен мъж.

Доскоро се питаше какво ли ще е да се целунат, дали нервността й ще се изпари, или състоянието й ще се влоши. Сега откри, че той е поел тревогата й и я излъчва като нагрят камък, за да я стопли. Какво откровение!

Като в просъница чу подсвиркванията, отдръпна се и видя как някакви тийнейджъри минават наблизо и се подсмихват.

Проследи ги с поглед, докато отминаха. Тейлър не помръдваше. Дишаше на пресекулки и с всяко вдишване се притискаше до гърдите й, които изведнъж бяха станали чувствителни до болка.

— Пусни ме — промърмори тя.

— Едва ли ще мога.

Клеър го отблъсна и се изплъзна от прегръдката му. Тейлър се облегна на минивана, сякаш нямаше сили да стои изправен. Тя разбра причината едва когато понечи да заобиколи колата и да седне зад волана — краката й се подкосяваха, чувстваше се така, сякаш е гладувала дни наред, сякаш е била неподвижна години наред.

— И всичко това само от една целувка — изстена Тейлър. — Ако някога се любим, цяла седмица няма да дойда на себе си.

Говореше за бъдещето толкова уверено. Образите, излъчващи се от съзнанието му, бяха толкова ярки. Само че тя не можеше да се влюби в него, защото тогава всичко щеше да свърши. Да, подобни истории неизменно свършваха. Тя не можеше да приеме удоволствието, понеже до края на живота си щеше да го желае, да страда от него.

— Остави ме на мира, Тейлър — прошепна, когато той се отдръпна от колата. — Това не биваше да се случи. И няма да се повтори.

Седна зад волана и натисна газта. По пътя към къщи не спря на нито един червен светофар.

Девета глава

Преди повече от век членовете на фамилията Уейвърли бяха състоятелни и уважавани. След време, когато загубиха парите си вследствие на неразумни инвестиции, семейство Кларк тайно злорадстваха. Те бяха заможни земевладелци, притежаваха плантации за памук и овощни градини, в които отглеждаха най-вкусните и сочни праскови. Уейвърли не притежаваха тяхното богатство, но бяха загадъчни аристократи от Чарлстън, които си издигнаха помпозна къща в Баскъм и се държаха по-надменно, отколкото имаха право.

Щом научиха за разоряването на Уейвърли, жените от фамилията Кларк затанцуваха под тайнствената светлина на полумесеца. После влязоха в ролята на благодетелки и започнаха да носят на обеднелите аристократи вълнени шалове, проядени от молците, и безвкусни торти, приготвени без захар. Истинската им цел беше да видят колко е мръсна къщата, след като няма прислуга да я поддържа, и колко са празни стаите след продажбата на повечето мебели.

Рийси, прапралелята на Ема Кларк, открадна ябълките от задния двор и така започна цялата история. Жените от фамилията Уейвърли (дрехите им бяха закърпени и явно сами си правеха прическите) пожелаха да покажат на дамите от семейство Кларк градината си, защото само нея поддържаха успешно без чужда помощ. Рийси им завидя — нейната градина не можеше да се сравнява с тази. Накъдето и да се обърнеше, виждаше прекрасни червени ябълки, и тя тайно напъха няколко в джобовете, в чантичката си и дори в пазвата си. Несправедливо беше Уейвърли да имат толкова хубави ябълки, след като дори не ги ядяха. Пък и дървото сякаш я подтикваше да ги вземе и хвърляше плодовете около нея.