— Клеър. Много ми е приятно.

— Донесох двата кашона, които поръча.

— Добре, добре. — Той грабна бялото сако, окачено на облегалката на стола, и го облече. Придружи я до комбито, за да й помогне да пренесе кашончетата. — Донесе ли… ъъъ… другото, за което те помолих? — попита, като влязоха в склада.

Тя се поусмихна, върна се до колата, след малко се появи отново и му подаде хартиената торба, в която имаше бутилка вино от рози и здравец.

Фред я взе (личеше, че се чувства неловко) и й връчи плик с чека. Не беше необичайно — винаги й плащаше с чек за желето и оцета, само дето този път сумата беше десеторно по-голяма. А пликът бе по-ярък, сякаш бе пълен със светулки и озарен от надеждата на Фред.

— Благодаря, Фред. Ще се видим другия месец.

— Да. Довиждане, Клеър.

* * *

Фред наблюдаваше как Клеър изчака до вратата, докато Иванел плати на касата. Красавица беше тази Клеър, тъмноока и тъмнокоса, със смугло лице. Изобщо не приличаше на майка си, която бе негова съученичка, но пък и Сидни нямаше прилика с нея. Очевидно момичетата се бяха метнали на бащите си, които и да бяха те. Местните бяха любезни с Клеър, обаче я смятаха за надменна и не я спираха да си побъбрят за времето, за новия мост над магистралата или за чудесната реколта от ягоди през тази година. Беше от рода Уейвърли, а те бяха странни птици. Майката на Клеър беше пройдоха, която си заряза децата и след няколко години загина при автомобилна катастрофа, баба й почти не излизаше от къщи, далечната й братовчедка Иванел вечно раздаваше на хората странни подаръци. Всички Уейвърли бяха такива, също както хората от рода Ръниън бяха дърдорковци, Племънови — лукави, а членовете на фамилията Хопкин неизменно сключваха бракове с по-възрастни жени. Клеър обаче поддържаше изрядно семейната къща, която беше сред най-старите в околността, и бе като магнит за туристите, носещи приходи за градчето. Още по-важно бе, че тя винаги откликваше, когато някой имаше проблем, който можеше да се разреши само чрез цветята, растящи около ябълковото дърво в задния й двор. Беше първата от три поколения Уейвърли, която признаваше дарбата си и бе готова да се притече на помощ. Затова местните я приемаха като една от тях.

Иванел хвана под ръка Клеър, двете излязоха от магазина.

Фред притисна до гърдите си плика с шишенцето и се върна в канцеларията. Свали си сакото, седна зад бюрото и се загледа в малката рамкирана снимка на красив мъж със смокинг, фотографията беше направена на петдесетия му рожден ден преди две години.

Със съдружника му Джеймс бяха неразделни повече от трийсет години и дори хората да подозираха каква е връзката им, тя бе продължила толкова дълго, че никого не го беше грижа. Напоследък обаче двамата се бяха отчуждили и в душата му покълваха семенцата на страха. През последните месеци Джеймс много често започна да нощува в Хикори, където работеше. Твърдеше, че остава твърде до късно и не си струва да шофира до Баскъм. Фред оставаше сам през делниците и се чудеше какво да прави. Джеймс бе онзи, който казваше: „Рецептата ти за задушено е чудесна. Ще го приготвиш ли за вечеря?“ Или: „По телевизията ще дават интересен филм. Хайде да го гледаме.“ Той неизменно беше прав, а когато го нямаше, Фред се колебаеше при вземането дори на най-маловажните решения. Какво да вечеря? Кога да занесе дрехите на химическо — вечерта или на другата сутрин?

Откакто се помнеше, бе чувал за чудодейното вино от здравеца в градината на Уейвърли. Говореше се, че щастието се връща при онзи, който пие от виното, а той мечтаеше за предишните щастливи дни с Джеймс. Клеър приготвяше само една бутилка годишно и я продаваше дяволски скъпо, но ефектът бе гарантиран, защото макар Уейвърли да бяха слепи по отношение на своя живот, неизменно помагаха на другите да прогледнат.

Вдигна слушалката и набра служебния номер на Джеймс. Искаше да го попита какво да вечеря.

Какво месо подхождаше на вълшебно вино?

* * *

Привечер Клеър спря колата пред дома на Ана Чапъл. Ана живееше в една от къщичките, разположени в нещо като задънена улица до самия колеж „Ориън“, и единственият път дотам минаваше през кампуса. Къщичките, предназначени за преподавателите, бяха построени преди сто години едновременно с общежитията. Целта бе академичната общност да е изолирана, което бе разумно предвид едновремешното схващане, че колежът не е място за жени. Запазена бе традицията ректорът да обитава академичното селище, а неколцина преподаватели, включително Ана, живееха в старинните къщурки. Сега обаче повечето обитатели бяха млади семейства, които нямаха нищо общо с колежа, но уединението им допадаше.

— Клеър, добре дошла! — възкликна Ана, като отвори вратата и видя младата жена, нарамила хладилна чанта с ястия, които незабавно трябваше да се приберат в камерата. — Влизай. Искаш ли помощ?

— Благодаря, ще се справя и сама — отвърна Клеър. Всъщност й бе доста трудно да се справя сама през пролетта и лятото, когато беше най-натоварена. Обикновено през годината вземаше на работа първокурснички от „Ориън“. Те не бяха от Баскъм и единствените въпроси, които задаваха, бяха свързани с кулинарните й умения. От горчив опит се беше научила да назначава местни момичета само в краен случай. Повечето се надяваха да научат някоя и друга магия или най-малкото да се доберат до вълшебното дърво в задния двор и да разберат дали легендата е вярна и дали ябълките ще им кажат кое ще е най-важното събитие в живота им.

Клеър отиде в кухнята, прибра бурканчетата в хладилника, отвори задната врата и внесе останалите продукти. Помещението, обзаведено по подобие на фермерска кухня, бързо оживя от топлата пара и прекрасните аромати, които скоро се прокраднаха в цялата къща. За гостите на Ана те бяха като майчина целувка, като завръщане в родния дом.

Ана държеше да използва своите керамични чинии, които твърдеше, че е изработила собственоръчно, затова Клеър първо аранжира салатите и беше готова да сервира, когато домакинята й каза, че гостите вече са на местата си.

Тази вечер менюто включваше салата, супа от юка, свински филета с плънка от латинка, лук и козе сирене, шербет от лимон и върбинка и торта с виолетки и бяла глазура. Клеър сновеше из кухнята, наглеждаше ястията на печката, аранжираше храната в чиниите, поднасяше ги и сръчно ги прибираше, след като гостите приключеха с някое ястие. Тържеството беше официално, но гостите бяха преподаватели във факултета по изкуства и техните съпруги — интелигентни и възпитани хора, които сами си наливаха вода и вино и оценяваха творчеството, вложено от нея във всичко. В подобни случаи, когато й се налагаше да готви и сервира сама, тя не обръщаше внимание на присъстващите, а се съсредоточаваше върху работата си, която днес й се струваше изтощителна, може би защото предишната нощ бе спала на земята в градината. Нямаше нищо против. И без това не умееше да общува с непознати.

Него обаче забеляза. Седеше близо до Ана, която бе начело на масата. Гостите гледаха ястията, които Клеър им поднасяше. Непознатият гледаше нея. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше широкоплещест, с изящни пръсти, устните му бяха нетипично плътни за мъж. Този човек… вещаеше неприятности.

Тя се залови да поднесе десерта; секунди преди да стигне до непознатия, усети нещо като радостно очакване. Не беше сигурна дали чувството е нейно, или долавя неговите емоции.

— Познаваме ли се? — попита той, когато Клеър най-после стигна до него. Усмихна й се така подкупващо, че тя едва сдържа усмивката си.

Постави пред него чинийката с парче торта. Захаросаните виолетки блестяха отгоре му като заскрежени скъпоценни камъни. То сякаш зовеше: „Погледни ме!“, само че непознатият не откъсваше очи от нея:

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Това е Клеър Уейвърли, която приготви храната — каза Ана. Виното й беше развързало езика, страните й бяха поруменели. — Прибягвам до услугите й при всяко тържество на факултета. Скъпа, запознай се с новия ни колега Тейлър Хюс.

Клеър смутено кимна, неприятно й беше, че е станала център на вниманието.

— Уейвърли — замислено проточи Тейлър. Тя понечи да се отдръпне, но той я хвана за рамото и се засмя. — Разбира се. Съседи сме. Живея до вас на Пендланд Стрийт. Къщата в стил кралица Ан е ваша, нали?

Клеър беше толкова изненадана от докосването му, че само кимна.

Той сякаш усети, че я побиха тръпки, и отдръпна ръката си.

— Купих съседната къща — добави. — Нанесох се преди няколко седмици.

Тя безмълвно се взираше в него.

— Е, радвам се, че най-после се запознахме — смотолеви Тейлър.

Клеър отново кимна и отиде в кухнята. Изми и опакова своите съдове, прибра в хладилника кутията със салатата и останалите парчета торта. Кой знае защо беше разсеяна и в лошо настроение. Докато работеше, неволно прокарваше пръсти на мястото, където я бе докоснал Тейлър, сякаш се мъчеше да прогони досадно насекомо.

Преди да натовари последния кашон в комбито, Ана цъфна в кухнята и започна да възхвалява храната и обслужването — или беше пияна, или бе прекалено добре възпитана, за да спомене странното поведение на Клеър към един от гостите.

Клеър се усмихна, взе чека, сбогува се, вдигна кашона и излезе през задната врата. Бавно тръгна към комбито си на алеята. От умората краката й тежаха като олово, всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Нощта обаче бе прекрасна, въздухът бе топъл и сух, затова тя реши да спи на отворен прозорец.

Щом стъпи на тротоара, усети необяснимо въздушно течение. Обърна се — някакъв човек стоеше под дъба в двора на Ана. Не виждаше лицето му, но около него кръжаха миниатюрни пурпурни светлинки, напомнящи електрически искрици.

Човекът се отдръпна от дървото и тя усети погледа му върху себе си. Обърна му гръб и пристъпи към комбито.

— Чакайте — подвикна Тейлър.

Интуицията й подсказваше да продължи да върви; вместо това тя се обърна.

— Имате ли запалка? — попита той.

Клеър затвори очи. Много по-лесно беше да обвини Иванел, ако старицата знаеше какво върши.

Остави на земята кашона и извади от джоба на роклята си жълтата запалка „Бик“. Затова ли й я даде Иванел?

Докато вървеше към Тейлър, й се стори, че грамадна вълна я тласка към незнайни дълбини. Спря недалеч от него и с неописуемо усилие на волята се противопостави на желанието да се приближи.

Той безгрижно се усмихваше. Посочи незапалената си цигара и попита:

— Пушите ли?

— Не. — Клеър му подаде запалката, но той не я взе.

— Знам, че е вредно. Ограничих ги до две на ден. Вече не е модерно да се пуши. — Клеър остана безмълвна, а той запристъпва от крак на крак. — Виждал съм ви в квартала. Дворът ви е чудесен. Аз окосих моя едва преди няколко дни. Май не сте от разговорливите, а? Да не би да съм сторил нещо, с което съм скандализирал квартала? Случвало ли се е да ме видите навън по бельо?

Клеър потръпна. Чувстваше се защитена в дома си и забравяше, че прозорците на съседната къща гледат към солариума, където сутринта се разхождаше гола. Тейлър отново опита да поведе разговор:

— Вечерята беше чудесна.

— Благодаря.

— Може би пак ще се видим.

Сърцето й запрепуска. Беше доволна от живота си. Допуснеше ли някого близо до себе си, щеше да пострада. Имаше Иванел, къщата и работата си. Друго не й трябваше.

— Задръжте запалката. — Подаде му я и се отдалечи.

* * *

Мина по алеята и спря пред къщата, вместо да завие и да паркира отзад. Някой седеше на най-горното стъпало на верандата.

Тя слезе от колата, но не затвори вратата и не изключи фаровете. Тичешком прекоси двора и умората й бе заменена от паника:

— Иванел, какво се е случило?

Старицата тромаво се изправи; на светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше посърнало, призрачно. Държеше два пакета с ново спално бельо и кутия с ягодови кексчета.

— Не можех да заспя, докато не ти донеса подаръците. Вземи ги и ме остави да се наспя.

Клеър изкачи стъпалата, взе пакетите и прегърна старицата:

— Кога дойде?

— Преди около час. Тъкмо си легнах и ме осени, че ти трябват още чаршафи и ягодови кексчета.