Бей кимна. Ягодовите кексчета й бяха любимите. Харесваше ги повече от баща си.

Влязоха в магазина на Фред и Сидни взе кошничка за пазаруване. Тъкмо когато отминаха щанда за плодове и зеленчуци, изведнъж нещо изтрещя. Стотици портокали се затъркаляха във всички посоки — към щанда за хляб, под количките на клиентите — и на Бей й се стори, че чува радостния им смях, задето са на свобода. Продавачът на плодове и две от момчетата, които опаковаха покупките, изникнаха ненадейно, като че ли бяха клечали встрани, очаквайки това да се случи.

Виновникът стоеше до празната витрина, където доскоро бяха портокалите, и не гледаше какво е направил, а се взираше в Сидни.

Беше Хенри Хопкинс, който ги беше почерпил със сладолед и беше седял при тях по време на зарята по случай Четвърти юли. Бей го харесваше. Беше спокоен като Клеър. Стабилен. Той се приближи, без да откъсва очи от майка й, и ги поздрави.

Сидни посочи портокалите:

— Виж какво, не беше необходимо да ги събаряш, за да привлечеш вниманието ни.

— Ще ти издам една тайна за мъжете. Глупавите ни постъпки са непреднамерени. Но в повечето случаи се подчиняват на логиката. — Той поклати глава. — Говоря като дядо си.

Сидни се засмя и обясни:

— С Бей дойдохме за любимите й ягодови кексчета.

— Май днес всички са на „сладка“ вълна. Преди няколко седмици Иванел подари на дядо ми бурканче с вишни в сироп — от онези, които се използват за украса. Вчера той го видя и му хрумна да разнообразим асортимента със сладоледи с карамел, разбита сметана и парченца банани. Днес ме изпрати да купя течен карамел, другото го имаме.

— Достойна кауза. Струвало си е да биеш път чак до тук — подхвърли Сидни.

— Защо не се отбиете във фермата? Ще ви почерпим със сладолед, ще покажа на Бей кравите.

Внезапно на Бей й олекна, сякаш товар падна от плещите й.

— Искам да видя кравите! — възкликна възторжено. — Много ги харесвам!

Сидни озадачено я изгледа:

— Какво те прихваща? Първо самолети, сега пък това. Откога стана такава любителка на крави?

— Защо, не ти ли харесват?

— Безразлични са ми. — Сидни се обърна към Хенри: — Дойдохме пеш, не с колата.

— Аз ще ви закарам — предложи той.

Бей подръпна блузата на майка си. Нима тя не забелязваше как се успокоява, когато Хенри е наблизо, как сърцата им бият в унисон?

— Моля те, мамо!

Сидни погледна Хенри:

— Май имате числено превъзходство.

— Чудесно. Ще ви чакам на касата. — Той се отдалечи.

— Е, любителко на крави, какво те прихвана? — промърмори Сидни.

— Не виждаш ли? — възкликна Бей.

— Какво да видя?

— От сто километра си личи, че те харесва. Както Тейлър харесва Клеър.

Бей се намръщи. Този път нямаше да е лесно, както бе предполагала. Обикновено нещата си идваха на местата, след като тя посочеше къде трябва да бъдат. Крайно време беше да възпроизведе в реалния живот съня си, иначе трудностите щяха все така да се изпречват на пътя й. Както например сега — майка й упорито отказваше да осъзнае, че птичето на късмета е кацнало на рамото й.

Хенри ги чакаше пред магазина и ги поведе към сребристия си пикап.

Бей остана във възторг от колата, както и от деня във фермата. Хенри и дядо му се държаха един с друг като братя, не като дядо и внук. Най-привлекателното в тях бе, че излъчваха спокойствие и стабилност. Майка й също усещаше това излъчване.

Щом зърна Сидни, възрастният Хопкинс я попита кога е рожденият й ден, а когато разбра, че тя е по-възрастна от Хенри точно с пет месеца и петнайсет дни, се засмя, потупа по рамото внука си и заяви:

— Тогава всичко е наред.

Бей ги наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че мястото на майка й е тук, в този дом.

Само че Сидни не го знаеше.

Според Бей майка й открай време нямаше посока в живота.

Имаше късмет, че дъщеричката й беше специалистка в това отношение.

Късно вечерта Сидни, понесла в прегръдките си Бей, се изкачи по стъпалата към верандата. Чувстваше се прекрасно.

Следобеда двамата с Хенри оставиха Лестър и Бей да обслужват машината за сладолед, монтирана под кестена в двора, и дълго се разхождаха из полето. Разговаряха предимно за миналото, за учителите от прогимназията.

По-късно Хенри ги закара до вкъщи. По пътя Бей заспа на задната седалка, затова като пристигнаха, той изключи двигателя и със Сидни отново подхванаха разговор. Този път не се върнаха в миналото, а всеки сподели плановете си за бъдещето. Тя не му каза за кражбите от магазините и за Дейвид. Струваше й се, че всичко това не се е случвало. Усещането й допадаше. Отрицанието бе лукс, особено след като на моменти противният одеколон на Дейвид сякаш полепваше по нея и не й позволяваше да загърби миналото. Ала заедно с Хенри тя можеше да забрави.

През този ден и вечерта бе говорила толкова много, че накрая, докато седяха в пикапа, съвсем прегракна.

Докато се усети, стана полунощ.

Тя влезе на пръсти в къщата — смяташе да занесе дъщеричката си в стаята й, но Клеър, която беше по нощница, я пресрещна в коридора:

— Къде бяхте?

— В бакалията срещнахме Хенри Хопкинс и той ни покани на сладолед. — Сидни погледна сестра си и сърцето й подскочи от уплаха. Лицето на Клеър беше пребледняло и изопнато, тя машинално кършеше ръце, като че ли й предстоеше да съобщи ужасна новина.

„О, господи, Дейвид! Дейвид ни е открил!“ Сидни дълбоко си пое дъх, опитвайки се да го надуши. — Защо? Какво се е случило?

— Нищо. — Клеър продължи да кърши пръсти, после се извърна и тръгна към кухнята. — Да беше се обадила да ме предупредиш.

Сидни затича подир нея, все така притискайки Бей до гърдите си. Клеър префуча през кухнята, излезе на остъклената веранда и навлече чехлите с дървени подметки.

— Това ли е всичко? — задъхано възкликна Сидни. — Затова ли се сърдиш?

— Разтревожих се. Помислих си, че…

— Какво? Какво си помисли, че е станало? — Сидни се стресна — никога не беше виждала сестра си в подобно състояние. Сигурно се беше случило нещо страшно.

— Реших, че сте заминали — прошепна Клеър.

— Разтревожила си се да не сме заминали? Искаш да кажеш завинаги, така ли?

Вместо да отговори, Клеър промълви:

— Ако ти потрябвам, ще бъда в градината.

— Виж… извинявай, че ти го причиних. Трябваше да се обадя, сгреших… — Сидни се задъхваше. Гневът на сестра й поглъщаше кислорода в тясната остъклена веранда.

— Клеър, обещах ти, че няма да заминем. Не ми се сърди.

— Не се сърдя. — Клеър блъсна встрани плъзгащата се врата и върху рамката остана тлеещ отпечатък от дланта й. Прекоси алеята за коли и отключи металната порта. Сидни я изчака да влезе в градината, после се върна в кухнята. Изпечените кексчета бяха наредени върху плотовете. Върху всяко бе нарисувано кръстче и беше забучено „знаменце“ с гатанка. Тя се наведе да прочете някои.

„Мислиш, че няма нищо, но ти си роден с късмет. Копай по-дълбоко и ще намериш амулет.“

„Никой не знае какво бъдещето ще му донесе. Може би пръстен от злато, може би разбито сърце.“

„Нямаш пари да си купиш тенис ракета? Копай тук и ще намериш монета.“

За онези кексчета, в които нямаше подаръци, Клеър беше написала гатанка с отговор: „Не се радвай и не копай. Нямаш си късмет комай.“

Сидни се позамисли, после отиде в склада с провизиите, седна зад бюрото на сестра си, нежно положи Бей на скута си и вдигна слушалката на телефона.

Десета глава

Като всеки влюбен Тейлър Хюс отчаяно се питаше какво му става.

Клеър бе изпълнена с неудовлетворение и силна енергия и му ги предаде, когато се целунаха. Дори сега, когато си помислеше за случилото се, изведнъж му прималяваше дотолкова, че непременно трябваше да седне и да наведе глава между краката си, а когато мъглата пред очите му се разсееше, той изпиваше по две чаши вода, за да потуши огъня, тлеещ в гърдите му.

Ала онова, което го въодушевяваше и оцветяваше в яркочервено всяка стая, в която влезеше, ужасяваше Клеър. Тя често се питаше как Тейлър може да изпитва такова удоволствие от нещо, което й причиняваше толкова страдания.

Той се опитваше да живее постарому, но правеше всичко машинално, защото на практика бе загубил досег с действителния свят. Само Клеър беше реална. Но тя се страхуваше. Всъщност какво знаеше за нея? Клеър Уейвърли беше загадка за всички свои познати.

И днешният следобед той седеше в кабинета си в колежа и докато чакаше да започне вечерният курс, мислите му отново бяха обсебени от нея. Забеляза в коридора Ана Чапъл, която беше декан на факултета, и я повика.

Тя надникна през отворената врата.

— Добре ли познаваш Клеър Уейвърли? — попита Тейлър.

— Клеър ли? — Ана вдигна рамене и се облегна на рамката на вратата. — Чакай да си помисля. Познавам я от пет години. Тя урежда всичките ни служебни празненства.

— Мисълта ми беше дали знаеш що за човек е.

Ана се усмихна:

— Разбрах. Е, ще те разочаровам — не я познавам като личност. От друга срана, ти живееш тук вече една година. Сигурно си забелязал известни… странности в този град.

Тейлър наостри уши — разговорът беше придобил неочакван обрат.

— Да — отвърна лаконично.

— Като всички обитатели на малки градчета и жителите на Баскъм приемат много на сериозно градските легенди. Урсула Харис от факултета по английска литература води специален курс по тази тема. — Ана влезе в кабинета и седна срещу Тейлър. — Например миналата година бях на кино и зад мен седяха две възрастни дами. Разговаряха за някой си Финиъс Йънг, който бил най-силният мъж в града и щял да бутне каменната ограда, която толкова им пречела. Търсех човек, който да изкопае няколко дънера от задния ми двор, затова се обърнах и попитах дамите ще ми дадат ли номера на този юначага. Обясниха ми, че той имал дълъг списък с чакащи за услугите му и че имало опасност да се спомине, докато ми дойде редът. Оказа се, че най-силният мъж в града е на деветдесет и една години. Обаче според местната легенда в рода Йънг винаги има по един Финиъс, надарен с невероятна сила, към когото хората се обръщат, потрябва ли им човек за тежка физическа работа.

— Много интересно, но не разбрах каква е връзката с Клеър.

— Местните вярват, че всички растения в градината на Уейвърли притежават магически свойства, а прословутото ябълково дърво буквално се е превърнало в мит. Самата аз смятам, че не съществуват вълшебни градини и дървета. Клеър е загадъчна, защото предците й са били загадъчни, но всъщност е най-обикновен човек като нас двамата. Разбира се, явно е доста проницателна, щом е успяла да се възползва от градската легенда и да създаде доходен бизнес.

Вероятно Ана беше права. Само че Тейлър не беше забравил как в детството му в хипарската колония в Кънектикът винаги валеше сняг на седемнайсети януари. Явлението нямаше научно обяснение, но легендата гласеше, че на този ден умряла красива индианка, дъщеря на зимата, и оттогава всяка година небето ронело ледени сълзи за нея. Освен това като малък знаеше със сигурност, че ако уловиш в буркан точно двайсет светулки и ги пуснеш, преди да си легнеш, ще спиш цяла нощ, без да те мъчат кошмари. Някои явления бяха необясними, други се подчиняваха на някаква логика. Понякога обясненията допадаха на хората, друг път им се струваха неприемливи и тогава те предпочитаха да ги наричат митове.

— Струва ми се, че те интересува нещо друго — подхвърли Ана.

Тейлър се усмихна:

— Много си проницателна.

— Какво друго… Знам, че не е омъжена. И че има природена сестра.

— Природена? — Той наостри уши.

— Чувала съм, че са от различни мъже. Майката била луда глава. Избягала от Баскъм, родила деца, довела ги в града и отново отпратила нанякъде. Доколкото разбирам, проявяваш интерес към Клеър.