— Така е.

— Е, стискам ти палци. — Ана се изправи. — Само гледай да не оплетеш конците. Не ми се търси друга фирма за организиране на нашите тържества, защото ти си разбил сърцето на Клеър.

Късно вечерта Тейлър седна да проверява курсовите работи на студентите, но все не можеше да се съсредоточи, защото мислеше само за Клеър. Оказа се, че Ана не я познава добре. Никой не я познаваше. Изглежда, само Сидни можеше да му помогне да надникне в душата на жената, обсебила мислите му от първия миг, в който я заговори.

Беше обещала да поговори със сестра си и той с нетърпение чакаше да му се обади. А може би сутринта щеше да отиде направо в салона за красота.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката:

— Ало?

— Тейлър, обажда се Сидни.

— Слава богу! Надявах се да позвъниш.

— Слушай внимателно — тихо каза тя. — Сестра ми е в градината. Портичката е отключена. Възползвай се от възможността.

— Тя каза, че не иска да ме вижда. — Тейлър се поколеба. — Или ме е излъгала?

— Струва ми се, че си й необходим. За пръв път я виждам в такова състояние.

— Какво?

— Все едно е нажежена жица. Изгаря всичко, до което се докосне.

Тейлър си помисли, че чувството му е познато.

— Идвам веднага — промълви.

Прекоси двора и заобиколи къщата на Уейвърли, за да влезе в градината. Дървената портичка наистина беше отключена и той я отвори.

Лъхна го миризмата на джоджен и розмарин, все едно беше влязъл в кухня и на печката вряха различни билки.

Лампите от двете страни на пътеката, подобни на онези, които осветяват самолетните писти, хвърляха жълтеникава светлина. В дъното на градината смътно се очертаваше силуетът на ябълковото дърво, което леко потрепваше. Тейлър зърна Клеър, коленичила до лехата с билките, и дъхът му спря за миг. Късата й коса беше прибрана с широката бяла кордела. Носеше дълга бяла нощница с презрамки. Стегнатите й гърди се полюшваха, докато тя разравяше пръстта с малко гребло. Изведнъж му прималя, затова се наведе, подпря длани на коленете си и няколко пъти дълбоко пое въздух.

Сидни беше права — положението му беше безнадеждно.

След секунди почувства, че може да се изправи, без да изгуби съзнание, и бавно тръгна към Клеър — не искаше да я стресне. Беше на няколко крачки от нея, когато тя захвърли греблото. Тейлър забеляза, че листата на някои растения са потъмнели, сякаш бяха изгорели. Други бяха спаружени като от силна топлина. Тя вдигна глава и го погледна. Клепачите й бяха почервенели и подпухнали.

Мили боже, нима беше плакала?

Сърцето му се късаше, когато видеше някой да плаче. Студентките познаваха тази му слабост и не пропускаха да се възползват от нея. Ако първокурсничка не смогваше да изпълни възложената й задача, пускаше по някоя сълза и Тейлър веднага й даваше отсрочка, дори предлагаше да се застъпи за нея пред другите преподаватели.

Клеър потрепери и извърна очи:

— Върви си, Тейлър.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма! — Тя се пресегна за греблото.

— Моля те, не плачи.

— Какво те засяга? Не е свързано с теб. Неволно си ударих палеца и плача от болка.

— Сидни нямаше да ме повика, ако беше само това.

Думите му сякаш натиснаха някакъв бутон в нея. Тя рязко вдигна глава:

— Сидни те е повикала?

— Каза, че си разстроена.

Тя се поколеба, после думите потекоха като буен поток:

— Как е могла да ти се обади?! Сигурно съвестта няма да я гризе, ако ти ме наглеждаш, след като замине завинаги. Нима не знае, че и ти ще си тръгнеш? Всъщност откъде да знае, след като само тя зарязва хората! Нея не са я изоставяли.

— Заминава завинаги ли? — изуми се Тейлър. — И аз, така ли?

Устните на Клеър затрепериха:

— Всички ме изоставяте. Майка ми, баба ми, Сидни. Дори Иванел сега си има някого.

— Първо, нямам намерение да напускам града и работата си. Второ, за къде заминава Сидни?

Тя отново извърна глава:

— Не знам. Но се страхувам, че ще си тръгне.

„Сестра ми харесва стабилността“ — бе казала Сидни. Тази жена бе изоставена от най-скъпите си същества и бе решена да не го допусне отново. Краката му се подкосиха от това прозрение. Едва сега изтълкува поведението й. Разбира се, бе живял достатъчно дълго в съседство с жените Уейвърли, за да разбере, че има зрънце истина в градската легенда, обаче Ана имаше право за едно. Клеър не беше магьосница, а човешко същество като всички други. И като тях изпитваше тъга и болка.

— О, Клеър! — Той коленичи до нея.

— Не ме гледай така!

— Не мога да се спра. — Тейлър протегна ръка и докосна косата й. Изненада се, когато тя не се отдръпна, а наклони глава към дланта му. Очите й бяха затворени, изглеждаше безкрайно уязвима.

Той пропълзя по-близо до нея и с длани обгърна лицето й. Колената им се докоснаха, Клеър се приведе и отпусна глава на рамото му. Косата й беше мека като коприна. Тейлър прокара пръсти през гъстите кичури, после докосна раменете й, потърка гърба й — опитваше се да я утеши, но не знаеше как.

След малко тя се отдръпна и го погледна. Очите й още бяха влажни от сълзите. Колебливо се пресегна и замилва лицето му, пръстите й проследиха очертанията на устните му, после тя се наведе да го целуне, а Тейлър не помръдваше, сякаш беше напуснал тялото си и наблюдаваше сцената отстрани. В главата му се въртеше само една натрапчива мисъл — че ще е глупаво, ако припадне. Клеър се отдръпна и това му подейства като шок и го върна към действителността. „Не!“ — каза си и прилепи устни към нейните. Минутите се нижеха, сърцата на двамата биеха като едно. Тейлър се опита да си напомни, че е дошъл да я утеши, да премахне болката й, а не да изпита удоволствие. Но и за нея изживяването бе прекрасно, защото по едно време страстно ухапа устната му.

— Кажи ми да престана — прошепна Тейлър.

— Не преставай! — Тя целуна шията му. — Нека е още по-хубаво.

Заразкопчава ризата му бавно, с треперещи пръсти, разгърна я, дланите й се плъзнаха по гърдите му, после по гърба му. Прегърна го и допря страна до сърцето му. Тейлър изпъшка. Енергията, излъчваща се от нея, тази нажежена лава от неудовлетворени чувства му причиняваше физическа болка и същевременно беше тъй приятна. Само че беше прекалено много, за да може да я поеме цялата.

„Сигурно ще умра — помисли си, замаян от опиянението. — Какво пък, всеки мечтае за такъв край…“

Смъкна ризата си, но Клеър не го пускаше. Притисна я към себе си и отново я зацелува, тя го блъсна на земята и се просна върху него. Лежаха в леха с някаква билка — може би тамян — и миризмата й беше опияняваща. Странно, но усещането му беше познато, сякаш вече го беше изживял.

Клеър се отдръпна да си поеме дъх. Беше го възседнала, дланите й, опрени на гърдите му, изпращаха еротични послания. По страните й още се стичаха сълзи.

— Моля те, не плачи! Моля те. Готов съм на всичко, за да не плачеш.

— На всичко ли?

— Да.

— Ще си спомняш ли тази нощ утре? Ще я забравиш ли утре?

Той се поколеба:

— Молиш ли ме да я забравя?

— Да.

— Добре тогава.

Клеър съблече нощницата си и дъхът му секна отново. Нежно докосна гърдите й и тя изстена.

Тейлър мигом се отдръпна. Чувстваше се така, сякаш отново бе плах юноша.

— Не знам какво да правя — прошепна.

Тя легна отгоре му, гърдите й се притиснаха до неговите:

— Само не преставай.

Тейлър я прегърна, обърна я по гръб и се озова върху нея. Зацелува я като обезумял, а тя го хвана за косата и обви бедра около него. Не, не биваше да я люби сега. Сега тя не беше на себе си, а на следващия ден щеше да го мрази, да го прогони от живота си. Затова го беше помолила да забрави.

— Не преставай! — прошепна му, когато той откъсна устни от нейните.

— Няма. — Обсипа с целувки шията й, гърдите й, захапа едното й зърно. Отново му се стори, че го е правил и преди, но, разбира се, това бе невъзможно.

Ненадейно си спомни.

Сънят!

Беше сънувал тази нощ!

Знаеше какво ще се случи, как ще ухаят билките наоколо, какъв вкус ще има тялото на Клеър.

Всичко, свързано с нея, бе предопределено от съдбата. Беше дошъл в Баскъм, следвайки мечта, която така и не се сбъдна, но доведе до тази нощ.

* * *

Клеър потръпна от утринния хлад. Край нея нещо префуча и тупна на земята.

Тя отвори очи — на сантиметри от лицето й се червенееше ябълка. След миг още една тупна наблизо.

Отново беше заспала в градината. Не беше нещо ново, случвало й се беше десетки пъти. Тя седна, почисти пръстта от косата си и машинално посегна за градинските си сечива.

Само че нещо не беше наред. Земята беше топла, а ветрецът й се стори бръснещ. Чувстваше се някак…

Погледна надолу и ахна.

Беше гола!

А Тейлър беше топлата земя.

Отворил беше очи и се усмихваше:

— Добро утро.

Изведнъж тя си спомни всяка еротична подробност от изминалата нощ, всяка негова страстна ласка. След секунди осъзна, че е гола и се взира в него като малоумна. Скръсти ръце на гърдите си и се озърна за нощницата си. Видя, че Тейлър лежи върху нея, и я издърпа. Побърза да я облече, изпитвайки облекчение, че поне за няколко секунди лицето й ще е скрито от тъканта. Господи, къде беше бельото й? Видя бикините си на земята и ги грабна.

— Замълчи! — възкликна и се изправи. — Не казвай нито дума. Обеща да забравиш всичко.

Тейлър сънено потри очи:

— Дадено.

Тя отново го загледа. В косата му имаше пръст и ароматни треви. Беше само по боксерки и по цялото му тяло имаше белези от изгарянията, причинени от ръцете й, ала той не се оплакваше. Не и снощи, не и сега. Как бе могъл да се въздържи, да доставя наслада само на нея, без да мисли за себе си?

Клеър се врътна и тръгна по пътеката, но се спря, когато той се провикна:

— Пак заповядай.

Незнайно защо това подобри настроението й. Какво нахалство — той очакваше да му благодари. Обърна се и подхвърли с леден тон:

— Какво каза?

Тейлър посочи рохкавата пръст:

— Ти си го написала.

Любопитството й надделя и тя се върна да погледне. Върху пръстта беше написано „Благодаря ти“. Надписът беше релефен, като че някаква подземна сила го беше изтласкала на повърхността.

Клеър гневно възкликна, наведе се, грабна една ябълка и я запрати към дървото.

— Нищо не съм писала! — сопна се и хукна към дървената портичка. Първите дъждовни капки западаха още преди да прекоси градината. Докато стигне до къщата, небето се разтвори и заваля като из ведро.

* * *

Вечерта Фред шофираше по мокрото шосе и си спомняше за Джеймс. Стараеше се да е сам, когато мисли за него, защото се боеше, че някой ще го види и ще прочете мислите му.

Открай време знаеше, че е гей, ала едва когато се запозна с Джеймс през първата година в университета „Чапъл Хил“ най-сетне разбра защо — за да бъде с него. Беше едва петнайсетгодишен, когато майка му почина в съня си, а през първата му година в университета баща му бе поразен от инфаркт. Той бе принуден да се откаже от следването, да се раздели с Джеймс и да се върне в родния град, за да поеме работата в магазина. Ядно си мислеше, че това е последният мръсен номер на баща му — да го откъсне от онова, което най-сетне му бе донесло радост и удовлетворение въпреки хорското мнение. Със сълзи на очи се сбогува с най-скъпия си човек, но само след три седмици Джеймс пристигна в Баскъм.

По-късно той завърши образованието си в колежа „Ориън“ — имаше време за лекциите, понеже Фред по цял ден беше зает в магазина. Дипломира се и си намери работа в Хикори. Непрекъснато насърчаваше Фред да се отърве от всичко, което му напомня за баща му и вечното му неодобрение. Често подхвърляше: