— Да отидем на вечеря или на кино. Да предизвикаме местните хора да говорят за нас.

И така бунтът на двама двайсет и една годишни младежи с нестандартна сексуална ориентация, които се бяха осмелили да напуснат университета и да заживеят заедно, без да отговарят пред никого, прерасна в стабилна връзка, продължила повече от трийсет години. За Фред те изминаха така бързо, сякаш бе прелистил книга, но краят й се бе оказал неочакван. Сега съжаляваше, че не е обърнал повече внимание на сюжета.

И на разказвача.

Спря колата пред къщата на Иванел. Беше си забравил чадъра, затова затича под проливния дъжд към верандата. Преди да влезе, свали мокрото си сако и обувките си, за да не повреди полирания под.

От Иванел нямаше и следа, затова я повика.

— Тук съм! — обади се тя откъм таванското помещение. Захванала се беше да помете дървените стърготини, останали под струга, но те бяха като миниатюрни птички, които изплашено политат, когато ги докоснеш. Иванел носеше маска против прах, понеже с всеки замах на метлата въздухът се изпълваше с безброй дървесни стружки и помещението изглеждаше задимено.

— Моля те, недей. Не искам да се преуморяваш. — Фред се приближи до нея и взе метлата. Когато човек е изоставен от някого, той удвоява усилията си да задържи приятелите си. Искаше Иванел да се радва на присъствието му и бе готов да направи всичко за нея. Нямаше да понесе да изгуби и нея. — Дърводелците ще почистят, когато приключат.

Иванел, която още не беше свалила маската, приветливо се усмихна:

— Ще стане много хубаво, нали?

— Да, права си. — Наистина малкият тавански апартамент щеше да стане много уютен, когато го обзаведеше с любимите си мебели и вещи за украса. Само че това означаваше да се върне в къщата си, нещо, което от дълго време упорито избягваше.

— Какво ти е? — Иванел плъзна маската нагоре и я нагласи на главата си като шапчица.

— Днес помолих момчетата от магазина да закарат празни кашони в предишната ми къща. Смятам да си събера багажа и да я дам под наем. Какво ще кажеш?

Тя кимна:

— Чудесна идея. Можеш да останеш тук, докогато желаеш. Приятно ми е с теб.

Фред дрезгаво се засмя — сълзите го задавяха.

— Приятна ти е компанията на стар глупак с разбито сърце, така ли?

— Повечето симпатични хора, които познавам, са глупци — отвърна тя. — Хора със силен характер.

— Не знам дали съм силен.

— Щом ти го казвам, значи е така. Дори Финиъс Йънг не може да ти стъпи на малкия пръст. Искаш ли да те придружа да си събереш багажа?

Той кимна. Искаше го повече, отколкото можеше да изрази с думи.

* * *

Фред идваше в къщата за пръв път, откакто Джеймс се беше изнесъл. Влезе в дневната и се огледа. Струваше му се странно да е тук и нямаше никакво желание да се задържи повече от необходимото. Къщата вече не беше негов дом, а свърталище на лоши спомени за баща му.

Иванел, чиито подметки проскърцваха по дървения под, влезе след него и възкликна:

— Виж ти! Тук е много по-уютно, отколкото при последното ми посещение. Беше малко след смъртта на майка ти, Бог да я прости. Спомням си, че беше окичила цялата къща с рисувани образи на Исус. — Тя прокара длан по облегалката на солидното кожено кресло. — Имаш хубави мебели.

— Съжалявам, че толкова години не те поканих, Иванел. Бях оставил на Джеймс този ангажимент.

— Не се извинявай, мен никой не ме кани. Всеизвестен факт.

— Защо? — Фред озадачено я изгледа. — Ти си прекрасен човек.

— Късно е да се опитвам да променя нагласата на хората спрямо мен. Всичко започна през 1953 година. Опитах се да потисна порива си, но повярвай, че ако ми хрумне да направя някакъв подарък, непременно трябва да го сторя, иначе ще полудея.

— Какво се случи?

— Вътрешният ми глас ме подтикна да дам презервативи на Луана Кларк. По онова време в нито една дрогерия в Баскъм не се продаваха кондоми. Помолих мъжа си да ме закара с колата до Роли. През целия път той ми опява, че ми е скимнала голяма глупост. Само че онова беше по-силно от мен.

Фред неволно се засмя:

— И само затова си се превърнала в черната овца? Дори през 1953 не е било толкова страшно да подариш някому презервативи, нали така?

— Не беше важно какво, а на кого го дадох. Обадих се на Луана и се разбрахме на другия ден да се видим в църквата. Казах й, че трябва да й подаря нещо.

Опитах се да останем насаме, но тя беше с приятелите си и високомерно ми нареди да й дам подаръка.

Държеше се с мен като със слугиня. Вероятно си чувал за отколешната вражда между фамилиите Кларк и Уейвърли. На мен ми кипна от нахалството й и й дадох кондомите пред приятелите й. О, за малко да забравя най-важното. През войната съпругът на Луана беше ранен и му бяха отстранили гениталиите. Всички в градчето ме намразиха, но положението се влоши още повече, когато след година Луана забременя. Вината си беше само нейна, да беше използвала презервативите. Така или иначе местните хора започнаха да ме гледат накриво, все едно щях да издам тайните им. И, разбира се, и през ум не им минаваше да ме поканят на гости. Откровено казано, нямах нищо против бойкота им, докато мъжът ми беше жив.

Фред възхитено я изгледа. Тази старица беше неговият кумир, философията й го успокояваше: човек не може да се промени, независимо дали се харесва или не, затова е по-добре да се харесва.

Той пристъпи към нея и я хвана под ръка:

— За мен е чест да ти приготвя вечеря. Галавечеря.

Иванел се засмя:

— Ти си истинско съкровище.

Единайсета глава

— С Бей и Хенри отиваме на езерото. Прислужницата ще остане при дядо му само до пет часа, затова трябва да се върнем преди това. Хенри ще ни докара — обясни Сидни и сякаш за да успокои сестра си, повтори: — Ще се върнем преди пет.

Клеър затвори капака на кошницата за пикник и я подаде на Сидни. Даваше си сметка, че много я е изплашила преди седмица. Казваше си обаче, че ако се държи, сякаш всичко е наред, сестра й ще забрави случилото се.

През тази седмица Сидни и Хенри се виждаха често — най-вече на вечеря заедно с Бей. В неделя ходиха на кино. Клеър се опитваше да си внуши, че се радва на приятелството им. Времето, през което оставаше сама, използва да консервира зеленчуци, да работи в градината и да въведе в ред счетоводството си — все обикновени и приятни дейности. Изпитваше необходимост да се занимава с тях. Те бяха котви, прикрепващи я към живота, който си бе изградила сама.

— Не ви ли е страх да ходите там? — попита, докато вървеше подир сестра си.

— От къде на къде?

— Ами доста е далеч и ще бъдете сам-сами.

Сидни се засмя и остави кошницата до входната врата:

— Ще извадим късмет, ако намерим място да си устроим пикник. През лятото около езерото не можеш да се разминеш от хора.

— Дори в работен ден ли?

— Да.

— Така ли? — смутено избърбори Клеър. — Не знаех. Не съм била там.

— Тогава ела с нас — каза Сидни! Цяла седмица я беше канила да ги придружи, но Клеър все отказваше.

— Моля? Не.

— Да! — Сидни я хвана за ръцете. — Моля те. Престани да ми отказваш. Ще си изкараме чудесно. Представи си — живееш тук сума години, а не си виждала езерото. Е, ще дойдеш ли? Моля те.

— Не искам.

— Каня те от сърце.

Клеър усети познатото безпокойство. И баба й реагираше така на перспективата да се сближи с някого — идваше й да се свие на кълбо, докато опасността премине. Виж, когато работеше, бе съвсем друго. Тогава не беше длъжна да общува с хората, които й бяха възложили да организира празненството им. Тогава тя говореше само служебно или си мълчеше. За жалост поведението й не се вписваше в общоприетите понятия. Повечето хора я смятаха за груба и надменна, а всъщност се държеше така, защото се страхуваше да не направи или да не каже нещо глупаво.

— Сигурно с Хенри предпочитате да сте сами — промърмори.

— Не е вярно. — Сидни изведнъж стана сериозна. — С него сме само приятели. Затова го харесвам. Излизам с него, защото на Бей й е приятно. Хайде, ела с нас. Бързо иди да се преоблечеш.

Клеър не можеше да повярва, че води този разговор. Погледна белия си панталон и блузата без ръкави:

— Какво да си облека?

— Къс панталон. Или бански костюм, ако искаш да поплуваш.

— Не умея да плувам.

Сидни се усмихна:

— Искаш ли да те науча?

— Не! — отсече Клеър, после смекчи тона: — Не, благодаря. Страхувам се от дълбоките води. Бей може ли да плува?

Сидни влезе в дневната, където беше оставила две одеяла и плажна чанта с хавлиени кърпи; остави ги в преддверието и едва тогава отговори:

— Да, вземаше уроци, когато живеехме в Сиатъл.

Сестра й веднага наостри уши:

— В Сиатъл ли?

Сидни дълбоко си пое дъх и кимна. Името на града не й се беше изплъзнало случайно. Бе направила първата крачка. Може би някой ден щеше да сподели с Клеър за случилото се през десетте години, откакто беше напуснала Баскъм.

— Да, в Сиатъл. Бей е родена там.

Досега беше споменала Ню Йорк, Боас и Сиатъл — градове, които се намираха много по на север от онези, в които се беше подвизавала майка им, помисли си Клеър. Подозираше, че сестра й и малката й племенница са преживели нещо ужасно, което Сидни засега отказваше да сподели, но си личеше, че изцяло се е посветила на дъщеричката си. Записала я беше на уроци по плуване и дори само този факт доказваше, че е много по-добра майка, отколкото Лорълай някога е била.

От улицата се чу клаксон и Сидни извика:

— Побързай, Бей!

Малката тичешком слезе по стълбището. Под жълтата плажна рокля носеше бански костюм.

— Най-после! — извика и се стрелна през отворената врата.

— Добре, не се преобличай. — Сидни извади от чантата розова ленена шапка и я нахлупи на сестра си. — Идеално. Да вървим. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си.

Хенри се усмихна, като я видя. Не изглеждаше ядосан, че им се е натрапила. Сидни твърдеше, че с него са само приятели, но Клеър знаеше, че чувствата му не са платонични. Понякога, докато гледаше сестра й, той сякаш ставаше невидим, изгубвайки се в нея.

Явно беше влюбен до уши.

Клеър и Бей се настаниха на задната седалка, Сидни се канеше да седне до Хенри, но спря и извика:

— Здрасти, Тейлър.

Клеър се обърна и през задното стъкло видя, че Тейлър слиза от джипа си. Носеше къс джинсов панталон и шарена хавайска риза. Тя го виждаше за пръв път след нощта в градината и се почувства ужасно неловко. Запита се как се държат хората, след като са били интимни. Беше като да споделиш тайна с някого, но след миг да съжалиш, че си му се доверил. Само при мисълта, че ще говори с него, лицето й пламна като божур.

— Отиваме на пикник край езерото, ще дойдеш ли с нас? — попита Сидни.

— Какви ги вършиш? — просъска Клеър. Хенри любопитно я загледа в огледалцето за обратно виждане.

— Уча те да плуваш — отвърна сестра й.

— Довечера имам лекции — провикна се в отговор Тейлър.

— Ще се върнем навреме.

— Тогава приемам поканата. — Той тръгна към тях.

Клеър забеляза, че Сидни се кани да отвори задната врата, и побърза да се прехвърли от другата страна на Бей, та малката да е нещо като буфер между нея и Тейлър. Почувства се глупаво, когато той понечи да се качи, видя я и се вцепени.

— Клеър! Не знаех, че и ти ще дойдеш.

След няколко секунди тя най-сетне събра смелост да го погледне, но не откри издайнически признаци, че мислите му са обсебени от нейната тайна. Не знаеше дали да се чувства облекчена или още по-притеснена…

Щом джипът потегли, той я попита: