Сара Алън - Градина на желанията

Мъжките задници сами по себе си бяха като произведения на изкуството. Приятно бе да ги съзерцаваш.

Младежите, които бягаха по университетската писта, бяха прекалено жизнени и бързи и ако Иванел изпиташе необходимостта да им даде нещо, никога нямаше да ги догони. Подаръците сякаш го знаеха и не й се натрапваха през учебната година. През лятото обаче пистата се използваше от по-възрастни хора и понякога нещо я подтикваше да им връчи пакетчета, съдържащи шишенца с кетчуп и пинсети. Веднъж подари на една старица буркан с акациев мед. „Летните“ бегачи я смятаха за чешит и се споглеждаха зад гърба й.

Тази сутрин, вместо да отиде на пистата, Иванел реши да се разходи из центъра на градчето преди отварянето на магазините. Около площада винаги се срещаха хора, бягащи за здраве. Тя последва неколцина и скоро се озова пред „Деликатесите на Фред“. Неволно погледна през витрината. Въпреки ранния час Фред беше там и тъкмо се навеждаше да вземе кофичка с йогурт от щанда за млечни продукти. Измачканите му дрехи бяха красноречиво свидетелство, че е спал в канцеларията. Иванел предположи, че виното от мушкато не е подействало на Джеймс или че Фред се е отказал да го използва. Понякога след дългогодишно съжителство хората започваха да си въобразяват, че в миналото отношенията им са били по-добри. С течение на времето спомените — дори неприятните — започваха да изглеждат прекрасни в сравнение с настоящето.

Всеизвестно бе, че Фред и Джеймс са двойка. Хората бяха свикнали да си затварят очите за факта, че двамата са хомосексуалисти, защото връзката им беше стабилна — изключение, което обикновено се правеше само за много възрастни двойки. Иванел познаваше Фред. Знаеше колко държи на хорското мнение. В това отношение много приличаше на баща си, макар че никога не би го признал. Упрекнеше ли го някой, той беше готов да промени целия си начин на живот, само и само да не го разкритикуват отново. Щеше да му е безкрайно неприятно да се разбере, че отношенията му с Джеймс не са като преди. Връзката им беше солидна. Не биваше да измами очакванията на околните.

Иванел усещаше, че трябва да си тръгне, но се изкуши да остане още няколко секунди, за да провери дали дарбата й ще се задейства. Втренчи се в него, ала не й хрумна нищичко. Можеше да му даде само съвет, а повечето хора не я приемаха насериозно. Иванел не беше толкова умна и загадъчна като роднините си от фамилия Уейвърли, които открай време обитаваха старовремската къща на Пендланд Стрийт. Тя обаче притежаваше способността да предсказва бъдещето. От малка подаваше на майка си кърпа, преди млякото да се е изляло, затваряше прозорците, макар да нямаше признаци за приближаване на буря, пак тя даде на свещеника капки против кашлица, преди той да получи пристъп по време на неделната проповед.

Преди много години тя имаше съпруг. Запозна се с него, когато и двамата бяха шестгодишни, и същия ден му подари черното камъче, което беше намерила на пътя. През нощта той потропа с камъчето по прозореца й и двамата станаха първи приятели. Женени бяха от трийсет и осем години, през които тя нито веднъж не изпита потребност отново да му подари нещо, но изведнъж я обзе желание да му купи костюм. Оказа се, че е защото той нямаше приличен костюм, с който да го погребат, когато почина след седмица. Иванел предпочиташе да не разсъждава върху дарбата си, понеже се дразнеше от мисълта, че не знае защо подаръците й са необходими на хората. Понякога нощем, когато къщата й се струваше ужасно пуста, тя се питаше какво щеше да стане, ако не беше купила костюм на мъжа си.

Видя как Фред се приближи до рафта със стоки за пикник и разпечата кутия с пластмасови прибори за хранене, извади лъжица, после махна капачето на кофичката с йогурт. Тя знаеше, че е стояла прекалено дълго пред витрината, но се размечта — представи си колко ще е хубаво да живее в бакалница или в „Уол Март“, или още по-добре — в търговски център, защото в отделите за спално бельо имаше легла, а в ресторантите предлагаха вкусна храна.

Изведнъж се сепна и видя, че Фред я наблюдава през витрината.

Иванел се усмихна и му помаха.

Той се приближи до вратата, отключи я и излезе на улицата:

— Трябва ли ти нещо, Иванел?

— Не. Минавах оттук и те видях.

— Случайно да имаш подарък за мен?

— Не.

— О… — разочаровано измънка Фред, сякаш изгаряше от желание да получи нещо, което ще оправи живота му. Само че за любовните връзки нямаше лек. Той се огледа дали някой ги наблюдава, приведе се към нея и прошепна:

— Две вечери подред го моля да се върне по-рано, а негова милост въобще не се прибра. Чудя се какво да правя у дома, когато го няма, Иванел. Винаги той командва. Снощи дори не можах да реша в колко часа да вечерям. Ако хапнех прекалено рано и той се върнеше у дома, нямаше как да се храня заедно с него. Ако ли пък чаках прекалено дълго, щеше да стане прекалено късно за вечеря. В два часа през нощта ми хрумна да приготвя закуска, ако той случайно се прибере. Щеше да е чудесен жест, нали така? Дойдох в магазина да взема това-онова, но Джеймс винаги ми оставя списък с необходимите продукти и сега се оказах като в небрано лозе. Мислех си: „Ами ако той не иска грейпфрут? Или ако взема кафе, което не му допада?“ Накрая съм заспал на канапето в канцеларията. Вече не знам какво правя.

Иванел поклати глава:

— Отлагаш неизбежното, ето какво правиш. Налага ли се да направиш нещо, действай. Отлагането само влошава положението. Повярвай, знам го от опит.

— Опитвам се. Купих от Клеър вино от мушкато.

— Съветвам те да поговориш с него. Не чакай да се прибере у дома. Телефонирай му и му постави въпроса ребром. Престани да отлагаш. — Тя се засмя, като видя как Фред се навъси. — Ясно, още не си готов. Може пък виното да подейства, ако някак си го накараш да го изпие. Но каквото и да решиш, не го прави, докато си по чорапи.

Той се стресна, погледна надолу и се шмугна обратно в магазина.

Иванел въздъхна и отново тръгна по тротоара, загледана във витрините. Обичайните любители на утринния крос вече ги нямаше, затова тя реши да се прибере у дома и да се преоблече за срещата със Сидни. Предишната вечер Клеър й беше съобщила по телефона за ненадейната поява на сестра си; очевидно беше изпаднала в паника, макар да се прикриваше. Иванел я успокои, че всичко ще бъде наред. Напомни й, че завръщането у дома винаги е положителен знак. Нищо не можеше да се сравни с родния ром.

Отмина козметичния салон „Бяла врата“, където жени с прекалено много свободно време и с прекалено много пари плащаха майка си и баща си за подстригване и масажи. Спря пред витрината на „Максин“, шикозния бутик за дрехи, посещаван от дамите, които си правеха прически в съседния салон, и се възхити от изложената копринена блуза с копченца на яката.

Влезе в магазина, въпреки че още не бяха обърнали табелката с надпис „Отворено“. Потребността да подари нещо я гризеше отвътре, не й даваше покой и нямаше да миряса, докато не бъде задоволена.

Настояваше Иванел да купи за Сидни копринената блуза.

Сидни внезапно се събуди и стреснато си погледна часовника. Нямаше намерение да спи, а ето, че се беше унесла. Олюлявайки се, отиде в банята, пи вода направо от крана, после си наплиска лицето.

Излезе в коридора и надникна в съседната стая, но Бей не беше там. Леглото й обаче беше оправено, любимите й плюшени играчки бяха наредени върху възглавниците. Сидни провери всички стаи на горния етаж и тичешком слезе по стълбището, опитвайки се да преодолее паниката. Къде ли се беше дянала дъщеря й?

Влезе в кухнята и се вцепени.

Бе прекрачила в рая, а баба й беше тук, и то във всеки аромат.

Ванилена захар.

Пикантни подправки.

Прясна мая.

Така готвеше баба Уейвърли. Навремето Клеър неизменно намираше начин да прогони сестричката си от кухнята. Сидни седеше в коридора и се вслушваше в бълбукането на сосовете на печката, цвъртенето на месото на скарата, потракването на тенджери и тигани, приглушените гласове на Клеър и баба Уейвърли.

Върху големия плот от алпака в средата на помещението стояха две големи купи, едната пълна с лавандула, другата — с листа от глухарчета. На другите плотове бяха подредени горещи самуни хляб, от които излизаше пара. Бей се беше качила на стол до масата и с тънка четчица нанасяше разбити белтъци върху мънички теменужки. Клеър вземаше едно по едно цветчетата, овалваше ги в ситно смляна захар и ги подреждаше в голяма тава.

— Как смогна да свършиш всичко това само за два часа? — възкликна Сидни.

Сестра й и малката се обърнаха.

— Здрасти. — Клеър недоверчиво я изгледа. — Как се чувстваш?

— Добре съм. Подремнах за малко.

Бей скочи от стола, изтича при майка си и я прегърна. Носеше синя престилка с надпис „Уейвърли Кетъринг“, която се влачеше по пода.

— Помагам на Клеър да захароса виолетки за украса. Ела да видиш. — Тя хукна обратно към стола до масата.

— По-късно, миличко. Да разтоварим багажа от колата и да оставим леля ти да си гледа работата.

— С Бей пренесохме всичко още вчера — обади се Клеър.

Сидни отново си погледна часовника:

— Какви ги говориш? Спала съм само два часа.

— Пристигнахте вчера сутринта. Спа цели двайсет и шест часа.

Сидни се почувства, сякаш сърцето й отиде в гърлото. Олюля се, хвана се за масата и седна. Нима бе оставила дъщеря си сама повече от едно денонощие? Дали Бей се беше изпуснала за Дейвид? Клеър погрижила ли се е за нея, или малката е прекарала ужасна нощ в чуждата къща?

— Бей…

— Бей ми помагаше — прекъсна я Клеър. — Не е от разговорливите, но схваща много бързо. Вчера готвихме цял ден, вечерта й помогнах да се изкъпе във ваната и я сложих да си легне. Сутринта пак се захванахме с готвене.

Вероятно Клеър я смяташе за лоша майка. Единственото, с което Сидни се гордееше, а ето какво впечатление беше създала. В тази къща тя никога не бе сигурна коя е всъщност.

— Пийни кафе — подхвърли сестра й. — Иванел каза, че по-късно ще се отбие да те види.

— Остани, мамо. Виж какво умея да правя.

„Вземи се в ръце“ — каза си Сидни.

— Добре, съкровище, никъде няма да ходя. — Наля си чаша кафе и попита: — Как е Иванел?

— Добре е. Изгаря от нетърпение да те види. Хапни си хляб с лавандула. С Бей си отрязахме от онзи там. Има и масло с подправки.

Сидни се запита дали загрижеността на сестра й е искрена. През изминалите години често мислеше за нея. Най-вече я съжаляваше — тя, Сидни, бе авантюристка и любителка на силните усещания, а бедната Клеър нямаше амбиции, освен да си стои у дома в тъпото градче. Да, жестоки мисли, но й вдъхваха увереност, защото открай време завиждаше на сестра си за спокойствието, с което приемаше истинската си същност. Клеър се радваше на заминаването й. Сега пък й говореше така, сякаш бе глупаво момиченце. Командваше я какво да закуси. Сидни се опита да нареже топлия хляб, но беше толкова гладна, че накрая отчупи голямо парче. Намаза го с масло и притвори очи. След третото парче се заразхожда из просторната кухня.

— Поразена съм — промърмори. — Не подозирах какво можеш. Всички ли рецепти са на баба?

— Само някои. Например рулото с плънка от бекон и глухарчета и лавандуловият хляб.

— Не ми позволяваше да ги видя, като бях малка.

Клеър се извърна и избърса длани в престилката си: