Хънтър Джон не забеляза нищичко, затова тя потърси с поглед майка си. Ариел щеше да й каже, че е красива, и всичко щеше да е наред. Хънтър Джон я целуна по бузата и тръгна към бара, където се бяха събрали приятелите му. На тези тържества младите мъже бяха като прахта, събираща се в ъглите, и се стараеха да стоят по-далеч от дамите и кръшните им смехове.

Ема се натъкна на Елиза Бофорт, докато обикаляше залата, за да намери майка си. Елиза беше сред най-добрите й приятелки, когато учеха в гимназията. „Гледай да си в добри отношения с фамилия Бофорт — често казваше Ариел — и винаги ще знаеш какво говорят хората за теб.“

— Божичко, изгарям от нетърпение — прошепна Елиза. Така си кривеше устата в старанието си да говори поверително, че червилото й се беше размазало.

— Веднага ми разкажи как научи новината.

Ема озадачено се усмихна:

— Каква новина?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Сидни Уейвърли се е върнала — изсъска Елиза, като че ли произнасяше проклятие.

Ема престана да се озърта и се втренчи в нея, но с нищо не издаде колко е изненадана. Затова ли всички се държаха така особено? Сидни се беше върнала, а лешоядите изгаряха от нетърпение да видят реакцията на някогашната й съперница.

Страните й пламнаха от гняв, предизвикан от много причини. Най̀ я беше яд, задето клюкарите очакваха някаква реакция от нейна страна, като че ли събитието я засягаше.

— Пристигна в сряда и засега гостува на сестра си — продължи Елиза. — Днес следобед дори е помагала на Клеър при организирането на официален обяд в Хикори. Ама ти наистина ли не знаеше?

— Не. Сидни се е върнала. И какво от това?

Елиза повдигна вежди:

— Не предполагах, че ще го приемеш толкова спокойно.

— Никога не е била заплаха за мен. А Хънтър Джон е много щастлив. Изобщо не се притеснявам. Извинявай, но търся мама. А с теб ще обядваме другата седмица, нали? Целувам те.

Най-сетне откри майка си. Ариел седеше до една от масите, отпиваше шампанско и царствено кимаше на познатите, които спираха да я поздравят. Както обикновено беше изключително елегантна и изглеждаше с десет години по-млада. И тя като Ема беше русокоса и едрогърда. Караше кабриолет, носеше диаманти в съчетание с джинсово облекло и не пропускаше ежегодните мачове, посещавани от бившите възпитаници на гимназията. Беше толкова типична южнячка, че сълзите й сякаш идваха от Мисисипи, а от нея винаги лъхаше на жасмин и праскови.

Вдигна глава, когато дъщеря й се приближи и Ема веднага разбра, че Ариел вече знае. И че е разтревожена от новината. „Не, не — помисли си. — Нищо не се е случило. Не прави от мухата слон, мамо.“

Ариел се изправи и дяволито се усмихна на съпруга си — след подобна усмивка той с нетърпение щеше да очаква завръщането й.

— Да излезем на верандата. — Тя хвана под ръка дъщеря си и я поведе навън. Усмихваха се, докато минаваха край групичките хора, излезли да пушат, защото усмивките означаваха, че всичко е наред.

Щом се отдалечиха дотолкова, че да не ги чуват, Ариел промърмори:

— Сигурно си чула за Сидни Уейвърли. Не се тревожи. Всичко ще е наред.

— Не се тревожа, мамо…

Ариел продължи да говори, сякаш не я беше чула:

— Ето какво ще направиш. Първо, дръж се с Хънтър Джон още по-мило. Завърти му главата. Другата седмица ще устроя тържество в дома ти. Покани всичките си приятели и приятелки. Нека видят колко си щастлива. Хънтър Джон пък ще види как ти завиждат. В понеделник ще обиколим магазините да си избереш рокля. Червеното ти отива най-много и мъжът ти те харесва в червено. Като заговорихме за рокли, защо си в черно? Бялото ти стои много по-добре.

— Мамо, не се безпокоя, че Сидни се е върнала.

Ариел обгърна с длани лицето й:

— А трябва, миличка. Първата любов ръжда не хваща. Но ако непрекъснато напомняш на съпруга си защо е избрал теб, няма да имаш неприятни изненади.

* * *

Късно същата вечер Ема изгаряше от нетърпение да прави секс с Хънтър Джон, макар да си повтаряше, че това няма нищо общо със завръщането на Сидни. Щом се прибраха у дома, тя се отби в стаята на синовете си, после разсеяно пожела лека нощ на бавачката. Влезе в спалнята и от вратата започна да се съблича. Не свали само обувките с висок ток и перлената огърлица, която Хънтър Джон й беше подарил преди година по случай двайсет и седмия й рожден ден.

След няколко минути той влезе в спалнята, носеше сандвич и бутилка бира. Твърдеше, че след „балната храна“ винаги е гладен. Свикнал беше да си похапва след всяко празненство, на което ходеха, и макар Ема да ненавиждаше този навик, бе преценила, че не си струва да повдига въпроса. Така или иначе той си носеше сандвича в спалнята, вместо да се храни сам в кухнята.

Не се изненада, като я видя гола. Ема се запита откога е започнал да очаква да го съблазнява, вместо сам да я пожелава. Въпреки това той се усмихна, когато тя грациозно пристъпи към него, взе чинията и бутилката и ги остави на масичката до вратата, хвана го за ризата и го задърпа към леглото.

Хънтър Джон се засмя и й позволи да го повали на матрака. Дръпна ципа на панталона си и промърмори:

— Какво те прихваща?

Ема го възседна и се загледа в лицето му. За миг престана да се движи, но не за да го накара да предвкуси очакващата го наслада. Обаче той дотолкова бе привикнал със сексуалните й умения, че взе колебанието й за желание да подсили удоволствието му, и се възбуди. Опита се да я притисне надолу, но тя остана неподвижна.

Ема обичаше да прави секс и знаеше, че е страхотна в леглото. Но дали майка й беше права? Това ли беше единственият й талант? Ако не го притежаваше, щеше ли да задържи съпруга си? Трябваше ли да се безпокои от завръщането на Сидни?

— Хънтър Джон — прошепна и се наведе да го целуне, — обичаш ли ме?

Той се засмя, после изстена, възбуден от онова, което смяташе за любовна игра.

— Какво си направила, палавнице?

— Моля?

— Купила си нещо скъпо ли? Затова ли си толкова любвеобилна?

Мислеше, че тя настоява да правят секс, защото иска нещо от него. Всъщност беше точно така. Като го омайваше в леглото, Ема винаги получаваше каквото иска. С едно изключение. Забеляза, че той не отговори на въпроса й. Не й каза, че я обича.

Обаче бе обичал Сидни, което означаваше, че Ариел има право: Тя, Ема, трябваше да се потруди, за да задържи мъжа, който й принадлежеше.

— Искам да си купя червена рокля — прошепна. Чувстваше се като птица, заклещена в бодлив храст — изплашена и гневна. — Красива червена рокля.

— Нямам търпение да те видя с нея.

— О, да. Ще ме видиш и без нея.

— Така те искам.

* * *

Беше понеделник следобед. Клеър затвори телефона, който стоеше на бюрото й в склада, но не отмести ръка от слушалката.

Когато човек чувства, че нещо не е наред, обаче не знае какво, въздухът около него се променя. Пластмасовата слушалка беше прекалено топла. Стените леко се бяха запотили. Ако отидеше в градината, тя щеше да види, че грамофончетата са цъфнали посред бял ден.

— Клеър?

Тя се обърна. Сидни стоеше на прага.

— Здрасти. Кога се върнахте? — Сестра й и Бей отново бяха гостували на Тейлър… четвърти ден подред.

— Преди няколко минути. Какво се е случило?

— Не знам. — Клеър отмести ръка от загрятата слушалка. — Обади ми се госпожа Матисън. Иска този уикенд да организирам празненство в дома й.

Сидни скръсти ръце на гърдите си. После ги отпусна. Поколеба се, после попита:

— Семейство Матисън, които живеят в красивата къща на Уилоу Спрингс Роуд ли?

— Да.

— Няма много време, нали? — измънка Сидни само за да каже нещо.

— Така е. Госпожата каза, че ще ми удвои хонорара, но при условие, че си осигуря достатъчно помощници за идеално обслужване на гостите.

— Открай време я харесвам — промълви Сидни, но думите й сякаш бяха заредени със статично електричество. Нещо… може би надежда, се мъчеше да си пробие път на светло. — Ще приемеш ли? Ако искаш, ще ти помогна.

— Сигурна ли си? — попита Клеър, защото нещо отвътре още я гризеше. Навремето сестра й имаше връзка с Хънтър Джон и беше приятелка с жена му Ема. Ако искаше да се види с тях, щеше да им се обади, вместо да си стои вкъщи или да се крие при Тейлър.

— Да, сигурна съм.

Клеър сви рамене. Може би придаваше прекалено значение на маловажни събития.

— Добре тогава. Благодаря ти.

Сестра й се усмихна, обърна се и тръгна към кухнята, като подхвърли:

— Няма защо.

Клеър я последва, но не престана да размишлява. В известни отношения Сидни не се беше променила. Светлокестенявата й чуплива коса още приличаше на карамелена украса върху торта. Златистата й кожа беше все така гладка, лунички още обсипваха нослето й. Беше отслабнала, но си оставаше сексапилно миньонче. В сравнение с нея Клеър, която беше с десетина сантиметра по-висока, се чувстваше прекалено едра и непохватна.

Това бяха познатите неща.

Останалото беше забулено в дълбока тайна. Беше тук цяла седмица, но си оставаше загадка за по-голямата си сестра. Едно беше ясно — че е прекрасна майка. Лорълай беше пълната противоположност на съвършена родителка, бабата на момичетата се беше опитала да компенсира липсата на майчини грижи, но не можеше да се сравнява със Сидни. Младата жена беше любяща и грижовна, винаги знаеше къде е Бей, но не й се натрапваше, позволяваше й да мечтае и да играе. Клеър изпитваше удоволствие да я наблюдава как се отнася с дъщеря си. От кого ли се беше научила?

И къде ли се беше скитала през изминалите десет години? Преди беше олицетворение на спокойствието, а сега все беше като на тръни. Предишната вечер Клеър не можа да заспи и по навик отиде в градината, после не можа да се прибере, защото Сидни я беше заключила — нощем по няколко пъти ставаше да провери дали всички врати са здраво залостени. От какво бягаше? Нямаше смисъл да я разпитва, вече беше разбрала, че при всеки неудобен въпрос сестра й бърза за смени темата. От Баскъм беше заминала за Ню Йорк — само това беше известно. Никой не знаеше какво се беше случило после. Бей също мълчеше като риба. Твърдеше, че е родена в междуградски автобус и че с майка й не са живели никъде, после се поправяше, че са живели навсякъде.

Сидни се приближи до печката, върху която вреше тенджера с пилешка супа с лайкучка, наведе се да вдъхне божествения аромат, и подхвърли:

— За малко да забравя — поканих Тейлър на вечеря.

Клеър се слиса.

— Какво си направила?

— Поканих Тейлър на вечеря. Нали не възразяваш?

Клеър не отговори, а отвори кутията за хляб, избягвайки погледа на сестра си. Извади един пшеничен хляб и започна да го реже на тънки филии за сандвичи.

— Недей така — засмя се Сидни. — Съжали горкия човек, не виждаш ли, че е като вейка? Навсякъде из къщата си е разлепил бележки, които да му напомнят да се храни, но въпреки това пак забравя. Вчера ми показа няколко свои картини — невероятни са! Обаче ако продължава да ме разпитва за теб, ще му предложа да посещава психотерапевт. Виж какво, кажи, ако не го искаш, за да престане да вехне по теб. Може пък тогава да ми се отвори парашутът.

Клеър рязко вдигна глава:

— Затова ли все висиш там? Желаеш Тейлър ли?

— Не. Питам се обаче защо ти не го желаеш.

Почукването на входната врата спаси Клеър от необходимостта да отговори.

— За теб е — изкиска се сестра й.

— Не, за теб. Ти си го поканила.

Сидни се усмихна и отиде да отвори.

Клеър остави ножа и се ослуша за гласа на Тейлър. Чу го да казва:

— Благодаря за поканата. Къщата ви е приказна.

— Да те разведа ли? — попита Сидни.

Клеър изтръпна. Не искаше сестра й да го развежда из къщата. Не искаше той да научи тайните й.

— С удоволствие.

Тя затвори очи за миг. „Мисли, напъни си мозъка! — каза си. — Какво ще накара Тейлър да те забрави? Кое блюдо ще насочи вниманието му другаде?“ Нямаше време да приготви нещо специално.