Саша Гулд

Градът на тайните

(книга 1 от "Градът на тайните")

Гондолата му пори водата подобно на разрязващ черна коприна нож. Двамата пътници в нея се въртят и се смеят, но от мястото, на което е застанал, гондолиерът не вижда добре какво правят. А и изобщо не му влиза в работата, че някакъв стар богат господин е пожелал да плати за услугите на млада красавица — дори тя да е дъщеря на някой друг баща.

Гондолиерът въздъхва, забива гребло във водата и забавя движението на лодката, преди напълно да спре. Без да каже нито дума, помага на двамата пътници да стъпят на улицата. Докато поема парите, за секунда среща погледа на мъжа, после двойката се отдалечава. Обувките на мъжа бързо потропват по камъните, смехът на момичето се разнася из нощта. Стъпките им затихват по посока на площад „Сан Марко“.

Гондолата проблясва на лунната светлина, докато собственикът й се отправя обратно към дома си. Управлява я с умение, отработвано от много поколения предци преди него, кара я да се плъзга покрай неясните очертания на големите палацо, да завива покрай Сан Зулиан, Сан Салвадор и Мацини — по протежение на черните канали, чиято сложна плетеница започва от „Сан Марко“ и свършва при моста Риалто. Мрежата е объркваща, пълна с фалшиви завои и неочаквани опасности — лесно е да се изгубиш, особено посред нощ. Освен ако не си гондолиер, което означава, че познаваш тези водни алеи така добре, както бръчките по собственото си лице.

Вече е близо до дома си, когато чува продължителен ужасен писък, който изпълва нощта. Прозвучава и плясък, някой удря с пръчка по парапет. Гондолиерът завива зад ъгъла и забелязва как една старица тича нагоре-надолу по брега и моли за помощ, като не спира да пищи. Високо горе се отварят капаци на прозорци. Натежал от сън глас пресипнало настоява да се пази тишина. Любопитни лица се надвесват през рамките на слабо осветените прозорци.

В началото гондолиерът си мисли, че онова, което вижда във водата, е чаршаф или завеса — издут, прогизнал от вода, леко подскачащ в тъмата купол. Приближава и осъзнава, че онова, което разчупва повърхността, всъщност е рокля. Жена. Без обувки, обърната с лицето надолу. Достатъчно близо до брега е, за да може да я измъкне с греблото си. С помощта на старицата той изтегля тялото върху каменния ръб. Дава си сметка за хората, които са започнали да се събират в кръг около тях. Бавно, тежко, преобръща жертвата по гръб.

Момиче, вероятно някъде на около двадесет години. Меки пръсти, студени. Посинели устни. Очевидно е била изключително красива, докато е била жива. Очите й са полуотворени, гледат безжизнено към небето.

Воят на старата жена става по-пронизителен. Тя се свлича до тялото, отмята мокрите кичури от мъртвото лице. После се изправя и сграбчва сакото на гондолиера с мокрите си кокалести пръсти.

— Бог да ми е на помощ, Бог да й е на помощ. Исусе, Боже, който си на небето, направи нещо за нас!

Гондолиерът взима ръцете на жената и за момент ги задържа в своите. На зяпачите това би могло да се стори като успокоителен или загрижен жест. Но в действителност той просто се опитва да се откопчи от тази огромна паника и скръб.

— Синьора. Съжалявам, синьора, но вече не може да й се помогне — казва мъжът и се отдалечава.

Първа глава

Тук никоя от нас не е позната с истинското си име. Почти веднага щом пристигнеш, те прекръстват напълно: Ла Гроса, Ла Кадавара, Ла Лунатика, Ла Триста, Ла Пуера, Ла Пунджента — Дебелата, Смъртоносната, Лудата, Тъжната, Страхливата и Смрадливата. Зад стените на манастира подигравателните прилагателни рано или късно се превръщат в имена.

Мен ме наричат Ла Мута — Нямата. Не че нямам какво да кажа, просто през повечето време запазвам мислите си за себе си. Дъщерите отрано се научават на това. А вторите дъщери — още по-рано.

Преди игуменката често ми казваше, че виждала нещо хищно в душата ми, че в мен имало нещо животинско. Нещо кучешко, може би, или от природата на плъха. Съществата, които се промъкват в метоха посред нощ, за да търсят пилешки кости и загнила храна. Тя е твърдо решена да изкорени въпросното нещо от мен.

Животът ми, който някога принадлежеше на баща ми, сега е нейна собственост. Събуждам се преди два часа, за да се включа в молитвите, после пак — в пет, за да отида да пея идеални хармонии, докато венецианското слънце се издига зад решетките и танцува върху мрамора и златото в параклиса.

Игуменката контролира цялата пристигаща и заминаваща кореспонденция. Понякога задържа писмата от сестра ми Беатриче и аз не мога да ги прочета.

„Разкажи ми какви новини има около теб“, моля я аз в писмата си. „Кога ще се омъжиш за Винченцо? Той прави ли те щастлива?“

Нито един от въпросите ми не може да бъде зададен, без да мине под благопристойния и бдителен поглед на майката игуменка. За един изпълнен с подозрителност мозък, застанал нащрек за всички възможни злини, всяка една от думите ми може по някакъв начин да изглежда пропита с грях.

— Виждам всичко — предупреждава ме игуменката. — Чета мислите ти.

Навремето й вярвах. Мислех, че може би наистина притежава способността да съзира тайните ми копнения така, сякаш се изливат от мен като зехтина от пресата. Виждала съм я да държи писмата ни на разстояние от себе си, стиснала ги за крайчеца, сякаш заплашват да изцапат капишона или расото й. Все едно са нещо мазно и мръсно.

Някои от писмата на Беатриче все пак стигат до мен. Крия ги в синя дървена кутия заедно с пръстена си и завързания с копринена панделка кичур от косата й. Късно през нощта, когато Аналена хърка и се намества под чаршафите си, изваждам сгънатите съкровища от мастило и хартия, сътворени от сестра ми, и ги препрочитам отново и отново. Всяко от писмата й носи нещо от външния свят, тайно го прехвърля зад тези стени, които ни разделят. Само заради една случайност при раждането ни тя е свободна, а аз крея тук.

Аналена е моя conversa, моята сестра-съквартирантка, моята сестра-прислужница. Не спира да ме подкача, че се усмихвам насън. Казва, че клепачите ми трептят и че се чуди към какви ли светове пътувам в тъмното.

В съня си аз отново съм дете. Двете с Беатриче тичаме към Лидо, за да получим лакомства от бабата на Паулина. Паулина — моята приятелка, която няма баща. Винаги ми е било мъчно, че нейният папа е умрял много млад, но сега се чудя дали всъщност не е късметлийка, че живее сама с майка си. Баба й се обличаше в черни дрехи и кожата на лицето й беше твърда и сбръчкана като черупката на някой орех.

Наричаше ни „малките принцеси“, изшъткваше и ни предупреждаваше:

— Не казвайте на татко си, че сте били тук.

После поглеждаше лицата ни и възкликваше:

— О, какви съпрузи ще имате! Какви богатства! Колко мъже ще копнеят да докоснат кожата ви и да прокарат пръсти през косите ви!

Бабата на Паулина притежаваше пекарна и през лятото, когато не можеше да понася горещината от пещите, ги оставяше да изстинат и не печеше нищо в тях, освен целувки. Беше прочута с целувките си. Рецептата беше известна единствено на нея, беше я научила от майка си, а майка й — от своята майка. Sospiri di monaca. Така ги наричаха. Въздишките на монахините. Много рецепти имат същото многозначително име, но никоя от тях няма вкуса на целувките на Паулинината баба.

На седмия ми рожден ден Паулина ме хвана за ръка и двете изтичахме, сериозни и запотени, до пекарната на баба й, където застанахме мълчаливо, впили поглед в съсухрената старица.

— Бабо — каза по едно време приятелката ми. — Днес Лаура става на седем години.

— E vero?

— Да, вярно е.

С пръсти, сгърчени и покафенели като кора на старо дърво, тя сложи седем „въздишки“ в една малка кошничка и ми я подаде. Взех една целувка и отхапах от нея. В началото ронлива, после — мека, бавно отделяща аромат на златиста захар от Изтока, печени лешници от Юга и кора на лимони от Тоскана. Въздишката, която се откъсна от устата ми, затопли дланта ми.

— О, скъпа! — ухили се старицата. — Дано всички удоволствия в живота ти да бъдат така сладки и така лесни за постигане.



В сънищата ми винаги е лято. Майка ми все още е жива и се усмихва. През шестте години, които съм прекарала в манастира, бавно и ужасяващо забравям детайли от лицето й. Може би това се дължи на факта, че предстои първото ми причастие. Определили са датата. Ще стана Христова невеста. По-възрастните монахини говорят за това като за истинска сватба. Един безплътен младоженец, застанал безкомпромисен до мен, който не ме гледа нито с гордост, нито със сласт, а по-скоро с арогантността на баща, с неподвижността на мъртъв светец. Силата на дожа и на папата, слети в едно.

Чудя се дали сестра ми е запазила рисунките си. Може би ще успее да ми изпрати една. Винаги е била по-добрата художничка от двете ни, по-методичната; аз бързо загубвах търпение и перспектива, и развалях линиите в бързината.

Мама. Нейният тънък като мъгла дъх, сладък като захаросани бадеми, топли кожата ми. Обичах да вдъхвам дълбоко аромата на тази моя майка-ангел. Може вече да не виждам лицето й, но все още усещам мириса й: на лавандула, канела, портокалови цветчета и череши.

Писмото ми е кратко.

Скъпа Беатриче,

Моля те, опиши ми отново лицето на мама. Изпрати ми скица, ако можеш.

Много обич от твоята Лаура.

В писмото няма нито една дума, която игуменката да задраска или изтрие. Притеснявам се, че дори липсата на нещо, което да цензурира, по някакъв начин ще я ядоса и разгневи.

Игуменката позволява писмото да бъде изпратено. И аз започвам да чакам.

Втора глава

Минали са три дни, а от Беатриче все още няма вест. Единствените писма, които получавам около четири пъти годишно, са от брат ми, Лизандър, но той е по-голям от мен с десет години, почти непознат. Води живот на учен в Болоня, място толкова далечно, че наистина не мога да си го представя. Баща ми никога не ми пише.

Намирам се в градината на манастира — както и игуменката Лукреция. Твърде късно е, за да се върна. Тя забеляза, че съм я видяла. Фиксира бледите си воднисти очи на стара змия върху мен, неподвижни и бдителни.

— В лазарета се нуждаят от теб. Върви веднага там.

Навеждам глава и забързвам нататък.

Вътре е хладно и днес мирише приятно. Пламъците на свещите примигват и блещукат в тъмното. Вътре един мъж издава ужасни звуци — такива стенания и крясъци, сякаш две отвързани кучетата са се хванали едно друго за гърлата. Положен е върху една от твърдите дървени пейки. Около него са натрупани възглавници и одеяла, които да предпазват треперещите му крайници от голотата на мястото. Тялото му се гърчи, сякаш е обладано от зъл дух. От устата му излиза белезникава жълта пяна — като пяната, която морето остава по Лидо в бурен ден. Очите му се избелват и клепачите му трепкат.

Сестра Мария тича около пейката като някое безполезно насекомо, опитва се да доближи достатъчно до болния, за да се погрижи за него. Един от крайниците му се отмята и я удря, запращайки на земята молитвеника от едната й ръка и шишето с лекарство — от другата. Сестра Мария ме поглежда и хуква към лавицата, откъдето грабва късо парче дърво.

— Всеки момент ще си прехапе езика — казва ми тя. — Дръж ръцете му!

Опитвам се да укротя извиващите се крайници, докато сестрата се мъчи да вкара парчето дърво в устата на болния. Не мисля, че съществува какъвто и да било шанс да успее. Устата на мъжа периодично зейва и от нея започват да се точат лиги, после челюстите му силно се стягат, неподвижни и грухтящи. Сестра Мария се опитва да улови спокоен момент сред гърчовете, за да напъха дървото между зъбите на мъжа. После се отказва от битката и се отдалечава от него, уморена и запотена. Махва ми отпуснато с ръка и казва:

— Поеми го. Поеми го.

— Какво да правя?

— Корен от божур. Трябва да погълне екстракта от това шише. Ако не го накараме да го изпие, може да умре. — Сестра Мария задържа малкото напукано шишенце пред лицето ми и ръката й трепери толкова силно, че част от течността се разплисква навън. С другата ръка стиска дървения клин. — И запомни — езика му!