Тя отново пристигна в офиса си направо от летището. Беше уморена и й беше горещо, а копието на костюма на „Сен Лоран“, който носеше, се беше изпомачкало от пътуването.

Маршъл, който беше летял с нея, употреби цялото време на пътуването, като се опитваше да я убеди, че те трябва да се оженят веднага. Той внезапно, по някаква неизвестна причина, беше загубил цялото си спокойствие, след като тя беше спала с него за първи път след партито на Сънди и Стив. Вместо да казва „Помисли си“, „Прецени“, „Знам, че съм много по-стар от теб“, сега той казваше: „Кажи деня, Кери и нека да е по-скоро; всъщност следващата седмица ще бъде идеално“.

Тя седна зад бюрото си и задъвка молива. Беше се натрупала цяла купчина съобщения, които дори не си даде зор да погледне.

Маршъл беше страхотен в леглото. Изненадващо за един петдесетгодишен мъж. Всъщност беше по-добър от двадесет и три годишния актьор, който беше последното й откритие.

Беше майтап да легне с Маршъл. Старият Маршъл, с когото тя беше работила седем години. Беше почти кръвосмешение и тя трябваше яката да се напие, преди да се върнат в хотела си.

Определено много можеше да се разказва за техниката на възрастния мъж в кревата. Очевидно можеше да издържи цял ден.

Тя тихо се захили. Сега какво можеше да спре женитбата? Тя беше на двадесет и осем години, беше поживяла, беше готова да се задоми с един мъж, а и Маршъл й беше казал, че ще може да продължи с бизнеса си.

Разбира се, майка й, която живееше в хубава къща в Пасадена с брат й и жена му, щеше да получи удар. Винаги когато Кери ги посещаваше, те се опитваха да я устроят с някой хубав и прогресиращ адвокат или счетоводител. Тя щеше да бъде позора на семейството, ако се омъжеше за бял мъж. И какво от това? Тя нямаше предразсъдъци.

Позвъни на секретарката си. Какво, по дяволите? Ако не го направи сега, няма да го направи никога.

— Сю, свържи ме със Сънди Симънс в Акапулко. — Тя реши, че Сънди трябва да научи първа.

— Тя не е там — каза Сю. — Свързах се със Стив Магнъм.

— Дай ми го.

Последва кратка пауза и след това гласът на Стив настойчиво изгърмя в слушалката:

— Къде е тя, Кери?

— Къде е кой?

— Не се прави на умница. Къде е тя?

— Стив, току-що влизам. Пътуването беше скапано и не се чувствам много добре, така че моля те престани да викаш. Ако търсиш Сънди, аз говорих с нея точно преди да замина и тя беше в леглото. Защо вие двамата не се съберете заедно и тогава няма да си толкова нетърпелив всеки път, когато тя излезе да пазарува или за нещо друго.

— Стига си бълвала глупости — каза той студено.

Сю, която имаше навика да подслушва всички разговори на Кери, изведнъж се втурна в кабинета и взе последното съобщение от купчината пред Кери. Тя й го размаха под носа. Кери го прочете бързо.

— Какво, по дяволите, става? — настоя Стив. — Ще ми кажеш ли къде е тя или не?

— Какво се случи? — каза Кери. — Всичко беше чудесно, когато си тръгнах, но тъпата ми секретарка току-що ми показва едно съобщение от Сънди.

— Какво съобщение?

— Тя като че ли е предала съобщение за пресата, което аз трябва да пусна и е казала, че е добре и че ще ми се обади след няколко дни.

— Какво е съобщението за пресата?

— То гласи: „Сънди Симънс и Стив Магнъм решиха да развалят годежа си по взаимно съгласие“.

— Взаимно съгласие, глупости — изръмжа той. — пусна л иго?

— Казах ти. Току-що го виждам.

— Не искам да пускаш това съобщение.

— Ти не си мой клиент, Стив.

— Вече съм, мила. Изпращам ти един голям договор.

— Съжалявам. Ако Сънди иска да направя съобщение, ще бъда принудена да го направя.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е почтена печка13.

Последва кратко мълчание, по време на което тя се чудеше дали да не затвори.

— Ъъъ, съжалявам — каза Стив — знаеш ли какво ще ти кажа, ще те наема, въпреки всичко.

— Какво стана между Сънди и теб? — изръмжа тя.

— Какво се случи? Кой знае? Сънди е странна дама. Аз се напих снощи здравата и предполагам, че съм направил нещо, което не е трябвало да правя според нейните объркани представи.

— Нищо особено — той се забави. — Всеки друг би го отминал със смях.

— Какво е то, за Бога? Трябва да е било нещо обидно за Сънди, за да зареже всичко.

— Имах едно малко приключение с една нищо не означаваща курва — едно петминутно чукане.

— И ти каза на Сънди?

— Да не си откачила? Разбира се, че не съм й казал. Но по някакъв начин тя е разбрала. Изпрати ми обратно пръстена с една бележка и просто изчезна. Когато се събудих днес, тя си беше заминала.

— Динди?

— Ъ?

— Беше Динди Сайдн, нали?

— Не знам коя беше Всичките курви ми изглеждат еднакви. Някаква малка блондинка, която е омъжена за онзи английски актьор — как му беше името — Чарли Брик. Истинска откачалка.

— Да, това е Динди. Обзалагам се, че едвам е изчакала да разкаже на Сънди всичко. Честно, Стив, какво те накара да го направиш?

— Един надървен, мила, просто един добре надървен член. Направи ми една голяма услуга — не пускай това съобщение двадесет и четири часа. Само да я намеря и ще я убедя.

— Не знам, Стив, аз наистина трябва…

— Двадесет и четири часа, за Бога, не искам десет милиона долара. Аз наистина обичам това момиче. Дай ми възможност.

— Добре. Но само двадесет и четири часа и след това ако не чуя нищо, ще трябва да го пусна.

— Няма да съжаляваш, когато станеш шаферка на сватбата ни. Сам оси мъчи. Наел съм детектив, който вече лети от Ел Ей. Той ще я открие бързо.

— Добре, разбира се, аз ще си мълча, но не мога да кажа същото за Динди Сайдн.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за нея. Обади се, ако чуеш нещо.

Страхотно, помисли си Кери, страшно положение. Тя познаваше Сънди. Разбра, че Стив вече беше загубил.

Въздъхна. Ако погледнеше на това от чисто бизнес гледна точка, рекламата беше фантастична.

32.

Мардж Линкълн Джеферсън седеше нервно в офиса на шефа на банката. Тя смутено чупеше потни длани. Тайно ги бършеше в роклята си.

Луела многократно я беше инструктирала как да се държи, какво да каже. Но въпреки това тя беше притеснена докато чакаше мъжът да отговори.

— И така, мисис Линкълн Джеферсън, вие сте загубили банковата си книжка, доколкото разбирам. Трябва да бъдете по-внимателна, сама знаете; човек трябва да се грижи за банковата си книжка, да знае къде я слага, така че ние да можем да прибавяме тези хубави тлъсти и сочни лихви без проблеми.

Когато каза тлъсти и сочни, очите му оценяваха големите й увиснали гърди, които изскачаха изпод памучната и рокля в един стар мръсен сутиен. Тя пазеше единствения си по-приличен за събирането в събота.

— Да, знам — каза тя, като събираше смелост — но трябва да получа петстотин долара бързо, трябва да ги имам днес.

— Днес? Хм, сигурен съм, че не мислите, че можете да получите каквото и да било днес. Имаме един седемдневен период за проверки, нали разбирате. Все пак ще взема спесимени от подписа ви и ще запиша подробностите и след това, когато дойдете отново след една седмица, всичко ще бъде наред.

Какво щеше да си помисли Луела за това? Може би тя дори нямаше да я допусне до събирането в събота вечер.

Мардж изцеди две огромни сълзи.

— Аз трябва да ги имам днес. Една седмица време е твърде много. Влизам в болница, женски работи, нали разбирате?

Банковият мениджър се изчерви. Той не искаше да слуша за интимните проблеми на тази огромна жена.

Мардж си спомни какво беше казала Луела: „Видиш ли зор, омай с приказки приятелчето“.

Тя стана и се надвеси над бюрото му, като положи огромния си бюст върху него.

— Трябва да ми дадете шанс — каза тя, като си спомни репликата от един стар филм на Май Уест, който беше гледала шест пъти по телевизията — ъ — бъди добър с мен и аз, ъ — ще бъда добра с теб, нали загряваш какво искам да кажа?

Банковият мениджър разбираше твърде добре какво искаше да каже тя. Той прочисти гърлото си и се закашля нервно.

— Ще проверя дали не можем да направим изключение, мисис Линкълн Джеферсън. Бихте ли изчакали една минута?

Щеше да направи всичко тази ужасна жена да се махне от офиса му.

Мардж седеше и чакаше. Ако Хърби знаеше какво прави тя, щеше да я убие, но Луела й беше казала, че всичко е наред. Луела й беше казала, че трябва да го направи, в противен случай нямаше да има повече приятелски кръгове, няма да има повече събирания, няма да има повече партита и забавления.

Една секретарка влезе и се усмихна на Мардж.

— Бихте ли подписали тези формуляри, моля? — попита тя. — Мистър Марвин трябваше да излезе, но ме упълномощи да ви дам петстотин долара от вашата сметка.


Минаха два дни, през които нищо не се случи. Хърбърт ходеше на работа както обикновено. Преглеждаше вестниците всеки ден, като търсеше новини за убийството, но нямаше нищо, освен първоначалните публикации. Убийства ставаха всеки ден в Лос Анджелис и нямаше човек от какво да се възбуди, освен ако имаше някаква допълнителна интрига, например жертвата да е прочута или престъплението да е особено ужасно.

Мардж продължаваше да пита с цвилещия си носов глас:

— Какво направи, хърби? Защо искаш да отидеш в полицията и да кажа, че си бил тук?

Той не й обръщаше внимание. Взимаше повече душове от обикновено и си мислеше какво би направил, ако беше Сънди Симънс вместо онова вонящо мръсно хипи — Сънди Симънс си сваля дрехите и му се предлага.

Той взе автобуса, за да отиде на работа както обикновено, опита се да си намери място и реши, че веднага щом му платят, ще направи вноска за кола. Не можеше да търпи пътуването с автобус с цялата тази смрад и всичките тези хора. Трябваше да плати наема на къщата, с който беше закъснял вече от два месеца. Трябваше също така да направи месечните вноски за телевизора и хладилника, но колата беше по-важна. Една кола беше от първа необходимост.

За съжаление Мардж не ходеше на работа. Вече не можеше да получи назначение като гола до кръста келнерка.

Хърбърт се изкашля с отвращение. Той не я желаеше вече. Тя беше полезна, колкото да му готви и да му пере дрехите, но той можеше да вика понякога прислужница да върши това. Не, след това, което беше видял миналата вечер, не искаше мръсната кучка да се навърта наоколо.

Разводът беше скъпа работа. Той обмисляше внимателно други начини да се отърве от нея…


— Взех парите — обяви Мардж триумфално.

Луела, която стоеше здраво стиснала устни в стария си зелен шевролет, ги взе от протегнатата ръка на Маржд и ги преброи. След това ги сложи в портмонето си и се усмихна.

— Какво умно момиче си. Сега ти наистина си една от нас.

Те се върнаха обратно в къщата на Луела. Тя направи чай от някакви билки и след това прегледаха вестниците от последните два дни, като й показваше всички заглавия, които беше подчертала.

Имаше четиридесет грабежа, дванадесет измами, нападения на банка, тридесет и три изнасилвания и две убийства.

— Трябва да е някое от тези — каза Луела — искам да прочетеш всичко внимателно, докато се запознаеш подробно с това.

— Трябва ли, Луи? Не съм много добра в четенето.

— Ако искаме да разберем какво се е случило със съпруга ти, трябва да го направиш. Ако ние например открием, че той е бил този, който е изнасилил самата жена в къщата й, той вече никога няма а може да те командва. Ние ще командваме.

Мардж се захили.

— Предполагам, че си права, но Хърби никога няма да изнасили някоя.

— Откъде знаеш? Това, което трябва да направиш, е да се запознаеш с тези истории и да ги споменеш на Хърбърт. Когато уцелиш, ще разбереш веднага по реакцията му.

— Ами ако не е никоя от тези?

Луела сви рамене.

— Тогава ще съчиним някакъв друг начин да открием какво е направил.

— О’кей, Луи. Господи, не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошли да живеете точно до нас. Ти си толкова добра с мен, даваш ми да се присъединя към ваши „кръг от приятели“ и тъй нататък. — Тя вана дланта на Луела с топла дундеста ръка — ти промени целия ми живот, наистина го направи.

Луела се усмихна, усмивката никога не стигаше до малките й виолетови очи. Тя разглеждаше Мардж по същия начин, по който го правеше и Хърбърт, като един тромав безмозъчен идиот. Но глупавите жени като Мардж й даваха възможност да преживява.

Какво щеше да каже Мардж, ако знаеше, че „кръгът от приятели“ се състои от много шантави бизнесмени, които можеха да го вдигнат само като се преструваха, че участват в някаква оргия с черна магия? Самотните жени бяха толкова лесни за откриване в Лос Анджелис — вдовици, разведени, актриси, като никога не са стигнали по-далеч от вратите на студиото. След като Луела ги намереше и се сприятелеше с тях, те бяха твърде щастливи да се присъединят към кръга от приятели и никоя не се противеше на така нареченото „сексуално посвещение“. Нещата се свеждаха до факта, че всички те искаха да имат сексуални контакти, и като му сложиш едно почтено име и като ги таксуваш по петстотин долара, всичко ставаше редовно. Луела намираше жените. Съпругът й събираше неудачници от мъжки пол, които плащаха по петдесет долара и присъстваха само по веднъж. Ако Мардж им беше предложена като проститутка за петдесет долара, те вероятно всички щяха да се дръпнат, но самата странност на ситуацията правеше всички доволни.