Вечеря сам в огромната трапезария, като преглеждаше натрупалата се в негово отсъствие кореспонденция.

Сезонът беше в разгара си и имаше множество покани за балове и събирания. Беше готов да хвърли лъскавите, позлатени покани в коша, когато реши, че не може да се погребе сам в къщата си. Беше напуснал Шотландия. Трябваше отново да се превърне в истински англичанин. Трябваше да се забавлява. Щеше да открие жена, която да удовлетворява мъжката му страст.

През следващите няколко седмици херцогът на Портмейн се появи на десетина бала. Приятелите му, които го наричаха шотландския граф, го виждаха да танцува с десетки привлекателни дами. Някои дори мислеха, че се старае да забрави Фелисити. Херцогът не споменаваше и дума за нея. Обществото се възхити на благородството му. Все пак не даваше да се разбере каква безсърдечна жена беше тя. Хората съвсем се объркаха, като я виждаха постоянно в компанията на маркиз Хардкасъл. Възхищаваха се на издръжливостта му.

Носеха се различни слухове. Изглежда, херцогът нехаеше за това. Всеки път го срещаха в компанията на различни дами, коя от коя по-хубави. Освен това явно беше придобил интерес и към операта. Често го виждаха в ложата му, разбира се, с някоя красива жена. Деколтето й неизменно беше разкошно и явно добре се забавляваха. После наблюдаваха как спокойно излиза от апартамента й. Без съмнение не го интересуваше кой ще го види.

На всички стана ясно, че херцогът на Портмейн пропада. В началото на юни, когато Сезонът свърши, никой не се изненада, че Ян не предложи брак на нито една от тези, с които беше флиртувал. В „Газет“ обаче се появи съобщение относно лейди Фелисити. Тя беше хванала маркиз Хардкасъл. Никой не обвиняваше херцога за нищо. Колкото по-разпуснат беше, толкова повече му прощаваха. Той беше благороден и добър. Хората нямаха нищо против забавленията му.

Когато прочете съобщението за сватбата на Фелисити, той само поклати глава. Джеймс, неговият иконом, беше единственият, забелязал усмивката на устните му.

— Горкият заслепен нещастник — чу да си мърмори херцогът. — Той ще разбере, но ще бъде късно.

Една сутрин в средата на юни остана в леглото си до обяд. Имаше най-тежкия махмурлук в живота си. Не му се беше случвало дори и в Оксфорд, където на практика рядко биваше трезвен. Замисли се за оперната певица и четирите куртизанки, с които се развличаше. Вече беше прекалил и трябваше да се спре.

Пиеше силното кафе, направено от състрадателната му готвачка. Джеймс донесе подноса с обяда му.

— Господи, защо тези хора още не заминават за Брайтън? Толкова много покани! Изморих се от тези непрекъснати събирания. Изморих се дори от себе си.

Джеймс не си направи труда да коментира чутото, въпреки че беше съгласен с господаря си. Всички прислужници в домакинството биха се съгласили с него. Икономът стоеше зад херцога, докато той ровеше из множеството пликове. С изненада видя, че негова светлост измъкна един, пристигнал от далечната Шотландия. Колко странно! Ръцете на господаря му трепереха, докато го отваряше.

Херцогът прочете написаното два пъти и се засмя.

— Е, Джеймс, изглежда, Пърси е постигнал една от целите си.

— Да, ваша светлост?

— Пърси е един мой роднина от семейство Робъртсън и е копеле, Джеймс. След две седмици ще се жени за госпожица Джоана Макдоналд в замъка Пендърлей. Било необходимо и моето присъствие. Сигурно баща й иска да се увери, че новият господар на имението е истински англичанин, а не поредната измислица на бъдещия му зет.

— А-ха — каза икономът.

Няколко минути херцогът мълча. Джеймс го наблюдаваше как барабани с пръсти по масата и гледа нежната дрезденска фигурка, закачена в ъгъла на трапезарията.

— Ще се върне ли ваша светлост в Шотландия? — Нещо се беше случило там. Нещо, което имаше връзка с разтрогването на годежа с лейди Фелисити. Трябва да е било и добро, и лошо. Доброто беше, че не се ожени за тази хищница. Лошото беше, че откакто се върна в Лондон, херцогът беше страшно нещастен. Икономът чакаше.

Херцогът се извъртя на стола си. Джеймс се изненада. Господарят му се усмихваше щастливо.

— Мисля, Джеймс, че няма нищо по-безполезно от глупав мъж. Господи, аз съм най-големият глупак на земята! Ако кажеш, че съм сляп, и с това ще се съглася. Надявам се поне да не съм закъснял. Шотландия трябва да е много красива през лятото. Там цъфтят прекрасни цветя. Донеси ми нещата за писане. Трябва да известя Джил, че няма да прекарам вечерта с него. А, Джеймс, уведоми Мабли, че заминаваме след час! В единадесет каретата трябва да е готова за път. Искам точно след пет дена да бъда в Пендърлей.

— Дълго ли ще отсъства ваша светлост?

— Е, все пак отивам на сватба — отговори херцогът, като потриваше ръце. — Не се безпокой, ще те известя навреме.

Малко по-късно обличаше кафявия си костюм за пътуване. Погледна часовника върху камината и свери своя. Когато излизаше от спалнята, погледът му падна върху портрета на Мариан, поставен върху нощното му шкафче. Художникът беше вдъхнал живот на зелените й очи. Лъскавите й черни коси бяха прибрани назад. Устните й бяха нежни и пълни. Представи си ги как треперят. Но от този спомен вече не го заболя.

Грабна миниатюрата и забърза надолу по стълбите.

— Джеймс — извика на иконома, — докато отсъствам, постави портрета в галерията — започна да слага ръкавиците си. Закрачи енергично към каретата си.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Бранди лежеше по гръб сред поляна с жълти цветя. Поставила ръце под главата си, тя гледаше облаците, идващи откъм океана. Силният вятър решеше къдриците й.

Тя седна. Беше престанала да брои дните, защото винаги се чувстваше апатична и отпусната. Отмести косата от очите си и погледна към замъка. Древните му камъни изглеждаха успокоително на фона на сивото небе. Бранди бавно стана и приглади роклята си. Знаеше, че като се върне, трябва да се усмихва. Пърси и Джоана Макдоналд щяха да пристигнат скоро. Не можеше да си спомни кога точно, а и не я интересуваше.

Всички, дори Мораг, бяха объркани и смутени от предстоящата сватба.

Колко странно, че болката не беше намаляла през изминалите два месеца. Не беше толкова глупава да си въобрази, че може да го забрави. Искаше й се да знае дали си спомня за нея понякога. Сигурно й беше много ядосан. Онази сутрин направо беше побеснял. Все пак й беше дал двеста лири.

Дочу тропот на колела и въздъхна. Очевидно Пърси и Джоана пристигаха ден по-рано. Изгледа потъналата в кал карета, която спираше пред замъка.

— Пристигнахме точно за пет дена. Отлично постижение. Победихме дори бурята. — Ян скочи на земята и потупа изпотените гърбове на конете си. Изгледа старата постройка и за стотен път се зачуди как ли ще го посрещне Бранди. Опитваше се да си представи как я вдига на ръце. Или как тя плаче и го моли да се ожени за нея.

Вероятно буреносните облаци откъм морето го накараха да се обърне към скалите. Или неволно му се беше приискало да вдъхне дълбоко соления морски въздух. Видя я да стои наблизо. Вятърът развяваше полите на роклята й.

Забрави всичко, което беше обмислял да й каже. Извика името й и забърза към нея протегнал ръце.

Бранди видя как устните му произнесоха името й. Той се беше върнал при нея! Сграбчи полите си и се затича към него. Прегърна го и притисна глава към лицето му.

— Ти си тук — прошепна. — Ти се върна!

Ян усети как миглите й пърхат по кожата му и я притисна по-силно. Тялото й трепереше и той се засмя.

— Хайде, любов моя, ще ме задушиш!

Бранди се засмя. Поотдръпна се и започна да го целува. После Ян целуна устните й. Усети пълното й отдаване. Искаше да я милва навсякъде, но не можеше да го направи пред целия Пендърлей. Наложи се да се откъсне от нея.

Младата жена отметна глава назад и го погледна в очите му.

— Толкова се радвам, че си тук!

Ян въздъхна и отново я привлече към себе си. Започна отново да я целува.

— Толкова си сладка! Обичам да усещам вкуса ти. Как само мечтаех за това!

— Ще ме целуваш ли така винаги?

— Винаги — отговори той и продължи да я целува.

— О, скъпи, не си тук единствено за сватбата на Пърси, нали?

— Не! — Вдъхна соления дъх на косите й. — Тук съм заради теб! Сега ще ме приемеш, нали, Бранди? — Нетърпеливо продължи: — Толкова съм глупав! Трябваше ми доста време да го осъзная. Единствената ми грижа е да не се преситиш от любовта ми.

— А Мариан?

— Тя принадлежи на моето минало, Бранди. Не копнея за нея или за някоя, която прилича на нея. Единственото, което искам, е едно упорито шотландско момиче с руса плитка и кехлибарени очи. Това момиче ще ме превърне в добър човек с вярност, по-дълбока от Северно море. Отговори ми веднага: Ще ме приемеш ли? Ще станеш ли моята херцогиня?

— Мисля, че си много красив, Ян. И много си мил. Обичам чувството, което пораждаш у мен, когато ме целуваш. Но, както се изразява лейди Адела, ти си един домашен тиранин. Така наричаше тя дядо Енгъс в онези добри дни. Казваше, че се меси навсякъде, дори и в нейната работа, и командва всички.

— Ако някога стана тиранин като дядо Енгъс, разрешавам ти да ме изгониш от Кармайкъл Хол, за да спя с козите. Не искам да ти заповядвам. Искам да те обичам, да те карам да се усмихваш и да ти дарявам удоволствие, каквото не си мислила, че съществува.

— Само това?

— Да, но съм сигурен, че ще измисля и още.

— Сигурен ли си? Знаеш, че дори не мога да говоря правилен английски. Трябва да ме учиш и да бъдеш търпелив с мене.

— Да. Като се има предвид, че не мога да живея без тебе, ще извикам скъпата си майка. Тя ще ти бъде за всичко.

— Твоята майка?

Ян се засмя.

— Тя умее да променя всичко и всеки. Би се справила дори с Пърси. Ще успеем, ще видиш! Всички мои роднини ще те обикнат.

— Ако не го направят, ще ги тръшнеш на земята?

— Точно така.

Херкулес избра този момент, за да побутне господаря си в гърба.

— Виждаш ли, дори конят ми е съгласен с мене. Трябва да кажеш „да“ , преди да е олигавил целия ми гръб.

— Да, да!

Наведе се и я целуна отново. Искаше му се много повече. Знаеше, че и тя изпитва същото.

— Ела, Бранди, искам да кажа на лейди Адела, на Бъртранд, дори на вечно чешещата се Мораг.

— Тя се изкъпа за сватбата на Пърси.

— Господи, сигурно всички сте онемели? Какво каза Фрейзър?

— Само клати глава. На кого ще кажеш след Мораг?

— Ще се изкача на кулата и ще извикам на шевиотските овце. Може би ще ме чуе и Макферсън и ще дойде да ме поздрави лично?

— О, скъпи!

Той се намръщи.

— Не искаш да се качвам на кулата? Да не си променила вече намерението си?

— О, не! Сега си мой, Ян! Просто не искам да казваме на никого тази вечер. Нека изчакаме до утре! Това е много важно за мене, Ян! — Постави пръст на устните му. — Моля те, не говори. Просто ми се довери. Утре ще може да кажеш на семейството ми, ако още желаеш това.

— Какво искаш да кажеш с това „ако още желаеш“? Каква игра играеш, момиче? Да не би да мислиш, че утре до осем часа ще съм променил решението си?

— Не е игра! Моля те, направи го заради мене!

Не разбираше, но не искаше да я кара да го моли.

— Добре — съгласи се и я целуна отново. — Но, Бранди, ако не ми харесват мотивите ти, ще те набия!

Тя го прегърна силно и му се усмихна.

— Ще бъде така, както желаеш, скъпи.

Ян въздъхна.

— Виждам, че ме чакат трудни времена. Явно ще трябва да полагам усилия, за да получа от теб усмивка или добра дума.

Бранди се засмя и грабна ръката му.

Тъй като не се появи момчето от конюшнята, сами прибраха Херкулес и Кантор. Тя го наблюдаваше как ги разпряга и им поставя сено. Младият мъж вдигна поглед към нея и се намръщи.

— Отслабнала си!

— Може би малко. Нямах апетит.

— Под очите ти има тъмни кръгове. Това не ми харесва.

— Не спях добре, но всичко е по твоя вина.

— Давам ти два месеца, за да напълнееш! Ако не го сториш, ще се наложи да взема сериозни мерки.

— И точно какви ще бъдат те, сър?

— Ще видим — Той отново я целуна. Краби въведе херцога в дневната. Бранди се възползва от това, за да нареди на малкия Алби да занесе в стаята й ваната.

Два часа по-късно тя се усмихваше на Ян през огромната маса в трапезарията. Косата й още беше влажна от банята. Херцогът внимателно слушаше какво му говори Констанс.

— Ето, че все пак пристигна за сватбата на Пърси. Ние мислехме, че няма да дойдеш. Пърси се държи толкова отвратително. Трябва да знаеш, че никой от семейство Робъртсън не е стрелял по тебе. Искам да повярваш в това!

— Внимавай какво говориш, момиче! — сряза я лейди Адела кисело. — Все още няма никакви доказателства и по-добре да не отваряш тази тема. Минаха два месеца, момче. Сигурно вече не се страхуваш, че отново ще пролеят кръвта ти?