Бранди се отчая. Тя се приближи до края на скалата и се загледа в морето. Белите връхчета върху вълните, нивото на прилива и тъмният хоризонт предвещаваха яростна пролетна буря. Опита се да си спомни дали е привързала добре лодката си в малкия залив.

— Тази нощ здравата ще духа — каза тя повече на себе си. Ритна едно камъче. То полетя в тясната урва и се заби в пясъка на брега.

Обърна гръб на сестра си и се наведе. Поляната беше отрупана със сини камбанки и жълто анемоне почти до ръба на скалата. Вдъхна аромата им и за момент забрави за Пърси и за преждевременно порасналата си сестра.

— Бранди, време е да се връщаме. Освен това ще изцапаш роклята си и Марта ще се оплаче на баба.

Бранди въздъхна и бавно се изправи. Вятърът се беше усилил. Полите започнаха да се усукват около глезените й. Загърна се още по-плътно с карирания шал.

— Предполагам, че след като Пърси е тук, ще трябва да се преоблечем за вечеря?

Искаше й се да не беше произнасяла името на братовчеда. Очите на Кони веднага светнаха. Господи, къде беше научила това? Реши да опита по друг начин.

— Добре, може да мислиш, че е красив, но ти си едва на шестнадесет години. За него си още дете. Чух баба да казва, че той обичал жените му да са закръглени и опитни в изкуството да се любят. Когато я попитах какво е това изкуство, тя запрати възглавница по мен и започна да се смее. Но това не е най-важното. Той е наш братовчед, Кони, и е прекалено възрастен за тебе! За мен също е възрастен, макар че съм по-голяма с две години. Забрави го, Кони! — Замълча и после се разсмя. — Само не забравяй, че е беден. Какво ще правиш с мъж, който няма никакви пари?

Е, поне беше направила всичко възможно. Сестра й обаче се ядоса.

— Аз, дете? Ти просто ревнуваш, това е истината! Обличаш се като дете. С тези плитки и със стария си шал си направо смешна! Нямам никакво намерение да се съсухря като бедна, стара мома на това противно място! Ти можеш да останеш сред тези разрушени камъни и да събираш дивите цветя. Аз искам да стана богата и важна дама. Може би Пърси ще забогатее. Той е толкова умен! Ще видиш, съвсем скоро ще има много пари!

Констанс се обърна и забърза към замъка. Тъмната й коса се развяваше. Дори походката й беше съблазнителна. Бранди искаше да каже на сестра си, че също не желае да гние тук. Също си мечтае да има съпруг и семейство и да бъде истинска лейди.

Прииска й се да извика след сестра си, но гърбът на момичето беше така изправен и вцепенен, че не посмя. Просто щяха да продължат да се карат. Изглежда, напоследък всички само това правеха — караха се и се цупеха един на друг. Преди две години беше съвсем различно. Как можеше сестра й да бъде толкова наивна? Пърси не беше способен сам да спечелиш пари.

Накрая извика:

— Кони, почакай ме на пътя! Ще потърся Фиона.

Видя как сестра й забавя крачка и се обръща. Бранди забърза към края на скалата. Започна да се спуска по виещата се пътека, като внимаваше да не се подхлъзне. Сви ръка пред устните си и извика на сестра си:

— Фиона!

Започна да оглежда пустия бряг за яркочервената коса на детето. Сред високите треви не се долавяше никакво движение. Дочуваше се единствено прегракналото крякане на гъските. Явно търсеха храна. Вниманието й беше привлечено от нещо, което се движеше край вълните.

— Бранди, тук съм! Само погледни насам!

Обърна се и видя Фиона да бърза към нея по пътеката. Прилежно сплетените й плитки бяха раздърпани. Вълнената й рокля беше мокра и прилепнала към тънките й крака. Бранди забрави да се скара на сестра си, защото тя я задърпа за ръкава и завика:

— Видя ли го, Бранди? Делфинчето? Лежеше по гръб толкова дълго време! Извиках го и то насочи носле към мен. Беше много хубаво!

Какво можеше да й отговори?

— Да, скъпа, видях го. Но сега го няма. Отишло е да търси някое морско ухо, за да се навечеря. Точно това трябва да направим и ние, кукличке моя. Вече става късно и е време да се прибираме. — Разроши гъстата червена коса и обърна детето към замъка.

Констанс стоеше под един бук и разресваше косите си с пръсти. Като видя малката си сестра, не се сдържа:

— Наистина, Фиона, приличаш на раздърпано селянче. Не ме гледай така! Нямам никакво намерение да оправям разрошените ти коси!

— Спомням си времето, когато двете с теб приличахме на Фиона — каза Бранди. — Обичахме да плуваме, да събираме водорасли и да строим пясъчни замъци. Често си пеехме и старинни песнички.

Констанс я изгледа така, сякаш си е загубила ума.

— Тогава бяхме деца — сряза я тя. — Вече сме големи, поне аз. Нямам никакво намерение да се цапам повече!

Фиона се усмихна тайничко на Бранди. В очите й още грееше споменът за делфинчето, но Констанс едва ли щеше да разбере това.

— Не се притеснявай за нея, Кони. Аз ще оправя вида й. Хайде да се връщаме, че много закъсняхме.

Тръгнаха по пътеката. Замъкът Пендърлей се изправи пред тях подобно великан, обагрен в златно от залязващото слънце. Констанс се наведе и откъсна един пурпурен цвят. Затъкна го зад лявото си ухо.

— Бих ти предложила един, Бранди, но той ще падне. Плитчиците ти едва ли ще го задържат.

Вероятно това беше истина, но Бранди си премълча. Обърна поглед към куличката, на която стоеше ръждясалото оръдие. Представи си, че чува гайдите, които предупреждават за настъпващия враг. Припомни си припева от баладата за граф Хънтли, който Марта често й беше пяла:

Какъв си ти, Хънтли?

Дали не си боец?

Тогава ще посечеш граф Морей

и ще го положиш на тревата!

Бранди си затананика, унесена в миналите събития, изпълнени с романтика. Но онези времена бяха отминали безвъзвратно след поражението на принц Чарли. Припомни си приказките за омразния херцог на Къмбърланд, англичанинът с облик на дявол. Вгледа се в гордо изправения стар замък и стомахът й се присви от яд. Твърдината Пендърлей, нейното родно място, сега принадлежеше на друг херцог, на друг англичанин.

— Чуваш ли как се разбиват вълните точно зад замъка, Кони? Добре, не си. Каза ли нещо?

— Казах, че видях Бъртранд и чичо Клод да влизат в замъка. Бъртранд е такъв дърт мошеник. Странно, че е такъв превзет моралист. Баща му има славата на голям женкар.

Бранди не можеше да си представи чичо Клод да повали камък, а още по-малко жена. Вероятно трябваше да отучи сестра си да говори така, но знаеше, че няма да успее.

— Ха, Бранди, не е нужно да говориш. Знам какво мислиш. Ти си същата превзета моралистка като Бъртранд. Каква чудесна двойка бихте били. И двамата стари и упорити инати. Миналата зима ми омръзнахте до смърт.

Имаше някои неща, които просто не можеха да бъдат отминати. Бранди възкликна:

— Бъртранд стар! Той е по-млад от Пърси най-малко с четири години.

Това изявление накара сестра й да се замисли.

— Направо си е старец — заяви накрая и тръсна хубавата си, тъмна коса.

— Е, добре, ти постави и двама ни на място.

Навела глава, тя вървеше напред, хванала мръсната ръка на Фиона. Опитваше се да разбере сестра си. Сякаш искаше по-бързо да стане жена. Подиграваше се с всичко скъпо и любимо на Бранди. Отказваше да излиза на риболов с лодката й, защото рибата миришела, а морето щяло да намокри роклята й. Ако да бъдеш жена, означаваше цял ден да висиш пред огледалото и да флиртуваш с никаквици като Пърси, тя искаше да си остане момиче. Може би това при Кони беше просто период, през който трябваше да премине? Може би и Бранди беше минала през него, но е бил прекалено кратък и не го е забелязала?

Загърна се по-плътно с шала си. Констанс поне не трябваше да се тревожи, че ще има същите неприятности като сестра си. Нямаше да се страхува да поеме дълбоко дъх, за да не се разкопчаят копчетата на блузата й. Каква шега на природата! Тънко кръстче, а такива големи гърди!

Отново си спомни за Пърси. Зачуди се защо я гледаше така с противните си зелени очи. Със сигурност в нейния вид или в поведението й, нямаше нещо, което да го окуражава. Вероятно тук му беше ужасно скучно и не намираше друг начин да се забавлява, освен да я дразни по такъв противен начин.

Вдигна поглед. Фиона беше възседнала едно от оръдията и крещеше с пълно гърло:

— Дий, конче! Сега ще полетим двамата с тебе!

Бранди дори не беше забелязала, че детето се е отскубнало от нея.

— О, Фиона, виж на какво е заприличала роклята ти! — Затича се и видя ръждивите петна по лицето и ръцете на детето. Бързо я вдигна на ръце. — О, скъпа, ако старата Марта те види такава, със сигурност ще каже на баба. Бъди послушна и ме остави да те изчистя!

— Бранди, виж, някой идва по пътя. Изглежда е от онези господа със спортните коли. — Констанс прикри очите си от залязващото слънце. Въпреки че имаше облаци, то беше още доста ярко.

Бранди се спря, сграбчила ръката на Фиона. Загледа се към приближаващата двуколка. Този човек явно идваше отдалеч, защото колелата на колата бяха потънали в прах.

— Какви големи коне — извика Фиона, като заподскача възбудена.

— Да, кукличке. Конете са огромни, а мъжът в двуколката е ненормален.

— По-добър е от тези стари оръдия.

С тези думи тя се отскубна от сестра си и полетя към двуколката.

ГЛАВА ШЕСТА

— Боже Господи, Фиона, върни се веднага! Върни се, или ще запратя четката за коса по тебе!

Бранди вдигна полите на роклята си и се втурна след детето.

— Фиона! — После внезапно страхът скова гърлото й. Видя жребците, от които се вдигаше пара. Те изцвилиха и се вдигнаха на задните си крака. Някакъв мъж крещеше нещо. С последни усилия тя сграбчи ръката на детето и го дръпна силно назад. Когато двете паднаха по гръб сред жълтите цветя на поляната, изкрещяха от страх. Бранди си пое дълбоко дъх и започна да оглежда сестра си.

— Как си, мъничката ми? — Ръцете й трескаво опипваха малкото телце.

— Разбира се, че съм добре, Бранди! Причиняваш ми болка! Исках само да си поиграя с големите коне.

Сестра й изруга. Избегна вулгарните думи, защото баба й веднъж беше накарала Марта да измие устата й с пепелива вода. Старото муле на чичо Клод беше ритнало Томи в конюшнята и тя го беше наругала. Сега й се искаше да напляска Фиона заради глупавата постъпка.

Констанс стоеше до тях и наблюдаваше как някакъв изискан господин слиза от двуколката.

— Прикрий краката си, Бранди! — изрече със стиснати зъби, без да сваля очи от лицето на мъжа.

Бранди дръпна роклята върху износените си вълнени чорапи и скочи на крака. Непознатият крачеше към тях. Тъмните очи на мургавото му лице бяха гневни. Той беше облечен в най-елегантния костюм за пътуване на света. Какво право имаше да пришпорва конете си така, сякаш го гонеше дяволът? Той беше виновен за всичко! Само някакъв ненормален можеше да кара така бързо.

Бранди забрави колко е изискан, щом чу ледените му думи:

— Как допуснахте това дете да тича срещу конете ми?

Фиона гледаше огромния мъж. В очите й блестеше възбуда.

— Толкова са големи! Исках само да се приближа до тях и да ги погаля!

— Да, и да те прегазят! Колкото до теб, храбростта ти беше абсолютно излишна — продължи мъжът, обърнал се към Бранди. — Винаги успявам да овладея животните си. Можеше да се убиеш с този глупав акробатичен номер.

Въпреки уплахата Кони беше все така бледа, но красива. Вятърът развяваше хубавата й коса. Тя веднага пусна в ход една от най-обаятелните си усмивки.

— Сър, простете на сестра ми! Тя понякога върши неща, без да мисли. Трябва да призная, че Фиона изплаши и мен. — После му направи реверанс.

Бранди се възмути. Да му прави реверанс! Вярно, че изглеждаше доста елегантен, но си беше истински грубиян и изобщо не беше прав в случая. Изгледа красивото му лице. Там виждаше единствено неговата глупост.

— Сър, вие карахте като луд. Как би могъл човек да се досети, че можете да контролирате животните си? Вървете си, господине, и отведете красивите си коне! Ако имах пистолет, сигурно нямаше да устоя на изкушението да го използвам. Вие сте заплаха за нас и нямате основание да ни се сърдите. Това е наша земя, а не ваша! Въпреки че нямате право дори да стъпвате тук, си позволявате да карате безразсъдно!

Мъжът студено отговори на безупречен английски:

— Сега, когато виждам, че не сте ранени, нямам намерение да споря с някакви твърдоглави деца. Предлагам да се махате по-скоро, преди да съм се ядосал!

Нямаше съмнение, че ги взима за обикновени селски момичета. Презрението в гласа му беше капката, която преля чашата.

— Аз пък искам веднага да напуснеш земята на Пендърлей, надут мръсник такъв! Сега, когато разбрах, че си англичанин, не се съмнявам, че нямаш капчица възпитание и прилични маниери. Накратко, господине, върви по дяволите! Съмнявам се, че и дяволът ще те пожелае!

Херцогът на Портмейн беше прекалено изморен от дългото пътуване. Той се приближи заплашително към нахалницата, но тя дори не трепна. Двамата дълго се взираха един в друг. После той пое дълбоко дъх, решил да приключи спора.