Марлена де Бласи

Хиляда дни в Тоскана

Сладко приключение с малко горчив привкус.

На Джил Фулстън, красавицата, която една вечер се отби също като ангелите на Авраам и оставайки тук, промени всичко.

А защото да си тук, наистина е много, защото всичко тук нуждае се от нас, светът мимолетен зове ни някак странно. Нас, най-мимолетните от всичко тленно.

Веднъж за всяко нещо. Само веднъж.

Ние също — само веднъж. И никога вече.

Но за да бъдеш това веднъж изцяло — дори само веднъж да бъдеш едно със земята, изглежда необратимо.

 Из „Девета Дуинска елегия“, Райнер Мария Рилке

Благодарности

Розали Сийгъл — благородна дама

Шарона Гури от Тел Авив, Изабела Чимики от Орвието и двете — музи

Сандра и Стюарт Рот — нежни сърца

Лайза и Ерик — любими деца

Фернандо Филиберто-Мария — всички и всичко

Пролог

— Се l’abbiamo fatta, Chouchou, ние го направихме, Шушу — извиква той, като ме нарича с името, което сам ми даде. Стиска здраво волана на старото беемве с двете си ръце, лактите му са вирнати настрани като криле, а раменете — повдигнати от ликуване, докато се смее заговорнически.

— Да. Ние го направихме — отвръщам само с лека нотка на надменност, като акцентирам върху „ние“. Отмествам поглед от него и го насочвам през прозореца, към светлините на Понте дела Либерта. Денят още спи. Около бледнеещата луна, която вече се снишава в мъгливото, тъмносиньо като лагуна небе, се дипли мекото сияние на пробуждащото се слънце. Детинската радост и бръмченето, което идва от съприкосновението на колата с пътя под нас, са единствените нарушители на тишината. Плачът ми се отприщва, сълзите рукват горещи и бързи, независимо от желанието ми да ги удържа. Не искам да си тръгвам от Венеция. И все пак се усмихвам на името на моста, което е много уместно. Свобода. Какъв по-добър път за бягство? Но това е неговото бягство, неговото ново начало. Ох, да, знам, че е и моето. Нашето бягство е. И по-голямата част от мен ликува при мисълта да си устроим дом в прелестната тосканска провинция. Освен това ще сме на половин ден път с кола от Венеция. Ще пътуваме дотам и обратно. Знам, че така ще правим. Но сега трябва да призова издръжливата скитница в себе си и да се надявам, че тя ще се съгласи да ми услужи.

Този мой венециански съпруг скъсва всичките си връзки със своя град. След като напусна работата си и продаде дома ни, той накъсва остатъците от миналото си като лист с напечатана на него присъда и разпилява парченцата над морето, което поглъща всичко. Извърши тази умишлена реформа — кога мудно, кога на скокове — през последните хиляда дни, откакто се запознахме. Казва, че всичко е приключило окончателно и вече най-после може да започне отначало. Въпреки че е склонен към меланхолия, Фернандо вярва, че новите начинания са в същността си радостни и обсипани с цветя пътеки, където страданията са невъзможни. Той мисли, че старите призраци няма да ни застигнат до Тоскана.

Щом стигаме до твърда земя и се отправяме, през Маргера към автострадата, той ме стрелва с боровинково сините си очи и докосва сълзите ми с опакото на ръката си. Древни, отнесени очи, изваяни от тъга, изваяни от пакост. Първо очите му обикнах. Очите и свенливата му усмивка като тази на Питър Селърс1. Неочаквана я нарекоха тази наша история, неочаквана, неправдоподобна, едва ли не пълна измислица. Той — вече не толкова млад — седи в дъното на винен бар един бурен венециански вторник и вижда жена — вече не толкова млада, — която променя нещо у него, променя всичко. И то само дни преди той да започне да променя всичко у нея. Готвач, писателка, журналистка, на която плащат, за да пътува из Италия и Франция в търсене на съвършеното ястие и питие, тя събира каквото успява от своя доста прекрасен, доста самотен живот, прегръща своите две пораснали и успели деца и отива да живее с този непознат някъде по крайбрежието на Адриатическо море. Сред пламъчетата на стотици бели свещи и мускусни стълбчета дим от тамян, те се женят в малка каменна църквичка, която гледа към лагуната. Качват се на нощния влак за Париж и хапват сандвичи с шунка и шоколадова торта на горното легло в спално купе. Изживяват тази любов. Карат се и се смеят. Всеки се опитва да научи езика на другия, навиците в живота на другия, но скоро и двамата разбират, че никога няма да им стигне времето да научат всичко, което искат да знаят един за друг. Никога.

Лято

Великолепните неща, които готвят, са цветове на тиквичка

Ароматът им е достатъчен да предизвика у гладен човек внезапна остра тръпка. Шупнали от пърженето горещи прелести, полегнали под формата на огромна рошава купчина върху белия лен. Жълтото на голите цветове прозира през позлатените обвивки на хрупкавата им кожица. Кожица, която ми напомня на тънко венецианско стъкло. Но сега аз съм далеч от Венеция. Вече живеем в Тоскана. От тази сутрин живеем в Тоскана. Казвам си го нехайно, сякаш всичко си е както обикновено. Вчера — Венеция. Днес — Сан Кашано деи Бани. И шест часа след пристигането ето ме вече в кухнята: в малката спарена кухня на местния бар гледам как две готвачки с бели шапки и сини надиплени престилки приготвят предястия за събитие, което, изглежда, се превръща в селско празненство.

Невероятните продукти, които те пържат, са цветчета от тиквички, кичести и меки като кадифе: жените бързо прекарват цветчето през почти течната панировка, отцеждат излишните капки обратно в купата и нежно го поставят в широкия плосък тиган, пълен с нагорещена, много нагорещена блещукаща мазнина. Още едно цветче и още едно. По дванайсет наведнъж във всеки от четирите тигана. Цветчетата са толкова леки, че щом от едната страна се оформи коричка, те изплуват, завъртайки се в олиото, и се преобръщат отново и отново, докато накрая решетестата лъжица не се плъзне, за да ги избави и да ги положи за момент върху плътна кафява хартия. После хартията се използва като товароподемна плоскост, за да се пренесат цветчетата до обвит с ленена кърпа поднос. Една от готвачките, пълни червена стъклена бутилка с топла вода и разтворена вътре морска сол. Поставя метален пулверизатор на бутилката и като я придържа на една ръка разстояние, напръсква златните цветчета със солената вода. Горещите кожички съскат, а ароматът им се завихря нагоре и влажният юнски ветрец го отнася.

Храна направо от тигана в ръката и към устата. Това е яденето, предназначено за двайсетминутния промеждутък преди вечерята, и затова, когато са готови първите сто, готвачката, онази, която наричат Биче, ми подава подноса и казва: „Vai, върви“, без да вдига поглед. Кухненско напътствие от единия колега към другия, от единия главен готвач към другия — казва го с фамилиарност, сякаш сме работили заедно години наред. Но тази вечер не аз съм главният готвач. Мисля, че съм гостенка — или пък съм домакинята? Изобщо не съм сигурна как започна това празненство, но съм щастлива, че започна.

Щастлива и още неизмита от сутрешното пътуване и от следобедната работа, аз съм солена като цветчетата, които предлагам на хората, а те ги приемат без официалности. Тук цари същата близост — всеки се усмихва или ме потупва по рамото и казва: „Grazie, bella, благодаря, хубавице“, сякаш цял живот съм им поднасяла горещи хрупкави цветя. Това ми харесва. За момент ми се приисква да изтичам с кошницата до някой скришен ъгъл на площада и да излапам останалите цветчета сама, с полупритворени очи, примряла от страст сред сенките. Ала не го правя. Някои не могат да изчакат да стигна до тях, а сами идват при мен, вземат си цветче, докато отпиват вино или разискват нещо през рамо. Хората вече се събират около мен, връхлитат като врани на лакомствата и накрая не остава нищо, освен разпилени трохички, хрупкави и още топли, които притискам с пръст и облизвам.

Придвижвам се до една групичка, която прави комплименти на фермера, от чиято нива тази сутрин са били откъснати тези прелести. Той казва, че ако някой желае, утре към седем часа ще остави пълно каче при Серджо. Оттук следват три отделни и едновременни лекции за това кой е най-добрият начин да се сготвят цветове от тиквички. Пълнени или непълнени? Да се напълнят с моцарела и със солена аншоа, да им се сложи тънко резенче сушена рикота или да се напълнят с прясна рикота и няколко листенца босилек; с бира ли да се смеси панировката, или с бяло вино, да се добави ли зехтин, или да се пропусне? И най-важният от всички въпроси — във фъстъчено масло ли да се пържат цветчетата, или в студенопресован зехтин? Заслушана в препирните, не чувам как някой вика името ми от другия край на малкия площад.

— Шушу — провиква се Биче и вбесено настъпва с левия си крак прага на вратата на бара, протегнала в ръце още един поднос.

Този път се нося из множеството по-пъргаво и се отървавам от горещите цветчета за нула време. Въпреки че нито съм виждала повечето от тези хора, нито някой ме е запознавал с тях, изглежда, всички те знаят, че с Фернандо току-що сме се нанесли в къщата на семейство Лучи надолу по хълма. Тези данни са само първи намек за съвършенството на вътреселищната разузнавателна система, без съмнение активирана от малкия батальон жители на Сан Кашано, които по-рано днес се събраха на нашата алея, за да ни приветстват с добре дошли. Да, едно нещо води до друго, но все пак как аперитивът за благодарност се превърна във вечерно парти и защо аз стискам толкова здраво този празен поднос?



Оставихме Венеция зад гърба си в бледия пурпурен час на първата дневна светлина и потеглихме след четирима албанци, натъпкани в големия син камион „Гондранд“, който превозваше килнати наляво абсолютно всичките ни материални придобивки. Местехме се в Тоскана. На единайсет километра от нашето местоназначение отряд карабинери — изтупани, обути с високи ботуши и с вдигнати автомати — прикани нашия жалък конвой да спре на отбивката с Шосе 321. Задържаха ни, разпитваха ни и ни претърсваха почти два часа. Двама от четиримата албанци бяха арестувани — оказаха се чужденци без документи. Обяснихме на военната полиция, че сме тръгнали да се местим в една от селските къщи на фамилията Лучи и че имаме нужда от цялата ни налична мускулна и мъжка сила, за да го осъществим. Карабинерите се настаниха в своя микробус и заговориха по радиостанцията. Заседяха се много дълго време. Накрая излязоха от микробуса и отново започнаха да преговарят отстрани край пътя.

Някои казват, че подбират карабинерите по физическата им красота, че те символизират величието на италианската държава. Тези определено я представляваха достойно — тъмните им вежди и светлите очи бяха истинско естетическо развлечение по време на чакането. Най-после един от господата, обути в ботуши, каза:

— Добре, но наш дълг е да ви придружим.

Сега вече върволицата стана още по-внушителна и ние будехме любопитство сред оскъдния фермерски трафик на пътя, докато накрая големият син камион и полицейският микробус не спряха зад нашето старо беемве в задния двор на къщата. И се заловихме за работа.

Със сеньора Лучи беше сключено ясно формулирано споразумение, че къщата ще е чиста и празна. Оказва се, че нито едно от двете не е така. Щом нелегалните албанци се залавят да внасят вещите ни в къщата, аз отправям молба към карабинерите да ми помогнат да изнеса символите на гостоприемството на синьора Лучи — всичките безспорни вехтории. Има гардероби с потрошени врати, маси и столове, които, за да стоят изправени, са умело подпрени едни на други. Има и шест двойки двуетажни легла. Всичките ги преместваме в плевнята. В спалнята се заемам да изтупам от прахта една красива репродукция на кипариси, разположени край селски път, с рамка от кована мед. Картината обаче се залюлява на телената си закачалка и зад нея откривам сейф в стената. Тази къща, тази просто освежена, за да прилича на къща конюшня, която няма централно отопление, няма телефон, а електрическата й инсталация е слаба дори за сляп отшелник, е снабдена със сейф. И то не като онези малки сейфове в хотелските стаи. Този тук е внушителен — изглежда професионално изработен, с две нива на защита и механизъм. Виквам Фернандо да дойде и да го погледне.

— Явно е нов, семейство Лучи са го инсталирали по време на ремонта. Не смятам, че е за наша употреба — казва Фернандо.