— Ама какво означава, мамо?

— Аз знам какво означава — самодоволно се усмихна Анди. — Това е, когато един мъж напъха пишката си в устата на някое глупаво момиче.

Елън гневно се обърна към него:

— Млъкни, Анди. Млъкни веднага!

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе бащата на Лара Ан, Дан. Беше едър, самодоволен човек — и хубав, въпреки прекалено големите си челюсти и корема, който растеше с всеки изминал ден.

— Татко, татко! — изписка Лара Ан, изтича към него и се хвърли в ръцете му. Дан вдигна малката си дъщеря, прегърна я и я целуна. Тя усети мирис на алкохол в дъха му, но беше свикнала. Баща й имаше магазин за алкохол и я водеше там всяка събота сутрин; понякога, когато нямаше хора, седяха отзад и той й позволяваше да пие кока-кола, колкото може да погълне, докато той отпиваше скоч направо от бутилката и я предупреждаваше да не казва на никого.

— Може ли да изям половината от твоето пиле, татко? — попита тя, сгушена в него.

— Закъсня — обади се Елън раздразнително, докато правеше нещо на печката.

— Радвам се, че забеляза — отвърна Дан и остави Лара Ан на пода.

— Какво трябва да означава това? — попита Елън.

— Знаеш какво означава — той леко се олюляваше.

— Не, не зная.

Дан си придърпа стол до кухненската маса, седна и нареди на двете деца да отидат в другата стая и да гледат телевизия.

— Искам да остана при тебе, татко — възрази Лара Ан, вкопчила се в ръката му.

— Не, тиквичке — той я тласна леко. — Ще се видим с тебе, след като се навечерям.

— Хайде, отвратително коте — хвана я Анди за ръката.

Елън предупредително размаха пръст срещу хубавия си син.

— Не забравяй — „Ангелите на Чарли“.

Лара Ан седеше тихо пред телевизора, втренчена във Фара Фосет и великолепния й ореол от златни къдрици. Анди се заигра с някаква количка и започна да се влачи по пода на дневната, като издаваше силни автомобилни звуци.

— Тихо, Анди — обади се тя.

— Не! — той отново й се оплези. — Ти си глупаво момиче. Момичетата трябва да мълчат.

— Не, не трябва.

— Напротив, трябва.

— Не, не трябва.

Бяха толкова заети със спора си, че в началото не чуха силните гласове, идващи от кухнята.

Тогава Анди се обади:

— Пак се бият — слушай!

— Кучка! — чуха Дан да вика. — Приказлива кучка!

След това гласът на Елън:

— Как се осмеляваш да ме обвиняваш.

— Ще те обвинявам в каквото си искам. Всички в града говорят за тебе и онзи зъболекар! Не запълва само дупките по зъбите ти, Елън… не само шибаните ти зъби.

— Елиът Дън не ми е нищо повече от приятел.

— Да бе, приятел, дето ти го начуква отзад.

Силните гласове изплашиха Лара Ан.

— За какво говорят? — прошепна тя.

— Не знам — отговори Анди.

— Отказвам да ставам за смях на този град — извика Дан. — О, не, не и аз. Не и Дан Леонард.

— Хората обичат да клюкарстват, нищо не е станало.

— Ти го казваш.

— Това е истината. — Моментна тишина. После: — Дан… О, Боже… какво правиш? Какво правиш?

— Защитавам шибаната си мъжественост. Нещо, което трябваше да съм направил много отдавна.

— Не ставай глупак, Дан — гласът на Елън се извиси до панически писък. — Това… не е… нормално. МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ… НЕДЕЙ… НЕЕЕ!

Последва ужасно силна експлозия. Лара Ан подскочи и покри ушите си с ръце. Знаеше, че е станало нещо лошо.

Анди се втурна напред.

— Не отивай — прошепна Лара Ан, вкопчила се в ръката му. — Страх ме е, Анди. Стой тук при мене.

— Трябва да видя — той я отблъсна и изтича в кухнята.

Лара Ан се сви на канапето. Чу баща си да реве нещо, след това — шум от кратка борба и после — още една силна експлозия.

Остана точно там, където си беше, все още прикрила ушите си с ръце.

Изведнъж баща й се втурна в стаята с див поглед в очите си.

— Хайде, тиквичке — дръпна я той.

Очите му бяха целите налети с кръв и страшни, но тя обичаше татко си повече от всичко на света и не възрази.

— Къде отиваме, татко? — кротко попита тя.

— Далече оттук — промърмори той, вдигна я на ръце и я понесе през кухнята.

Просната на пода в кухнята лежеше майка й — от една дупка в гърдите й се виеше тънка спирала пушек.

До вратата се беше отпуснал брат й — главата му — пръсната наполовина. Навсякъде имаше кръв.

— Татко! Татко! Татко! — започна да пищи Лара Ан. — Мама е ранена. Мама кърви. Както и Анди.

Той не чуваше. Пренесе я през вратата и почти я хвърли на задната седалка в колата си. После скочи на шофьорското място и с рев се отдалечи от къщата.

— Татко, татко — хленчеше тя; беше толкова изплашена, че едва можеше да диша. — Какво е станало? Защо моята мамичка е на пода? Защо Анди е цял в кръв?

— Нищо — измърмори той, вдигна бутилка скоч от седалката до себе си и отпи глътка. — Те ще се оправят.

Тя плътно стисна очи и притисна колене към гърдите си.

— Татко, станало е нещо лошо! Кой го направи на мама и на Анди? Кой го направи?

— Майка ти си получи каквото заслужаваше — мърмореше той. — Приказлива кучка!

Лара Ан започна да плаче, цялото й тяло се тресеше от силни преглътнати хлипания.

Дан спря пред някакъв мотел, отиде на рецепцията и взе ключ. После паркира пред стаята и я внесе вътре. Тя все още плачеше — по лицето й се стичаше река от мълчаливи сълзи. Обичаше баща си, но сега със сърцето си усещаше, че той е сторил нещо ужасно лошо.

— Сядай и гледай телевизия — нареди й грубо.

— Искам да си вървим вкъщи — изхленчи тя.

— Прави каквото ти казвам. Включи телевизора и не започвай да цвилиш като майка си.

Той се пльосна на един стол и отпи още глътка от бутилката скоч, която сега вече беше почти празна.

Татко й никога не й беше говорил толкова рязко, но тя знаеше, че гневът му има нещо общо с бутилката в ръката му. Анди й бе казал, че когато хората пият така, те се напиват. А когато се напият, им става зле и говорят смешно. На татко й му беше зле.

С напредването на вечерта тя ставаше все по-изтощена и по-изтощена. Баща й отиде до колата и се върна с друга пълна бутилка скоч. Тя го гледаше, докато той изпи цялата бутилка и нещо си мърмореше.

По-късно същата нощ чу в далечината воя на полицейски сирени. И баща й ги чу, защото седна съвсем изправен и се взря право в нея.

— Изглеаш тошно кат майка си — езикът му се преплиташе. — Хубава си, но отвътре си курва — кат майка си. Грозна… малка… курва. Такиа са сички жени. Сфана ли?

Очите й се изпълниха с още повече сълзи и те потекоха надолу по бузите й. Баща й никога преди не й беше говорил такива ужасни неща. Тя беше любимката му, той винаги я бе обичал.

Светът й се срутваше, а тя не можеше да направи нищо.

— Искам Анди — изплака тя. — Искам и мама.

Дан измъкна пистолет от джоба си.

Лара Ан се втренчи в остро проблясващия метал. Той щеше да я застреля — точно както тя беше виждала да застрелват хора в „Ангелите на Чарли“, точно както беше застрелял мама и Анди. А тя дори нямаше да има възможност да порасне.

— Татко… — започна тя; малкото й лице беше ужасено.

— Никога не забравяй — измърмори той с крива уста. — Отвътре си грозна курва — точно като бъбривата ти майка.

После лапна дулото и си пръсна главата.

Кръв, коси и парчета плът я покриха цялата.

Беше петгодишна.


След известно време Лара отново влезе вътре — мислите й бяха заети от поредната дълга самотна нощ.

Всичко беше наред, тя беше свикнала да бъде сама. Справяше се. Винаги се беше справяла.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

За първи път Алисън Сиуел забеляза Лара Айвъри на филмова премиера. По това време Алисън беше хваната като в капан зад тълпа смърдящи и потящи се мъже и всички те й препречваха пътя.

Алисън не беше популярна сред колегите си фотографи, така че всеки път, когато можеха да й попречат да направи снимката, те го правеха. Истината беше, че я мразеха.

На Алисън не й пукаше, тя си имаше начини да ги изпревари — свои си начини. Кратък ритник в топките. Бързо забита в някоя уязвима част на тялото игла. Престорен припадък. В края на краищата тя беше жена — така че свинете трябваше два пъти да го премислят, преди да й отвърнат на удара.

Един се опита. Препъна я и след това я удари злобно. Тя веднага го даде под съд. В съда стигнаха до споразумение — той й плати шест хиляди долара неустойка. Това беше предупреждение за всички тях. Не се занимавайте с Алисън Сиуел или ще съжалявате.

Беше в бизнеса от осем години — пое го от чичо Сирил, след като той почина от рак на гърлото. Тя правеше добри пари, като хващаше знаменитости и политици да правят неща, които никога не биха искали да бъдат видени. Веднъж месечно летеше до Ню Йорк. Три пъти годишно покриваше Вашингтон. Всяка нощ излизаше на улицата в преследване на откривания, забавни премиери и купони. Беше снимала О. Джей Симпсън по време на прословутото преследване по магистралата; беше пред дома му, когато го арестуваха; беше заснела Джони Романо с проститутка, Мадона — в Маями с ново гадже, Винъс Мария — гола до кръста до собствения й плувен басейн.

Да, Алисън Сиуел правеше смелите снимки, за които си умираха таблоидите. И затова неколцина редактори й плащаха прекрасно, въпреки че никой от тях не я харесваше особено.

На Алисън това не й правеше впечатление; тя нямаше личен живот. Мъжете не я привличаха, нито пък жените. Сексът беше причината за всяко зло, а и Алисън Сиуел просто не се интересуваше от него.

Живееше с майка си, сега прикована на легло, в дома на чичо Сирил, който той им беше оставил в завещанието си. През повечето дни спеше, нощем обикаляше улиците, облечена в униформата си от армейски маскировъчни панталони, здрави пътни ботуши, кафява тениска и скапано сако с множество джобове, в които прибираше прекрасните си филми.

Алисън работеше сама. Нямаше нужда някой да я бави.

При всичките си пътешествия всъщност никога не беше виждала Лара Айвъри от плът и кръв. И когато за първи път я видя, това беше като внезапно откровение. Чиста невинна красота. Такова съвършено лице, че Алисън почти извика.

По рефлекс вдигна апарата над главата си и направи толкова снимки, колкото можа. После се прибра вкъщи и проми филма в лабораторията, която чичо Сирил беше устроил в една тъмна стая в задната част на къщата.

Когато окончателните образи оживяха, Алисън се вцепени от несравнимата свежест и изумителната красота на Лара. Това беше най-специалното лице, което някога беше снимала, и веднага й се прииска още.

След това не можа да се спре. Лара Айвъри се превърна в главната й мания.

Както гладен лъв преследва плячката си, Алисън се захвана да открие всичко, което можеше, за известната звезда. Промени работните си навици, за да присъства на всяко събитие, на което можеше да се появи Лара, и беше винаги най-отпред, изритвайки всеки, който й се изпречеше на пътя.

Скоро Лара започна да я разпознава, удостояваше я с усмивка, махваше й приятелски. Алисън видя в това знак. Започна да пише бележки, да вади снимки на идола си и да й ги предава — или поне да се опитва. Обикновено между тях се озоваваше някой нежелан гост или телохранител, който прекратяваше комуникацията. Това я разгневяваше, защото със сигурност двете можеха да станат приятелки — ако никой не се месеше.

Алисън никога не беше имала приятел — някой, с когото да разговаря и да споделя. Всичко, което имаше, беше майка й, която не правеше нищо друго, освен да хленчи и да се оплаква, докато лежеше в леглото и умираше, а крехкото й тяло се разлагаше от рака.

— Това ще те отучи да пушиш — гълчеше Алисън почти всеки ден — същото нещо беше казвала на чичо Сирил, когато и той умираше.

Алисън не пушеше. Вместо това ядеше шоколади — понякога по седем или осем на ден. От тях дебелееше, но не беше толкова глупава да пуши като двамата си най-близки роднини. Ето докъде ги беше отвело това.

Един ден Алисън реши да посети Лара. Беше открила адреса й на карта в книга за звездите, която държа две седмици до леглото си, преди една събота сутрин да стане рано и да се отправи с очукания си пикап на дългия път към Хидън вали роуд2 — това според книгата за звездите се намираше някъде извън Сънсет.

Алисън беше въодушевена. Постъпката й беше смела, но в сърцето си знаеше, че Лара ще я посрещне с „добре дошла“. Взе със себе си албум, който сама беше направила — снимки на излизанията и обществените появи на Лара през последните три месеца. Имаше няколко чудесни снимки, но на единствената, която таблоидите бяха избрали да поместят, Лара и настоящият й приятел, мъж на име Лий Рандолф, направо се караха пред хората.

Алисън не харесваше този Лий Рандолф. Не беше достатъчно добър за нейната Лара, тя заслужаваше нещо повече. Въпреки че Алисън не можеше да разбере защо Лара има нужда от мъж. Мъжете са свине. Те пият и псуват, плюят и се бият. Всички са лъжци, бъбривци и развратници. И Алисън ги мразеше всичките.