Когато стигна до къщата, с изненада откри, че тя е незащитена. Никакви високи огради или големи железни врати. Просто автомобилна алея, водеща към обикновено изглеждащо — макар и твърде голямо — ранчо.

Звънна на звънеца и изчака. Пак късметът й — на вратата се появи Лий Рандолф.

— Да? — попита той. — Мога ли да ви помогна?

— Ъ… Нося нещо за Лара.

— Ще го взема.

— Не! Трябва да я видя лично.

Той я погледна весело и й каза да почака. После затвори вратата под носа й и след десет минути дойде полицията и я попита какво иска.

Онова копеле! Само ако Лара знаеше какво прави той. Той не я защитаваше, а я изолираше от истинските й приятели.

Каза на ченгетата, че е вярна приятелка на Лара Айвъри, но кучите синове не й повярваха и я принудиха да си тръгне с неизпълнена мисия.

След това започна да пише на Лара писма — по едно или две дневно — говореше несвързано за това, колко нечестен е Лий Рандолф, как те могат да станат приятелки.

И после започна да се връща в къщата на Лара — понякога виждаше икономката, асистентката на Лара или Лий. Всеки път, когато беше там, някой викаше полицията, докато най-сетне ченгетата й казаха, че ако пак се върне, ще я арестуват за преследване.

Преследване! За кого я мислеха — за Джон Хинкли? Тълпа глупаци. Тя беше приятелка на Лара, това е всичко. Нямаше намерение да й стори нещо лошо.

Но Алисън не искаше да има проблеми, така че спря да ходи до къщата и вместо това продължи да изпраща писма и да снима Лара винаги когато можеше.

След известно време започна да забелязва, че хората около Лара — така наречените й защитници — започват да инструктират звездата си да не поглежда към нея и да не я доближава на премиери и големи тържества.

Първо си помисли, че си въобразява. Но не, това в действителност се случваше. Лара вече не се усмихваше и не махаше с ръка. Интимните погледи свършиха. И Алисън започна да се вбесява. Наистина да се вбесява.

Трябваше да направи нещо, за да си върне доверието и вниманието на Лара.

Нещо, което никой нямаше да забрави.

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Преди Джой да го осъзнае, дойде петък, а още не бяха стигнали до неговата сцена. Три дена висеше на високото столче в бара и гледаше как Кайл, господин Голямата звезда Карсън, проваля дубъл след дубъл, докато Лара седи там спокойна и прекрасна — без да се оплаче нито веднъж.

Кайл беше голям боклук — отказваше да го забележи, държеше се така, сякаш той не съществува, което ядосваше Джой — той не беше свикнал да го пренебрегват. Жените от екипа правеха точно обратното. Въпреки факта, че беше сгоден, получаваше повече покани, отколкото може да приеме. Истината беше, че би могъл да забие всяка от тях, включително Трини. Но не го правеше. Имаше време и място, но не сега и не тук. Освен това, откакто хвърли око на Лара, нямаше желание да постъпва така. Вместо да се концентрира да ги очарова всичките, разправяше истории за годеницата си адвокат и за това, колко е умна.

Те поглъщаха всичко. Жените обичат мъже, които не могат да имат.

Всеки ден Лара сякаш се отбиваше от пътя си, за да го поздрави с приятелско махване и усмивка. Никога не бяха разговаряли, но той знаеше, че тя усеща присъствието му. Естествено, щеше да й е трудно да не го усеща, след като той винаги стоеше като фон на сцената и я наблюдаваше.

Беше си поставил за цел да научи повече за нея. Трини беше права — тя не спеше с режисьора, в момента нямаше приятел. Живееше в къща под наем на брега с асистентката си и охрана и всички изглежда я обичаха.

Въпреки приятелското й държание на Джой му се струваше, че е самотна — точно като него. Неговият тип жена. За първи път в живота си беше твърде напрегнат, за да се захване с това.

Джой Лоренцо. Голям актьор. Не искаше да рискува и да се провали.

Маделин бе заплашила да пристигне тази вечер, така че най-спешният му проблем беше да измисли начин да я спре. Взе клетъчния телефон на един от екипа и й се обади.

— Няма да повярваш — каза пресипнало.

— Какво? — подозрително попита Маделин.

— Гърлото ме боли, дявол да го вземе. Толкова е зле, че едва мога да говоря. Единственото хубаво нещо е, че никога няма да стигнат до моята сцена — поне не днес. Трябва да се оправя до понеделник, така че смятам да прекарам уикенда в леглото и да пия горещ чай. И да страдам по тебе.

— Това все едно не съм го чула — бързо се обади Маделин. — Ще дойда да се грижа за тебе.

— Не, скъпа, не — възрази той. — Говоря сериозно. Трябва да си почина.

— Но, Джой — тя се мразеше, че звучи умолително. — Така очаквах да те видя.

— За Бога, Маделин — отсече той. — Не ме карай да се чувствам виновен за това, че съм се разболял. Голямата ми сцена е в понеделник — разбираш, нали?

— Да — неохотно отговори тя. — Предполагам, че си прав.

— Това не означава, че няма да ми липсваш — той отново включи на чар.

— Сигурен ли си?

Сега в играта влезе най-съблазнителният му глас:

— Хайде, любима, знаеш, че ще ми липсваш.

Погрижил се за това, се върна на снимачната площадка.


Лара беше прочела сценария на „Отмъщение“ три пъти и въпреки че вървеше трудно заради езика, откровеността и насилието, беше преценила, че е много силен — и с подходящ режисьор щеше да стане забележителен филм.

Прибра сценария в чантата си, излезе от фургона си и се отправи към снимачната площадка, като по пътя буквално скочи на Джой Лоренцо.

— Съжалявам! — каза той и отстъпи назад.

— Не, аз съжалявам, че губим толкова време, докато стигнем до нашата сцена — по някаква неизвестна причина усети сърцето си да тупти.

Още веднъж, сега отблизо и лично, се удиви на бляскавата й красота.

— Няма проблем — успя да прозвучи както обикновено. — Вече свиквам да седя на високо столче — това ме връща към младежките ми престъпни дни.

— О, така ли? — тя го каза с великолепна усмивка, като си мислеше, че той е направо невероятно красив, а също и забавен. — Толкова отдавна ли беше?

— Доста.

— Скромничиш за възрастта си — подразни го тя.

— На трийсет съм. А ти на колко си?

Не беше свикнала да й задават такива директни въпроси.

— Всъщност съм на трийсет и две — все пак му отговори. — Рекламният ми агент ме кара да казвам, че съм на двайсет и девет. Но след като всяко списание знае истината, аз продължавам да го убеждавам, че това е някак си безсмислено.

И двамата се засмяха.

— Сигурно не е лесно човек да е известен като тебе — той не можеше да спре да я гледа.

— Не е — в отговор тя срещна погледа му. — Въпреки че си има своите компенсации.

— Да — направи гримаса той. — Обзалагам се, че е така.

Между тях се втурна Джейн.

— И двамата ви викат на снимачната — официално обяви тя.

— Благодаря ти, Джейн — Лара мило я отпрати и се отправи към камерите. Джой изостана на една крачка зад нея.

— Чух, че си сгоден за адвокатка — обади се тя. — Тази професия трябва да е интересна.

— Да — отвърна той. — Когато се гледаше делото на О. Джей, аз направих убийствения си коментар. Тя трябваше да е била там вместо Марша Кларк — щеше да свърши по-добра работа.

— Отдавна ли си сгоден?

— От година — излъга той. — То е нещо като обещание без окончателно затваряне на последната врата, нали знаеш какво имам предвид?

Тя меко се засмя.

— Сигурна съм, че на годеницата ти би й било приятно да чуе това.

— Хей… — той се обади бързо, да не би тя да започне да мисли по-малко за него. — Нямах нищо лошо предвид. Просто е така — е, знаеш ли, за мене бракът е важен. Когато се оженя, ще е завинаги — и я загледа настоятелно. — Не се ли чувстваш и ти така?

— Моята плоча нещо зацикли — тя си помисли, че се беше чувствала точно така, когато се омъжи за Ричард. — Разведена съм.

— Не знаех.

— Хм… Предполагам, не четеш списание „Пийпъл“.

— И кой беше щастливецът?

— Ричард Бари, режисьорът — тя отговори точно когато пристигнаха на снимачната площадка.

— Колко време бяхте женени?

— Достатъчно дълго, за да разбера, че е грешка. Хубавото е, че сега сме приятели.

— Много добре.

— Време е за работа — решително каза тя. — А ако Кайл спре да се препъва в репликите си, може би ще стигнем до твоята сцена този следобед.

— Това би било изненада.

Дълго и сериозно се взряха един в друг. Той я изнервяше с начина, по който погледът му сякаш проникваше право през нея.

— Ъ… Радвам се, че най-сетне си поговорихме — обади се тя.

— Да — той все още я наблюдаваше отблизо.

— Годеницата ти ще идва ли за този уикенд? — попита тя. О, Боже, Лара, какъв глупав въпрос!

— Не. Работи над някакво дело. Защо?

— О — тя затърси причина. — Аз… ъ… мислех да ви поканя двамата на парти в дома ми утре вечер.

— Така ли?

Не можа да повярва, че думите излизаха от собствената й уста. Луда ли беше? Не беше планирала парти.

— Ще бъде забавно — продължи. — Ще дойдат Йоко и Рокси и по-голямата част от екипа.

Черните му очи продължаваха да я привличат.

— Добре ли ще е да дойда сам?

— Естествено — тя отговори, останала малко без дъх.

— Тогава ще съм там.

— Добре. О, и ако твоята годеница все пак пристигне, моля те, доведи и нея — оттегли се набързо и почти затича срещу Майлс, който чакаше нетърпеливо. „Ще правя парти — помисли си тя. — По-добре веднага да информирам Каси за ситуацията. Тя ще бъде очарована.“

Джой я гледаше как се отдалечава. Тя определено беше нещо различно. Убийствено красива, невероятно мила и приятелски настроена. Не приличаше на никоя жена, която някога беше познавал.

Лара Айвъри беше истинската и той отчаяно я искаше.

Джой Лоренцо никога досега не беше срещал истинската.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Ники седна в самолета на „Америкън еърлайнс“ на път за Ню Йорк. Преди няколко дена беше казала на Ричард, че смята да посети Лара.

— Защо? — раздразнено бе попитал той.

— Защото е важно. Трябва да разбера каква е реакцията й на сценария.

— „Отмъщение“ не е проект, в който да бъде въвлечена Лара — каза го с глас, в който се четеше: „Аз зная най-добре.“ — Тя е голяма кинозвезда, а ти правиш малък филм.

— Знам. Но тя го обмисля. Представи си само какъв обрат ще настъпи, ако я привлека!

— Не можеш да ходиш и да молиш за услуги.

— Решението ще е изцяло нейно.

— Тя няма да го направи, Ники.

— Не беше ли ти, дето каза, че едно от най-важните неща, които може да направи продуцентът, е да следва инстинктите си? Е, точно това и правя.

— Ако трябва, върви тогава.

— И ти ще се погрижиш за Съмър?

— С мене няма да има проблеми.

След това беше говорила със Съмър и й каза, че Ричард е обещал да се грижи за нея.

— Супер! — бе възкликнала Съмър. — Ричард е най-великият.

— Аз ще се върна след два дена. Приятно прекарване заедно.

— Така и така си прекарвам приятно — бе казала Съмър. — Лос Анджелис е страхотен. Бих искала да мога да остана тук завинаги.

— Така ли? — Ники беше доста изненадана. Точно успя да си представи лицето на Шелдън, ако му кажеше, че дъщеря му иска да живее за постоянно в Калифорния. Щеше да бъде бесен.

— Това ще го обсъдим, когато се върна — беше обещала тя.

Сега летеше, готова да уговори Лара да изпълни ролята на живота си.

Спа почти през целия полет, за да се опита да избегне разговора с немския бизнесмен, седнал до нея, чиито четива бяха „Пентхаус“, „Плейбой“ и „Уол стрийт джърнъл“. Не обърна внимание на „Джърнъл“, а разгледа постерите в средата на другите две списания двайсетина пъти, като грухтеше на себе си.

— Имаш нужда от чукане — измърмори Ники, когато се приземиха.

Мъжът се намръщи; под чудовищните гъсти вежди се мъдреха малки като стафиди очи.

— Моля?

— Казах, че на стюардесата трябва да се плати — за слушалките.

Намръщи се още повече. Американските жени са много странни.

Лара беше изпратила лимузина на летището. Ники влезе и седна отзад, за да се наслади на пътуването до Хамптънс.

Когато пристигна, минаваше седем и Лара се беше прибрала вкъщи след дневната работа.

— Каква къща! — възкликна Ники, докато обикаляше наоколо. — Толкова е очарователна.

— Обмислям едно предложение — обади се Лара.

— Да не възнамеряваш да се местиш?

— Не. Използвам я за убежище — някъде, където никой не може да ме намери.

— Точно така — ставаш още по-саможива!

— Не съм саможива.

— Ти го казваш.

По-късно вечеряха на задната тераса.

— Е? — попита Ники, неспособна да чака повече. — Какво е мнението ти за сценария?

— Истината ли? — Лара я дразнеше.