— Каква е тази история със снимките? — намръщи се той.

— Не знаеш ли? — удиви се Линдън.

— Майната му, нищо не знам — Джой започваше да се ядосва.

— Няколко… ъ-ъ… гадни снимки на Лара, изтипосани в „Истина и факти“ — каза Линдън. — Някой се е промъкнал, докато са снимали сцената с изнасилването. Много са подробни, а Лара — много разстроена.

— Господи Боже! И как е станало това?

— Всички искаме да разберем.

— Тя към къщи ли тръгна?

— Така мисля — отговори Линдън. — Положително не е искала да се мярка тук тази вечер.

— Ники знае ли нещо?

— Тя също е разстроена.

— По дяволите.

— Съжалявам за станалото.

— Вярвам ти.

Джой забърза обратно към мерцедеса, където вдигна телефона и се опита да се обади у дома. Отговори госпожа Креншоу.

— Лара върна ли се вече? — попита той.

— Не, господин Джой.

— Като се прибере, кажи й, че тръгвам натам.


Дъждът се усили, когато Каси отби от крайбрежната магистрала в някакъв запустял черен път.

— Ето, че пристигнахме — съобщи тя. — У тебе ли е ключът?

— Не. У тебе е — унесено отговори Лара.

— Не е — и Каси намали скоростта.

— Как така? — Лара губеше търпение.

— Никой никога не ми е давал ключ. Мислех, че след като каза да тръгваме насам, той е у тебе.

— Майната му — избухна Лара.

Едва сега Каси разбра колко разстроена е Лара, защото тя рядко ругаеше.

— Искаш ли да се връщаме обратно?

— Не — отсече Лара. — Ще се опитаме да влезем някак си. Сигурно все някъде ще има отключена врата или отворен прозорец. В края на краищата тук не живее никой.

— Ако питаш мене, по-добре да отседнем в хотел за през нощта и утре да накараме някой да го донесе.

— Но вече сме тук — равно произнесе Лара. — Това, че ключовете ги няма, е последният ми проблем.

— Ти си шефът, ти решаваш — съгласи се Каси и се загледа в силния дъжд, тъмния път и празните къщи наоколо. Недоумяваше как Лара е могла да купи това място. Откакто се беше сдобила с къщата, Лара я беше отписала. Сградата беше толкова отдалечена и мрачна, без дори частица от чара на хамптънските къщи.

Саабът уцели някаква издатина на пътя.

— Нищо не виждам — оплака се Каси и включи на дълги.

Лара искаше Каси да престане да мрънка. Самата тя не беше на себе си, за да търпи оплакванията на когото и да било. Едно от предимствата да си звезда беше, че не се налага да се съобразяваш — ако кажеш „скачай!“, то това е нещото, което хората трябва да направят. Така че млъкни, Кас — ще останем, независимо дали на тебе ти харесва или не.

Чудеше се дали Джой вече е забелязал, че я няма. Щеше да мине известно време, преди той да разбере, че тя окончателно го напуска. След няколко дена щеше да се обади на адвоката си, за да предаде на Джой да напусне дома й. И това щеше да е краят.

Тежката желязна порта беше отворена.

— Много добре — промърмори Каси. Колелата на колата й хрущяха над камъни и гъста кал. — Това са си направо предохранителни мерки.

— Добър знак — обади се Лара. — Мисля, че няма да имаме проблеми да влезем вътре.

— Много успокояващо — и Каси усети остра болка в стомаха от глад. — Нямам търпение да прекарам нощта тук.


Джой паркира мерцедеса през магазина „Седем-единайсет“ и се втурна вътре. Взе един брой на „Истина и факти“ и се загледа, невярващ на очите си, в изобличаващите снимки на корицата. Боже мили! Какво бяха направили на неговата прекрасна Лара! Той знаеше колко е дискретна тя, колко ревниво пази добрата си репутация. Тези разголващи снимки бяха достатъчни, за да я накарат да полудее. Хвърли парите и се върна обратно при колата.

Това беше работа на Ники, тя сигурно ги бе уредила, за да направи реклама на проклетия си филм.

Запали двигателя и потегли. Защо Лара не му се бе обадила? Сигурно е била твърде разстроена?

Колкото по-скоро я видеше, толкова по-добре.

Никой не знаеше по-добре от него колко разрушително за душата е да се окажеш в такъв капан.


— Имам отчаяна нужда от пари, Джой — така му говореше прекрасната Аделайд, майка му, която вечно го молеше за нещо.

Аделайд била седемнайсетгодишна, когато срещнала бащата на Джой — Пийт Лоренцо, дребен хитрец, вече на шейсет, когато се натъкнал на красивата тийнейджърка. След две години се оженил за нея. Бил вече на възраст, когато се нуждаел от жена, която да се грижи за него.

Само че Аделайд не била никаква жена. Аделайд нямала намерение да се грижи за никого, освен за себе си. След като се събрали с Пийт, тя наела детегледачка за Джой и продължила да придружава съпруга си навсякъде, където той ходел. Негова страст били конните надбягвания, борбите, покера и игралните зали. Аделайд го следвала навсякъде.

Един уикенд взели тригодишния Джой със себе си в Лас Вегас. Той едва не се удавил в басейна на хотела, докато двамата били погълнати от игра на зарове. Друг път пък, в Атлантик сити, го зарязали в хотелската стая, където без малко щял да се запали.

Детството му беше ад. Родителите му не отделяха време за него.

Когато стана на десет години, баща му беше на седемдесет; Аделайд беше на двайсет и седем и спеше с всеки прилично изглеждащ тъпкач, който й се изпречеше на пътя. Когато Пийт започна да негодува, тя му се изсмя в лицето — и Пийт Лоренцо се предаде. Вече беше стар, за да я контролира, а тя — твърде неудържима, за да се остави да бъде контролирана.

Когато Джой стана на осемнайсет, баща му получи масиран инфаркт на надбягванията и умря на място. След смъртта му Аделайд се опита да живее с няколко гаджета — кое от кое по-неподходящи. Двоумеше се между проституирането и свързването на двата края. Между мъже и сутеньори. При това започна непрекъснато да пие и да играе на комар.

Джой реши, че за него ще е по-добре да избяга далече от всичко това, преди да е разбил мутрата на някое от тъпите й гаджета. Така че се изнесе и се опита да поработи на няколко места — като автобусен шофьор, сервитьор, монтьор, шофьор на лимузина. И всяка седмица — с ново момиче. Момичетата му се лепяха, защото изглеждаше добре на външен вид, но той никога не ги допускаше твърде близо до себе си.

След време направи решителна крачка — премести се да живее в Ню Йорк, където веднага се зае с актьорското майсторство. Един ден влезе в офиса на Маделин Франсис и ето я — голямата му възможност. Агентка, която можеше да свали.

Тя му осигури роли в няколко големи филма и всичко изглеждаше обещаващо до позвъняването на майка му.

— Нямам никакви пари, мамо — той се почувства виновен. — Имам само две участия. Когато станат повече, ще ти изпращам пари.

— Не разбираш ли? — тя звучеше пияна и не съвсем приятелски настроена. — Този път е различно. Този път въпросът е на живот и смърт.

— Как е Дани? — имаше предвид сегашното й гадже. — Той не може ли да ти помогне?

— Дани е неудачник — злобно отговори тя. — Той не може да ми помогне, за Бога. Имам нужда от десет хиляди долара, иначе ще ме убият, Джой, те ще ме убият.

— Ти си полудяла.

— Моля те, помогни ми. Истина е.

Той не знаеше какво да прави. Обичаше Аделайд, но тя беше пропаднала комарджийка, която никога нямаше да се промени. Сега беше опряла до него, за да си плати дълговете.

Откъде, по дяволите, можеше да намери десет хиляди долара? Опитал се бе да избяга, да започне нов живот. Живееше с жена с почти трийсет години по-стара от него. Окончателно се бе разделил със страданието и бе намерил някого, който го караше да се чувства добре. Маделин беше готина. Никога не го принуждаваше да й обещава нещо — за разлика от връстничките му, които можеха да го изкарат из нерви с дребнавите си претенции и пискливи гласчета. На всичко отгоре малко от тях бяха красиви като майка му — прекрасната му майка, която беше като Божие наказание.

На следващия ден му се обади отново.

— Можеш ли веднага да ми дадеш някакви пари? — попита тя. — Иначе кажи сбогом на майка си.

— Не ме занасяй с тъпия си драматизъм, майко.

— Казах ти — твърдо изрече тя. — В случай че не намериш парите, аз съм мъртва.

Той започна да се бори с проблема. Маделин държеше в апартамента си пари в брой. Дали да не я помоли за заем?

Не, нямаше да му даде.

Какво би станало, ако просто ги вземе? Ще помогне на Аделайд за последен път, а след това ще обясни всичко на Маделин.

Да, това беше начинът. Маделин щеше да разбере.

На другия ден, веднага щом тя тръгна за офиса, той разби сейфа й. Чувстваше, че това, което прави, е лошо, но какъв друг избор имаше?

Намери седем хиляди долара, скътани в сейфа. Не бяха достатъчно, но ги взе всичките.

Аделайд трябваше да приключи с комара. Това наистина беше последният път, когато я измъкваше.


Някакъв клаксон го накара да подскочи. Осъзна, че се е разсеял, бързо завъртя волана и почти спря, без да обръща внимание на другия шофьор, който му показваше среден пръст.

Лара се нуждаеше от него повече от всякога. Трябваше да бърза към къщи.

ГЛАВА ШЕЙСЕТА

Когато Съмър се изправи пред хотела на Норман Бъртън под плющящия дъжд, осъзна, че няма къде да отиде. Мислеше, че Тина й е добра приятелка, всъщност я беше предавала през цялото време. Вече в никакъв случай не искаше да е приятелка на Тина — не и докато смъркаше кокаин. Да пушиш трева е едно, но да смъркаш кокаин — това не води до нищо друго освен до големи неприятности.

Въртеше се пред хотела и зъзнеше в оскъдната си рокля.

— Да ви повикам ли такси? — попита я младият униформен портиер.

— Не, благодаря — поклати тя глава.

— Да не сте от онези момичета от купона на Норман Бъртън — той се приближи към нея.

— Моля? — и му хвърли смразяващ поглед. — Отседнала съм в хотела с родителите си.

— Моля да ме извините, госпожице — и той се отдалечи.

Една лимузина се плъзна и спря до бордюра и Съмър, с поглед, пълен с обожание, видя как от нея слезе Джони Романо, голямата филмова звезда. Въпреки че беше с още три момичета, той й хвърли свалячески поглед и й намигна.

— Здрасти, пиленце — каза, докато минаваше покрай нея.

За какви се мислеха всичките тези филмови звезди? Само момиче не можеше да се справи с тях. Не можеше да направи абсолютно нищо.

Хвърли бърз поглед към шофьора на лимузината. Ако беше Джед, беше спасена. Но не беше Джед, а някаква недодялана стара чернилка. Най-тъпото беше, че не можеше да си спомни номера на Джед.

Въздъхна разочаровано и съкрушено и усети леко замайване. Бог знае какво беше онова хапче, което Тина я накара да изпие. Норман й беше казал да му се обади, бе настоявал да я види отново, бе я накарал да си въобразява, че връзката им има бъдеще. Но всъщност не беше нищо повече от бройкаджия. Добре поне, че го беше разбрала, преди съвсем да се оплете.

Потрепери отново и обви ръце около себе си, за да се стопли. Какво щеше да прави сега? Беше сама в Лос Анджелис, нямаше къде да спи, а всичките й неща, включително и парите, бяха у Тина.

— Къде са вашите? — младият портиер се приближи отново. — Знаят ли, че сте тук, отвън?

— Имаш ли нещо против да си гледаш работата? — високомерно отвърна тя.

— Извинете, не знаех, че разговарям с принцеса — върна й го той.

— Да не би да трябва да ти се отчитам? — възмути се тя.

— Давай. Да не мислиш, че ако си загубя работата, това ще ми провали деня?

— Ако искаш да знаеш — каза тя, — скарах се с родителите си.

— Не бива да се разхождаш насам-натам сама в този град — отбеляза той. — Не и момиче с твоята външност. Ако искаш, иди в кафето и ме изчакай. Ще те закарам където пожелаеш.

— Няма къде да отида — призна си тя.

— Можеш да останеш у дома.

— Ей сега — отвратено каза тя.

Той се засмя.

— Да не ти приличам на побъркан изнасилвач?

Разгледа го по-внимателно. Не беше от традиционния тип красавци. Приличаше на Том Круз с веселяшки настърчала остра коса. Е, не беше Норман Бъртън, но имаше ли друг избор?

— Предполагам, иначе си безработен актьор — въздъхна тя.

— Грешиш — отговори той. — Художник съм, а това го правя, за да си плащам наема.

— Що за художник? — тя въобще не му вярваше.

— Портретист. Впрочем имам желание да те нарисувам.

— Гола, предполагам.

— Ти го каза.

— Я се разкарай! — презрително каза тя.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер или не?

Тя не виждаше друга алтернатива.

— Добре.

Той кимна.

— Ще се видим в кафето след час.


— Може Мик да знае нещо — Ники беше на път да се разплаче. — Къде живее?

— Успокой се, Ники — каза Айдън. — Доколкото познавам Мик, си е тръгнал от партито и е ударил по клубовете. Остави съобщение на секретаря му.

— Не мога просто да стоя тук и да бездействам. Тя ми е дете — и е сама навън.