— Ужасно — но всъщност това изобщо не интересуваше Съмър.

Пред тях светеше червен светофар. Таксито й спря точно навреме — колата пред тях се заби в кадилака, спрял на светофара.

— Виждате ли, виждате ли? — въодушевено възкликна шофьорът. — Американски маниаци!

Шофьорът на кадилака излезе от колата си и се разкрещя на другия шофьор, после дотича до прозореца на таксиджията.

— Видяхте ли? — извика той. — Вие сте ми свидетел.

— Нищо не съм видял — шофьорът й се взираше право напред. — Нищо — след което заобиколи с таксито си двете коли и продължи напред.

— Кога ще стигнем на адреса, който ви дадох? — попита Съмър.

— В това време? При тези мързеливи американски шофьори? Не знам.

— Щом толкова мразите американците, защо сте дошли тук? — беше й писнало от оплакванията му.

Той силно се изсмя.

— Хубавото на Америка са парите, парите, парите!


— Какво става с движението? — нетърпеливо попита Ники — бяха спрели зад редица от коли на Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

— Не знам защо не ми даде аз да карам — раздразнено отговори Шелдън.

— Защото това е моята кола и аз знам къде отиваме.

— Не умееш да караш добре — отбеляза Шелдън.

— Според тебе аз не бях способна на каквото и да е — отвърна Ники. — Може би затова се ожени за мене — за да си вземеш дете и да си го отгледаш. Затова ли се ожени и за Рейчъл?

— Отказвам да ти слушам глупостите — и той се втренчи право напред.

— Бях такова бебе, нали? Толкова отстъпчива. Затова успя да ме убедиш да оставя Съмър при тебе, когато трябваше да дойде с мене — знаеш го, нали?

— Съмър е много добре възпитана. Или поне беше, докато не те посети в Лос Анджелис. Виж по какъв начин си си уредила живота. Ричард изглеждаше приличен човек, но сега с някакъв, дето прилича на член на рокгрупа.

— Айдън е много добър актьор.

— Винаги съм казвал, че си повредена. Сега доказваш колко съм прав.

— Не смятам да се карам с тебе — леко въздъхна Ники. — Постигнах толкова много, откакто се разделихме. Ако трябваше да стане твоята, все още щях да съм заключена вкъщи, докато ти системно правиш кариера, чукайки пациентките си. Боже мили! Не мога да повярвам, че си психиатър. Действаш като престъпник.

Полицай с фенерче премина бавно покрай редицата коли; разговаряше с шофьорите. Стигна и до прозореца на Ники.

— Станала е голяма катастрофа, мадам — каза той. — Ще се забавите.

— Колко? — нетърпеливо попита тя.

— Опитваме се да разчистим колкото е възможно по-бързо. Но ако не е наистина необходимо да пътувате, предлагам да обърнете и да се приберете вкъщи.

— Благодаря — изрече тя. — Но трябва да се доберем до града.

Поне имаше представа къде е Съмър сега. Ако беше с приятелката си Тина, нямаше да мине много време, преди да я открие.

И когато го направеше, никога повече нямаше да й позволи да си отиде.


Таксито най-после спря пред блока, където беше апартаментът на Тина.

— Трябва да почакате минутка — каза Съмър. — Трябва да си взема парите — вътре са.

— О, не, о, не — лицето на шофьора почервеня. — Няма да чакам. Ще избягате през задната врата — познавам американските момичета.

— Ако не ми вярвате, елате с мене — нетърпеливо предложи Съмър.

— Няма да оставя таксито — сериозно отговори той. — Някой ще го открадне.

Тя изсумтя.

— Аз влизам вътре. Или идвате с мене, или си чакате парите тук. Наистина ми е все едно — рязко отвори вратата на таксито и изтича във входа, като почти се подхлъзна на стъпалата. За Бога, надяваше се Тина да си е вкъщи. Какво щеше да прави, ако я няма? Тъпият таксиджия вероятно щеше да извика полиция, ако не му плати.

Звънна на вратата на Тина и зачака.

След секунди Тина отвори вратата.

— Навреме — възкликна тя. — Боже мили, на какво приличаш! Какво си правила — да не си плувала в океана?

— Идвам да си взема нещата — студено каза Съмър. — После се махам от пътя ти.

— Не ставай глупачка — изрече Тина. — Приличаш на човек, изкарал тежка нощ. Влизай. Казах ти по телефона, че има ново развитие на нещата, така че по-добре се успокой.

— Какво ново развитие?

— Е… Петнайсет минути след като си тръгна, Норман излезе от спалнята, разкара двете мацки, с които беше, и попита: „Къде е Съмър?“ Това как ти се струва?

— Наистина ли? — оживи се Съмър.

— Съвсем наистина. И аз му казах, че не си доволна от ситуацията и затова си си тръгнала към къщи. Това направо го подлуди. Приличаше на девойка, дето няма търпение да е вече девойка.

Сега Съмър беше наистина заинтригувана.

— И после какво стана? — попита тя.

— Той каза: „Ще се отърва от всички — само я върни.“ А аз казах: „Покажи ми мангизите!“

— За какво говориш?

— Казах му, че няма да се върнеш за нищо, а щом аз трябва да те намеря, искаме да ни плати за изгубеното време — ухили се Тина. — Знаеш ли какво? Той ми даде хиляда долара и каза: „Върви да я намериш.“ Богати сме!

— Прекарах най-ужасна нощ — оплака се Съмър. — Почти ме изнасилиха. После се загубих и не можах да хвана такси. Сега съм гладна и уморена — и изведнъж избухна в сълзи. — Мисля, че направих голяма грешка, като се върнах в Лос Анджелис.

— В никакъв случай — Тина прегърна Съмър през раменете. — Казах ти — ще направим състояние. Просто тръгна лошо, това е всичко. Сега върви да си вземеш душ и си измий косата. Ще ти направя гореща супа, после ще се обадя на Норман и ще разбера дали иска да ни види още тази нощ или утре.

— Тази нощ няма да ходя никъде — Съмър упорито поклати глава. — Трябва да поспя.

— Ако той ни иска, трябва да отидем. Ако не го направим, мисля, той ще загуби интерес. Не искаш да го изпуснеш, нали?

— О, Боже! — Съмър изведнъж си спомни. — Долу седи ядосан таксиджия и чака да му платя.

— Ще се погрижа. Върви си вземи душ. И, Съмър…

— Да?

— Извинявай, че преди се държах като същинска кучка. Не исках. Понякога един кур може да ме влуди.

— Хубаво — кимна Съмър; беше доволна, че пак са приятелки. — Всичко е простено.

Двете момичета се прегърнаха.

— Ще отида да платя на таксиджията — каза Тина. — Веднага се връщам.


Накрая се промъкнаха покрай катастрофата на магистралата. Ники успя да види две коли — и двете преобърнати и лошо ударени. Бързо се огледа дали едното от катастрофиралите возила не е пикапът на Айдън — той нали караше като луд. За щастие го нямаше.

Шелдън беше млъкнал и това беше хубаво, защото тя нямаше какво да му каже. Не й пукаше, че е тук. Трябваше да го остави в къщата на брега и сама да дойде да намери Съмър. Но пък можеше да й потрябва подкрепата му.

Защо беше избягала Съмър? Това беше въпросът.

Зави надолу по „Сънсет“. Лъкатушещата улица приличаше на река — много дъждовна вода се стичаше към неработещите отводнителни съоръжения. Проблесна светкавица, след нея се чу силна гръмотевица. Ники се придържаше към най-вътрешното платно и караше колкото се може бързо, без да застрашава живота и на двама им. Когато се приближи до Бевърли хилс, се обади:

— Трябва да завия надясно по „Сан Висенте“, така че гледай — не мога да видя каквото и да било.

След десет минути Шелдън проговори:

— Завий при следващия светофар.

Тя стигна до светофара, зави надясно и когато се озоваха пред блока, Шелдън изведнъж извика:

— Гледай, не е ли тя?

Тя се втренчи нататък. Съмър се качваше в червена спортна кола. Преди да успее да изпревари тръгващите коли, спортната кола изрева и се понесе в противоположна посока.

Шелдън седна.

— Това е тя — каза той. — Последвай тази кола.

Нямаше нужда да молят Ники два пъти.

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТА

Вече се беше срещала със смъртта. Беше в съседната стая, когато баща й застреля цялото й семейство. После — безкрайните часове в мотела, преди да насочи оръжието и срещу себе си. И онази нощ валеше дъжд; и през нощта, когато колата на Морган Крийдо се размаза в камиона и той остана без глава.

О, да. Опасност. Лара твърде добре знаеше какво е това. И все едно и също: гърлото й беше пресъхнало, ръцете й трепереха. Беше в капан, в тъмната къща, в разгара на бурята, заедно с една луда преследвачка.

Върна се в дневната, като опипваше пътя си покрай мебелите, докато стигна до стъклената врата, която извеждаше вън на терасата. Дръпна резето, отвори вратата и се измъкна под поройния дъжд. Ако успееше да се добере до стълбите и да стигне долу на брега, тогава щеше да успее да избяга — надяваше се да намери помощ в друга къща.

Но ако Каси се върне и попадне в същото положение? Ако Алисън я нападне? О, Боже! Сега се бе озовала в затруднено положение. Да избяга или да остане? Нямаше оръжие, нищо, с което да се защити. Наред с това нямаше да е много полезна на Каси, ако Алисън Сиуел осъществи заплахата си и й пререже гърлото. Тогава и двете щяха да са мъртви.

Не, най-добре беше да отиде да търси помощ и да се обади на полицията. Най-разумно беше да се измъкне оттук.

За щастие Алисън Сиуел нямаше представа, че има стълбище, което извежда на брега.

Земята беше покрита с кал и плътна дива растителност. Лара продължи да върви, докато изтича през вратата в горния край на външните стълби. За нещастие когато стигна до портата и се опита да я отвори, разбра, че е заключено.

Сега какво?

Отново погледна към къщата. Светкавица проряза небето.

На моментната светлина успя да види Алисън Сиуел на стъклената врата, през която току-що бе избягала. Алисън държеше нож. И на лицето й беше изписана огромна омраза.


Ричард се усмихна на себе си. Откакто се беше върнал от Мексико, оставил ужасното си минало зад гърба си, нямаше нещо, което да не може да направи.

Искаше да режисира успешни филми. Сторено.

Искаше да се ожени за Лара Айвъри. Сторено.

Сега си я искаше обратно и никой нямаше да го спре. А ако се опитаха…

Е, веднъж беше убил — нищо нямаше да го спре да убие отново, ако трябваше да защити Лара.

Кой друг би се сетил да се обади на Каси в колата й? Господи, колко умен беше. Бе изминал дълъг път от шестнайсетгодишния хитър уличник, който беше избягал от къщи. Да не споменаваме двайсет и осемгодишния друсан неудачник, който беше застрелял Хадли и бе решил, че е това. Край. Finito.

Да. Оцеляваше успешно. Беше преоткрил себе си, превърнал се бе във виден член на холивудското общество — ценен и уважаван.

А сега… само Лара го беше направила истински щастлив, а виж какво й бе сторил той.

Беше решен да приключи с кръшканията си. Когато с Лара отново се съберат, щеше да се държи с нея като с кралица. Никакви гримьорки, Кимбърлита или актриси, които го молят да ги чука, за да имат с какво още да се похвалят пред приятелките си. Не. Още веднъж бе преоткрил себе си — само за нея.

Обади се на рецепцията и им каза да докарат колата му. После облече дъждобрана си и тръгна.

Скоро щеше да се наслади на новия съюз с любовта на живота си.

Но доколкото можеше да прецени, нямаше да е достатъчно бързо.


Кучката се опитваше да избяга. Това не беше много умно, защото Алисън Сиуел можеше да тича по-бързо от всеки друг. Беше преследвала повече знаменитости, отколкото можеше да си спомни. Преследваше ги и ги хващаше в обектива си.

Отвън дъждът се лееше на ужасни порои. Лара Айвъри не можеше да се измъкне от нея — нямаше смисъл да опитва.

Алисън вдигна качулката на парката и решително се отправи към мястото, където за последно бе видяла Лара.

Кучка! Вече нямаше да е хубавото момиченце, когато Алисън я намушка. Не, не и Лара Айвъри, олицетворението на всичките хубави момиченца, които Алисън бе принудена да гледа година след година. Актрисите от киното. Надменните супермодели, които се движеха по подиумите и показваха кльощави тела и фалшиви цици, усмихваха се срещу камерата, сякаш бяха единствените красавици на света. Мразеше ги всичките!

Лара щеше да бъде наказана заради всички тях. Заради спокойната красота на Мишел Пфайфър; заради Наоми Кембъл и великолепната й усмивка; заради Синди Кроуфорд с прекрасния й малък белег; заради печелившия чар на Уинона Райдър.

Да, Лара Айвъри щеше да плати. Щеше да плати заради всички тях.


— О, по дяволите! — възкликна Джой, когато стигна до мястото на катастрофата и разпозна останките от колата на Каси. Рязко спря мерцедеса на банкета и изскочи от него.

Боже Господин. Ами ако Лара беше ранена? Ако беше мъртва? Не можеше да понесе тази мисъл.

Затича към спасителите, които упорито изправяха огънатия метал.

— Къде са хората, които са били в тази кола? — попита нетърпеливо.

— Откараха ги в болница — отговори един от мъжете.

— В коя болница?

— Не знам, но не беше отдавна.

— Има ли някой… убит? — едва успяваше да произнесе думите.