Управителят почука на вратата на апартамента на Норман Бъртън. Клуни се повлече да отвори. Всички я разпознаха.

— Здрасти, хора — беше голяма оптимистка. — Какво става?

— Извинявам се, че ви безпокоя — управителят се опитваше да не гледа хубавите й кафяви гърди, почти изскочили от малката, плътно прилепнала рокля. — Казаха ми, че две млади дами се намират в апартамента на господин Бъртън. Едната от тях трябва да се върне у дома с баща си — той е тук да я прибере.

— Да не се шегувате? — попита Клуни с ръце на тънките бедра.

— Искам си дъщерята — втурна се напред Шелдън. — И си я искам веднага.

— Задръжте така — и Клуни им затвори вратата.

Тина беше в банята. Клуни я извика по име.

— Някакъв дъртак е тук и той твърди, че ти е баща.

— Какво? — появи се на вратата Тина.

— Отвън е с управителя. По-добре да махнем кокаина от масата — за в случай че трябва да влязат вътре.

— Аз… аз нямам баща — обади се Тина. — Моят старец почина отдавна.

— Тогава трябва да е на другото хлапе.

Шелдън започна да удря по вратата.

— По дяволите! — извика Тина. — Права си. Трябва да е бащата на Съмър. Какво ще правим?

— Бързо, прибери кокаина, после ще им кажем, че тук няма никой — Клуни чевръсто пресипа кокаина в найлонов плик и го прибра в чантичката си. Когато и това беше свършено, се върна до вратата и я отвори.

— Къде е дъщеря ми? — попита Шелдън.

— Ъ-ъ… Тина е единственият човек тук — отговори Клуни.

— Тина? — обади се Ники. — Къде е?

— Не мисля, че господин Бъртън ще ви е благодарен, че идвате тук и го безпокоите посред нощ — Клуни изведнъж стана много отракана.

Управителят беше объркан. Започна да се извинява, но не се бе съобразил с Ники, която изведнъж се промъкна покрай него в апартамента.

Тина се втренчи в нея шокирана.

— Ти ли си Тина? — попита Ники.

— Ъ-ъ… да. Защо?

— Къде е Съмър?

— Ъ-ъ… не е тук — започна Тина.

— Глупости! — отряза я Ники. — Видях я да влиза в хотела с тебе — и преди някой да успее да я спре, тя стигна до вратата на спалнята и я отвори.

Съмър хвърли цигарата марихуана и скочи от леглото.

— Боже мой! Какво правиш тук, мамо?

— Мамо? — повтори Норман Бъртън.

— Отиваме си вкъщи, Съмър — Ники се опитваше да остане спокойна, въпреки че беше съвсем неприятно изненадана да открие дъщеря си, седнала в леглото в хотелска стая с някакъв полугол актьор. — И си тръгваме веднага.

Съмър неохотно се повлече към вратата. Можа да разбере, че майка й не е в настроение да спори.

— Аз… аз… не знам какво да кажа — измърмори тя.

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо — обади се Ники. — Баща ти също е тук.

Съмър спря насред пътя си.

— О, не! — изписка тя. — Не отивам никъде с него. Свърши, мамо, свърши. Никога няма да се върна при него.

— Защо не?

— Накарай го да си върви, или оставам тук.

Ники се намръщи.

— За какво говориш?

— Моля те, мамо — трескаво говореше Съмър. — Не мога да ти го кажа сега. Не и пред всичките тези хора.

Шелдън се появи на вратата зад нея.

— Съмър — строго каза той, — как наричаш това поведение?

— Какво, по дяволите, става тук? — избухна Норман Бъртън. — Клуни — извика, — отърви ме от всичките тези хора.

Управителят също влезе вътре и ги изведе всичките в коридора, включително и Тина. По това време Съмър вече хлипаше неконтролируемо.

— Какво й става? — попита Шелдън. — Дрогирана ли е?

Тина се обърна към него.

— Не, не е дрогирана, гаден дърт перверзник такъв. Ужасена е, че те вижда.

Шелдън изведнъж пребледня.

— Предлагам да си държите езика зад зъбите, млада госпожице.

— А аз предлагам да си държиш панталоните закопчани — натърти Тина.

— Някой ще ми обясни ли какво точно става тук? — намеси се Ники.

— Предполагам, че Съмър не ви е казала — горещеше се Тина. — И ако не е… крайно време е някой да ви каже.

— Какво да ми каже?

— Бившият ви дъртак е ходил в стаята на Съмър, откакто тя е станала на десет години, и е вършил всякакви мръсотии с нея. Защо си мислите, че е толкова объркана? И как така вие не знаете нищо за това?

Ники усети как земята се разтвори, за да погълне целия й свят. Погледна към Шелдън. Той се бе втренчил надолу с пребледняло лице.

— Вярно ли е, Шелдън? — повиши тя глас.

— Това… това побъркано момиче не знае какво говори — измрънка той.

Ники се обърна към Съмър.

— Вярно ли е?

Съмър кимна, бузите й бяха мокри от сълзи.

— Аз… аз исках да ти кажа, мамо, но не можах. Тебе винаги те нямаше, а аз не исках да те разстройвам и… моля те, мамо, нека да дойда с тебе в твоя дом. Моля те! Никога повече не искам да го виждам.

Ники разтвори ръце.

— И никога няма да ти се наложи. Обещавам.

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА И ПЪРВА

Ричард достигна до булевард „Сънсет“ точно когато затваряха пътя. Полицейските барикади вече си бяха по местата.

Подаде се от прозореца.

— Какво става? — попита той едно ченге.

— Съжалявам, затваряме магистралата. Има наводнение и опасни кални наноси.

— Аз трябва да мина — заяви Ричард.

— Заради собствената ви сигурност — каза ченгето.

— Може да е заради собствената ми сигурност, но какво ще кажете за бременната ми съпруга, която е сама вкъщи?

— Не знам.

— Вижте, не мога да я оставя така, вече се е паникьосала.

— Имам си заповеди.

— А аз — жена. Аз съм Ричард Бари, режисьорът. Жена ми е Лара Айвъри.

Ченгето изведнъж прояви интерес.

— Не знаех, че госпожица Айвъри е бременна — каза той. — Неин голям почитател съм.

— Да, бременна е и е сама. Така че ако вдигнете барикадата, аз ще се възползвам.

— Е — огледа се ченгето, — стига да карате внимателно нататък.

— Разбира се — и Ричард изчака, докато човекът извика още едно ченге да му помогне да вдигнат барикадата.


Лара не можеше да диша, знаеше, че ако бързо не направи нещо, с нея ще е свършено.

Алисън седеше върху нея и хвърляше шепи кал в лицето й. Калта изпълваше устата й, очите й, носа й.

Докато го правеше, Алисън продължаваше да й се присмива.

— Кучка! — викаше тя. — Хубава… малка… кучка! Къде да те срежа първо? Къде би ти харесало, госпожичке Айвъри? — и после хвърли поредната шепа кал в лицето на Лара.

— Какво съм ти направила? — едва успя да изрече Лара.

— Не беше моя приятелка — изпищя Алисън, очите й гледаха диво. — Заради тебе ме хвърлиха в затвора. И затова ти ще умреш. Чуваш ли ме, кучко? ТИ ЩЕ УМРЕШ!


Грабнал фенерче от мерцедеса, Джой се втурна в тъмната къща. Беше сигурен, че Лара не е тук, защото какво щеше да прави сама сред ужасния мрак? Каси трябва да я е отвела някъде. Може би при Ричард. Тази мисъл го разгневи.

Почти се препъна в отворения куфар на Лара в предния хол. Поне беше доказателство, че е била тук.

Като осветяваше пътя с фенерчето, се отправи натам, където предположи, че е дневната. В другия край на стаята вятърът бясно отваряше и затваряше някаква стъклена врата. Тръгна натам, за да я затвори. Ужасна светкавица освети небето и вън на терасата видя Лара — неговата Лара — някой седеше върху нея, двамата се бореха на земята.

Изтича навън, като диво крещеше името й. Когато се приближи, успя да види, че я е нападнала едра жена. Исусе! Какво, по дяволите, ставаше?

Стигна до тях и беше готов да дръпне жената от Лара, когато тя се обърна и го нападна със смъртоносен ловджийски нож — поряза го през страната. От раната му започна да се стича кръв. Болката беше силна, но той едва я усещаше. Знаеше само, че Лара е в опасност и че трябва да я спаси.

Още веднъж посегна към жената, сграбчи я за раменете, опита се да я откъсне от Лара.

Тя ревеше от яд и пак замахна с ножа — този път го уцели в лявата ръка.

Той я удари с левия си лакът в лицето и тя разхлаби хватката си над Лара. Лара успя да се изтъркаля изпод нея.

— Бягай! — извика Джой. — За Бога, махай се оттук!


Ричард караше през страшната буря. Веднъж да стигне до къщата, Лара ще осъзнае, че той е нейният спасител. Най-сетне ще научи със сигурност колко много я обича.

Беше му отнело много време да разбере какво е истинско щастие и сега, след като вече го знаеше, нямаше никакво намерение отново да го загуби.

Пред себе си чу страшен трясък. Не беше гръмотевица, беше друг звук, напомнящ за голямото земетресение в Нортбридж през 1994 г.

За момент почти отби колата встрани от пътя, за да види какво става, но дъждът беше толкова силен, а и морската вода започваше да залива магистралата, така че той прецени, че най-сигурно е да продължи да кара.

И го направи. Когато скалите затрополиха надолу и обгърнаха колата му, последната му мисъл беше за Лара.


Сега Джой се бореше с жената, която го бе порязала. Беше едра като мъж и силна, но поне беше отървал Лара от нея.

— Ти, жалък боклук — махай се оттук! — виеше Алисън. — Или ще те заколя като угоено прасе. Махай се от пътя ми, шибаняко!

Той се опита да измъкне ножа от ръцете й, докато се бореха. Сграбчи китката на ръката й, която държеше ножа, и я изви назад, докато тя извика от болка. Но все още не се предаваше.

Сега се бяха изправили на крака и се движеха към края на терасата.

Той се концентрира върху това, да й отнеме ножа. Паднаха върху парапета и тогава нестабилният парапет, който ужасно се нуждаеше от поправка, поддаде и двамата започнаха да се свличат покрай скалата към ревящия отдолу океан.

Животът на Джой проблесна пред очите му. Някъде пищеше Лара. Той отчаяно се опита да се залови за нещо и успя да се докопа до клона на някакво дърво.

Алисън Сиуел нямаше такъв късмет. Той чу смразяващи кръвта писъци, когато тя се вряза в океана долу.

Въпреки разкъсващата болка се опита да изпълзи нагоре по скалата. Под себе си чуваше надигащите се води, вълните се биеха в канарата под него, гладни за още една жертва.

— Джой, Джой! — Лара отчаяно викаше името му отнякъде.

— Тук долу — изкрещя той. — Донеси въже, чаршаф, нещо. Не знам дали ще успея сам.

— Джой, трябва да го направиш. Трябва. Заради мене! — тя надвикваше рева на вятъра. Звукът от гласа й му даваше надежда.

После усети, че клонът започва да поддава. Такъв ли щеше да е краят?

О, мили Боже. Това ли беше?



ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО


Най-добрата част от Холивуд се появи на заупокойната служба за Ричард Бари. Двете жени, за които е бил женен, бяха организирали всичко така, че всяка подробност да е точно както би искал той. И двете бяха облечени в черно — знак на уважение към човека, който им липсваше. Защото когато беше добър, той беше много-много добър. А когато беше лош, ставаше истински задник.

През април Ричард спечели посмъртен „Оскар“ за „Френско лято“. Лара Айвъри, звездата във филма, направи представянето. Ники Бари, вдовицата му, прие наградата от негово име. Самата Ники също получи „Оскар“ за най-добър дизайнер на костюми. Двоен повод за празник.

Сега почитаха човека, който преди бе означавал толкова много за тях. Спечелил „Оскар“ режисьор, убит от неминуема природна стихия.


Линдън пристигна с Каси. От злощастната си катастрофа насам тя беше свалила почти двайсет килограма и по един или друг начин между нея и рекламния агент на Лара беше пламнала невероятна любов. Тя напусна Лара и сега работеше като партньор във фирмата на Линдън. Двамата бяха много щастливи заедно.


После се появи Мик Стивън. Беше оставил новия си бял ролс ройс на пиколото на паркинга и сега се притесняваше момчето да не го издраска. „Отмъщение“ беше приет от критиката и намери отлично място в седмичните класации, така че понастоящем Мик режисираше екшън с бюджет от шейсет милиона долара, в който участваха звездите Джони Романи и Норман Бъртън в ролите на две ченгета неудачници.

Имаше седемнайсетгодишна приятелка — френска кинозвезда — и ново имение в Бел еър.

На Мик Стивън му вървеше.


Съмър пристигна с Реджи Колман, момче, с което се бе запознала в колежа. Той беше с една година по-голям от нея, хубав и мил и не водеше двойствен живот. Караше я да се чувства добре. Всъщност я караше да се чувства на шестнайсет години, а това чувство беше приятно.

Живееше у дома с Ники и смяташе да се запише във филмовото училище към Севернокаролинския университет, когато му дойдеше времето.

Съмър най-накрая се зарадва на това, да е тийнейджърка.


Айдън Шон закъсня за церемонията. Беше прекарал последната година, като постоянно започваше и отказваше наркотиците. Опитваше всичко, което можеше, но не беше лесно.

Ники остана негова добра приятелка — беше му винаги на разположение.

Романът им беше мъртъв — едно зряло решение.