В онзи ден, докато Александра отчаяно търсеше изход от положението, потънала в тежки мисли, чу навън припрени стъпки. Когато стана и отвори вратата, почти се сблъска с Гюлдане султан, която вървеше бавно, хванала под ръка снаха си Ай Бала. Следваха ги няколко прислужнички. Щом жената видя момичето, разтвори радостно траурния воал, който покриваше лицето ѝ. Носеше го, откакто съпругът ѝ хан Менгли Герай почина преди три години. Александра се поклони с уважение и поздрави старицата. Тъй като Гюлдане султан вече не излизаше често от покоите си, те се срещаха много рядко. Понякога жената я викаше при себе си и докато слушаше песните ѝ, се отнасяше.

Прислужничките бяха казали на Александра още в първите дни, когато тя дойде в Кримския дворец:

— Само не говори преди господарките. Не бива да продумваш нито преди Ай Бала ханъм — жената на хан Мехмед Герай, нито преди майката на хана — Гюлдане султан.

— Защо?

— Голям позор е, затова. Дори не си изправяй главата, преди да са ти позволили господарките.

— Това пък защо?

— Така повеляват добрите обноски.

— Какво е обноски?

— Уважение, възпитание, вежливост, етикет.

Обаче първия ден, когато Гюлдане султан я беше приела, Александра на инат беше направила точно обратното. Изгледа предизвикателно възрастната жена с хубаво лице и дръпнати очи.

— Защо ме взе?

— Лошо ли сторих?

Мекият, гладък, чист като вода глас на жената слиса Александра.

— Не ми харесва тук.

— Защо? — попита съчувствено възрастната жена десетгодишното момиче, което я гледаше безстрашно и предизвикателно.

— Биха ме, скубаха ми косите.

За да потвърди, че говори истината, Александра се опита да покаже чупливите си, гъсти червени коси, които се сипеха по раменете ѝ чак до кръста. Щом чу това, с рязко движение Гюлдане султан обърна глава и погледна прислужничките. Една от тях коленичи на земята и зацелува полите ѝ.

— Не пожела да се изкъпе, султанке — промърмори. — С добро не можахме да я заведем в хамама. Да пази Бог, ако хване въшки…

С едно движение Гюлдане султан накара разтрепераната жена пред нея да млъкне. Беше ред на Александра да обижда! Обаче не ѝ оставиха възможност. Гласът на Гюлдане султан отново се беше смекчил.

— Кажи какво ти сториха?

— Удариха ме по ръцете. Удариха ме по главата. Забиха гребена в главата ми. Заляха ме с вряла вода.

Видяла, че очите на Александра се пълнят, жената прошепна:

— Приближи се. Ела, седни тук до мен.

Решила, че вече си е отмъстила на побойниците, пред слисаните им погледи Александра отиде с решителни крачки и се намести на дивана до майката на кримския хан. Беше висока за възрастта си, но тъй като диванът също бе доста висок, краката ѝ останаха да висят във въздуха.

— Не обичаш ли да се къпеш?

Александра отговори, без изобщо да се замисля:

— Много обичам.

— Тогава защо не искаше да отидеш в хамама?

— Аз не се къпя заедно с други хора. Гледаха ме.

Жената обърна глава и като скри лице с шепата си, се опита да не покаже, че се смее. А прислужниците се успокоиха, щом видяха, че гневът на султанката е преминал и тя се смее.

— Добре — каза Гюлдане султан, — щом като много обичаш да се къпеш, отсега нататък ще си сама. Никой няма да те гледа. Така става ли?

Александра се съгласи, като кимна с глава.

— Все още ли искаш да разбереш защо накарах да те доведат тук, момиченцето ми?

Момичето отново кимна с глава.

— И аз имах една дъщеря. Ако беше жива, може би щеше да прилича на теб. Бог я обичаше повече от нас и я взе в Рая си. Не бе навършила и пет години. А друга моя дъщеря е много далеч. Айше е в страната на османския род. Стана жена на падишах султан Селим. — След като преглътна веднъж, възрастната жена продължи да говори: — Според мен мястото на хубавите малки момичета не трябва да е в отвратителните стаи из хановете, по кьошетата на кръчмите и по местата, където се мотаят пияниците и крадците, а в майчините прегръдки. Макар че не мога да заема мястото на родната ти майка, все пак трябва да имаш покровител.

Докато казваше това, жената поиска да погали коприненонежните коси на момичето, но Александра уплашено дръпна глава и се отдалечи от нея.

„Разбойнико мой, пази ме!“ — каза си решително наум.

Тогава Гюлдане султан прочете ужаса и болката в очите ѝ. Помисли си какви ли страдания, какъв страх е преживяло това мъниче, което още не е видяло десет пролети!

— Знам — каза с топъл глас. — Чух, че на пазара търговците на роби не са могли дори да се доближат до тебе от страх пред юнака Ноян. Единствено щом аз те поисках, се съгласи.

— Той ме продаде!

— Да те продаде ли?

— Продаде ме не на търговците на роби, а на тебе.

Султанката поклати глава.

— Грешиш. — И погледна в ядосаните очи на момичето. — Тачам Ноян не взе от мен дори едно акче[22] за теб, Александра. Той не те продаде, а те спаси.

Александра не знаеше какво да отговори на тези думи.

— Не бива да мразиш Тачам Ноян. Напротив, трябва да го обичаш, момичето ми. Не е ли така?

Да го обича ли? Виж, за това изобщо не се беше сещала. Можеше ли да обича един варварин, който я бе откъснал от дома ѝ и я бе отвлякъл? Нима това беше възможно? Не, никога! Защо обаче не чувстваше враждебност към него? Да не би това да беше чувството, което наричаха обич? Да не си враг с някого!

Гюлдане султан повтори въпроса си:

— Отговори ми, чедо.

Александра, без да осъзнава, кимна утвърдително.

За да не изплаши отново момичето, султанката се протегна бавно и погали косите му. Александра беше забравила допира на женска ръка.

Бяха минали почти четири години, откакто майка ѝ не беше галила косата ѝ. Във въображението ѝ се появиха майчините ръце вместо тези на султанката. Искаше ѝ се никога да не престава да гали косите ѝ. Жената повдигна брадичката на Александра и я обърна към себе си. Дълго се взира в очите ѝ. Дълбоките синьо-зелени очи едва забележимо бяха започнали да се насълзяват. Жената остана впечатлена от борбата, която водеше това момиченце срещу чувствата си, хапейки устните си, за да ме заплаче. Трудно успя да се удържи да не го притисне до гърдите си. В същия миг и Александра беше прочела нежността в очите на възрастната жена.

— Предполагам, и двамата си липсвате един на друг — каза Гюлдане султан, като се обърна към прислужниците. — Да изпратим вест, та юнакът Ноян да дойде да посети момичето ни. Хем ще се видят, хем сърцето му ще се успокои, щом се увери, че момичето му е на сигурно място.

Момичето му ли? Този въпрос се заби в съзнанието на Александра.

— Той не ми е баща — промърмори с тих глас. — Той ме открадна. Баща ми остана много далече.

Онзи ден нещо потрепна във вкамененото сърце на Александра. Едно туптене, което с години не беше усещала. Едно трептене.

— Ако не искаш, няма да го повикат, чедо — отстъпи жената.

— Да дойде — мигом отговори тя и прегърна сбръчканите ръце на възрастната жена.

— Добре, разбрахме се тогава. Ще повикаме юнака Ноян. Но имам едно условие. Ще ни разкажеш най-подробно приключенията, които сте преживели с него. Съгласна ли си?

Ах, как се бе размекнало това закоравяло сърце!

— Добре — поклати глава Александра.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Добре, а аз искам да науча какво се случи с Айше.

В онзи момент нищо не можеше да учуди повече Гюлдане султан. Впечатли се от вниманието на момичето. След като беше споменала името ма Айше, се бяха изговорили толкова много думи, обаче явно момичето не беше забравило. На всичкото отгоре се взираше в жената и чакаше отговор. Тя за момент се отнесе. Мислите ѝ литнаха много далеч — до другия бряг на Черно море — после промърмори:

— Дълга история.

— Нищо. Ще я изслушам. Аз обичам дългите истории.

— Тъжна е.

Момичето сви устни.

— Аз съм свикнала с тъжните случки.

Тези думи потресоха възрастната жена, колкото и настоятелността на Александра. Опита се да се усмихне.

— Обаче това е история, която натъжава мен, Александра. Не искаш да се наскърбявам, нали, чедото ми?

Момичето поклати отрицателно глава.

Гюлдане султан тихо продължи:

— Аз също ти обещавам. Един ден ще ти разкажа историята на Айше. Обещавам. Съгласна ли си?

Отговорът отново беше кимване с глава.

Още същия ден Гюлдане султан заповяда да преместят Александра от отделението на прислужниците в нейните покои. Дадоха ѝ стая и възложиха на една татарска прислужница да се грижи за нея. Мерзука беше само седем години по-голяма от Александра. Не беше грозна, но и не можеше да се нарече красива. Обаче беше много сръчна. От този ден нататък Гюлдане султан, красивата жена на хана на Крим Мехмед Герай, Ай Бала хатун[23] и Мерзука се заеха да създадат изящна дворцова дама от руското момиче, което беше преживяло толкова страдания и страхове. А то пък сякаш поглъщаше новите знания и запомняше всичко със завидна бързина.

Тачам Ноян често посещаваше Александра. С часове седяха заедно и си говореха за едно или друго. Първия ден, когато дойде мъжът, Александра го попита със строг глас:

— Защо ме остави?

Тачам замълча. Взря се в очите на момичето.

— Ами… — промълви тихо — порастваш.

Минаха месеци и онова дете, готово при всеки удобен случай да нападне всекиго, изпречил се насреща му, се превърна в приветливо момиче, което се чувстваше в безопасност, ходеше спокойно по коридорите, шляпайки с чехлите си, заливаше с дъжд от въпроси всекиго, когото хванеше, и дори подлагаше на разпит кримския хан Мехмед Герай.

Един ден дворецът се изпълни с кикот като клокочене на ручей. Александра тичаше подир пеперудите, кацащи от цвят на цвят, като развяваше шалварите и елека си. А Мерзука, останала без дъх, се опитваше да я настигне с викове:

— Спри, лудо момиче такова, спри!

Отекващият смях на Александра беше толкова прелестен, че дори пеперудите не отлитаха, а махайки с нежните си разноцветни крилца, си играеха в косите на младото момиче. Очите на Гюлдане султан, която дълго гледа щастието на девойчето и неговата радост, се напълниха със сълзи.

— Виж, зенице на окото на сина ми, хана, майко на внуците ми, благородна моя снахичке, моя Ай Бала — проговори тя. — Аз няма да доживея, но ти ще станеш свидетел. Не е било писано на дъщеря ми Айше, но това момиче един ден ще притежава корона и трон. Щом се спомина, ще го поверя на теб. Да се грижиш за момичето ми!

И ето че за първи път в онзи ден с искрено чувство на признателност и любов Александра се затича към възрастната жена, която пусна ръката на снаха си и се понесе плавно към детето с протегнати ръце. Момичето много харесваше походката на кримските жени още откакто дойде в двореца. Стъпалата им не се виждаха, понеже полите им се спускаха до земята, а самите те изглеждаха, сякаш се плъзгат, тъй като вървяха, пристъпвайки на пръсти със ситни крачки. Александра също вече си обличаше поли, които стигаха до земята. Но макар че опита безброй пъти, не успяваше да ходи така, сякаш се плъзга. Дори не можеше въобще да ходи, без да дръпне полата си един-два пръста нагоре, хващайки я с две ръце над коленете си, както правеше майка ѝ.

— Александра, хубавото ми момиче, от колко дни не съм те виждала!

Прегърнаха се. Докато вдишваше миризмата на роза и жасмин от жената, чувствата, които от години беше забравила, отново се събудиха и тя се остави на сладката топлина на майчината прегръдка.


Гюлдане султан скоро поиска от Александра да изпълни обещанието, което беше дала. Навън беше мразовито. Сякаш всеки момент щеше да завали сняг. Въпреки топлината, която се излъчваше от огнището, в което прислужниците често хвърляха дърва, просторната стая не можеше да се сгрее достатъчно. Ай Бала ханъм сложи върху коленете на свекърва си пухкава овча кожа. Александра пък седеше върху голямото шалте пред дивана. Като наруши тишината, жената каза:

— Хайде сега, Александра, разкажи ни подробно премеждията, през които сте преминали с Тачам Ноян.

Александра разказа всичко. За отвличането, разказа за онази нощ, през която фучеше буря, за убийството на жените, които се опитаха да се спасят от варварите, за пещерата. Вечер след вечер Гюлдане султан и нейната снаха я слушаха, затаили дъх, с широко отворени от вълнение очи.

Бяха минали точно две зими, откакто Тачам Ноян беше извикал подире ѝ:

— Не ме оставяй, дете!

Александра потрепери, както в онзи ден. Тогава ѝ идеше да го зареже и да си тръгне. Беше се метнала на коня на варварина, който я беше отвлякъл и преобърнал живота ѝ, и беше казала на животното: