Докато вървеше към пищната шатра на баща си, слънцето вече залязваше зад отсрещните възвишения. Бе останал само един последен сноп светлина, който преминаваше от червено към тъмносиньо, а после се превръщаше в тъмнина. И той всеки момент щеше да изчезне. Из лагера припламнаха огньове. Войниците палеха факлите пред палатките си. От кухненските огнища се издигаше ароматен пушек. Чуваше се цвърченето на мазнината, която капеше от овцете по чеверметата. Към миризмата на печено месо се прибавяше и уханието на яхнии, които се готвеха в казани, спокойно побиращи десетина души.

Когато минеше покрай тях, войниците оставяха заниманията си и отдаваха чест. Мустафа се сети, че не носи със себе си дори и обикновен нож. Но така беше прието. Който се явяваше пред падишаха, нямаше право да носи оръжие. Свъсилото се за миг лице на Мустафа се озари.

— Да не би да влизаме в бърлогата на врага? Ще целунем и ще докоснем до челото си ръката на човека, който ни е дал живот. За какво ни е оръжие?

Докато приближаваше към шатрата с единадесетте туга, пред която гордо се вееха червени и зелени знамена и на смени пазеха най-точните стрелци и най-безстрашните пазачи, Мустафа видя втория везир Кара Ахмед. Мъжът се беше скрил в сянката между две палатки и го чакаше.

Беше очевидно, че пашата се бе обидил, тъй като принцът не бе послушал предупреждението му да не идва. Мустафа реши да го умилостиви. По лицето на мъжа се четеше тревога.

— Да бяхте ме послушали да не идвате тук, Мустафа хан!

— Не мисли, че не сме взели под внимание съвета ти, паша. Но сметнахме, че така трябва. Кой би имал доверие на син, който стои настрана, когато баща му отива на война?

— Такива времена са, принце. Не е важно кой на вас ще има доверие, а вие на кого ще се доверите.

— Ако и на султан Сюлейман нямаме вяра, тогава на кого? Собственият му син ли ще се страхува и ще бяга от справедливостта на Сюлейман хан, на която имат доверие и се уповават дори и неверниците?

— Плаши ме не справедливостта на господаря ни, а враждебността на Рюстем. Великият везир е бил забелязан преди малко да се отдалечава от лагера с един полк войници. Къде отива пашата, докато господарят ни е тук? Куцият Рюстем бил притеснен, сякаш бягал от нещо.

— Сигурно падишахът му е възложил задача — отсече Мустафа. — Ти бъди спокоен. Щом като баща ни иска да ни види до дясното си рамо, докато воюва с Тахмасп, значи е повярвал, че сме невинни.

— Ако бях на ваше място, не бих разчитал.

— А какво ще кажеш за това, че ни извика да му целунем ръка веднага щом пристигнахме?

— Ще ви кажа да не влизате в онази шатра, принце.

Мустафа се слиса. От гняв веждата му се изви като лък.

— Знаеш ли нещо, паша? — попита той строго. — Ако знаеш, кажи го. Обаче ако поради мнителност се опитваш да предизвикаш съмнения относно владетеля, тогава не ти приляга баща ни да те нарича зет. Ако не те познавам и ако не съм наясно колко предан и изпълнителен си, ще си помисля, че имаш някаква изгода от това баща и син да станат врагове.

Обърна се, без да изчака отговора на мъжа. Тръгна с решителни крачки към шатрата на падишаха.

Отпред агата на еничарите наведе глава и поздрави Мустафа.

— Принцът ни чист и почтен ли е?

На дворцов език това означаваше дали носи оръжие.

— Чист и почтен съм.

Въпреки това един от огромните пазачи го провери.

— Чист и почтен е — потвърди и той.

Мустафа вече можеше да се яви пред баща си, за да му целуне ръка.

Докато повдигаше тежката кожа, която покриваше входа на шатрата, той не забеляза, че малко по-напред от една по-малка шатра излезе принц Джихангир и тръгна бързо към него, говорейки нещо. Кожената врата се затвори зад гърба му.

Вътре беше почти тъмно. Някъде в дъното на шатрата гореше една-единствена свещ. Мустафа забеляза силует, свел глава над нея. Султан Сюлейман вероятно четеше Корана преди вечерната молитва. Учуди се, че баща му вижда на такава мъждукаща и слаба светлина.

— Татко?

Шепотът му беше изпълнен с искрена обич. Съжали. Това беше самият султан Сюлейман.

— Дойдохме, за да целунем ръката на нашия падишах, господаря ни султан Сюлейман хан. Имаме ли позволение?

Този път придаде на гласа си колкото обич, толкова и уважение, същевременно и протоколна формалност.

Силуетът остана безмълвен.

Мустафа направи още две крачки.

Чу някакво шумолене зад себе си, но не успя да се обърне навреме. Голият до кръста силует, който изскочи иззад огромен сандък, вече надяваше примката през раменете до ръцете му и я пристягаше.

— Татко! — извика Мустафа с всичка сила. — Ела и виж какво причиняват на твоя Мустафа хан.

Силуетът, който преди малко помисли за баща си, се изправи. Това не беше баща му, а палачът Кара Али.

Докато принц Мустафа се опитваше да се измъкне от примката, обездвижила ръцете му, метнаха още шест въжета върху него. Въпреки това той се бореше отчаяно. Седмината неми палачи отведнъж бяха разпилени.

— Бащата залага ли капан на сина си, татко? — извика Мустафа. — Какво съм ти причинил, та смяташ, че вратът на принца ти заслужава въже?

Гласът му се извисяваше на вълни. Точно в този момент военният оркестър отвън засвири марш. Никой друг не чу виковете на Мустафа освен падишахът, който се бе скрил зад един параван и слушаше кървавата сцена вътре.

— Аз съм невинен, татко. Кълна се, че съм невинен. Мустафа някога лъгал ли те е, че вярваш на тези клевети и отнемаш живота на сина си?

Докато продължаваха да се борят, всички заедно се претърколиха на пода. Седмината неми мъже наведнъж се хвърлиха отгоре му. Мустафа изкрещя отново, сякаш бе разбрал, че баща му чува и вижда всичко.

— Ако непременно ти трябва живот на син, тогава хиляда пъти Мустафа би се жертвал за теб.

Зад паравана султан Сюлейман падна на колене върху молитвеното килимче. Опита се да запуши ушите си с ръце. Но се отказа и се надигна, да слуша случващото се вътре и последните думи на сина си. После отново запуши ушите си… Повтори това многократно. Молеше се: „Аллах, покажи ми чудо. Както си спуснал жертвен овен точно когато Авраам е щял да хвърли сина си в огъня, така изпрати чудо и на твоя раб Сюлейман. За да бъде спасен моят Мустафа. Една дума, която да заличи предателство. Един свидетел, който да докаже клеветата. Спаси моя Мустафа!“.

Но чудото не се случи.

Мустафа, когото седмината едва удържаха с въжетата, успя да се изправи на крака с едно движение. Един от немите мъже, които отблъсна, падна и удари главата си в сандъка. Остана там, без да помръдне.

— Хайде, татко! — извика Мустафа. — Махни тези проклети палачи от мен и ела сам да ме убиеш. Смъртта, дошла от бащини ръце, е добре дошла. Но не оставяй сина си в лапите на тези неми убийци!

Падишахът бе коленичил върху килимчето зад пердето и удряше по земята с ръце. Мустафа дочу тези звуци.

— Там си! — извика той. — Чуваш и наблюдаваш всичко. Щом е така, ела и спаси живота на своя Мустафа. Защо стоиш? За какво са бащите?

Султан Сюлейман поиска да скочи от мястото си, но не можа. Брадата му беше мокра от сълзи. Къде остана чудото, което очакваше?

— Вместо да ме караш да изживея тази мъка, да беше стоварил върху главата ми престола, който ми даде — извика с негодувание Сюлейман, докато отново свеждаше глава на килимчето. — Поне убий и мен, че да умра, прегърнал своя син.

Последното нещо, което чу Мустафа, беше този бащин вик. От умора беше започнал да губи съзнание, а краката вече не го държаха. Тогава отново видя Кара Али. Мъжът неумолимо се приближаваше към него, стиснал намазненото въже в ръцете си.

Изведнъж спря да се съпротивлява.

— Прости на своя Мустафа! — каза тихо. — Уплаши се за живота си и се възпротиви срещу твоя ферман. Щом е заповед на падишаха, значи трябва да бъде изпълнена.

Застана на колене и докато се опитваше да изрече Шахада, Кара Али вече бе надянал въжето около врата му. Тъкмо щеше да пристегне примката, когато от гърлото на Мустафа се откъсна хриптящ вик:

— Татко, нека душата ми бъде пожертвана за теб. Не плачи за мен. Не трепери от страх за извършен грях, защото ръцете ти са изцапани с кръвта на твоя син. Ти не му прости, но когато утре се срещнем в деня на Страшния съд, Мустафа няма да ти търси сметка заради своя живот. Живей дълго и честито с народа си.

Това бяха последните думи на принца.

Седмината палачи заедно дръпнаха въжето и последните му думи бяха задавени в хриптене. Тялото му се свлече напред. Чу се зловещото пукане от счупването на врата му. Това беше звукът, който падишахът щеше да чува всяка нощ през остатъка от живота си. Сюлейман извика зад пердето:

— Аллах! Вече дори не мога да те помоля да опростиш греха ми.

Точно тогава тежката кожа, която покриваше входа, се повдигна.

Принц Джихангир надникна вътре. Седемте зловещи силуета замръзнаха на място. Джихангир, чиито очи свикваха с мрака, видя седмината палачи и Мустафа, който се бе свлякъл като празен чувал в ръцете им.

— Убийство!

Страховитият писък на принц Джихангир заглуши дори и шума от военния оркестър.

— Убийство! Бързайте, погубиха Мустафа хан!

Всички войници гледаха след Джихангир, който тичаше като полудял към отсрещните възвишения, викайки страшно. И всички глави се извърнаха към шатрата на султан Сюлейман.


LXII


Новината бързо достигна до двореца. Виковете на вълни приближаваха към покоите на Хюрем.

— Нещастие, нещастие!

— Божичко, какво се е случило?

— Убийство, убийство!

— Мустафа хан бил убит!

— Не е убийство, а екзекуция. Седмина палачи удушили принца ни.

— Еничарите са се разбунтували…

— А падишахът какво е направил?

— Безжизненото тяло на Мустафа хан било в ръцете на господаря ни.

— И владетелят бил съсипан.

Хюрем бе скочила от мястото си още при първия писък.

— И не е само Мустафа хан, а в същия момент бил убит и синът му в Бурса.

— Клетата съпруга получила новината за смъртта на мъжа си, докато екзекутирали мъничкия ѝ син пред очите ѝ.

— Нещастие, нещастие.

— Поетът Яхия написал едно касиде[129], което превъзнасяло Мустафа хан и посрамвало Рюстем паша. Еничарите го рецитирали, крещейки пред палатката на падишаха.

— Млечният брат на господаря ни Мехмед Челеби нахлул в палатката на султана и извикал: „С какво си по-различен ти, Сюлейман хан, от изцапания с кръв Карл V, който накара да убият сина му принц дон Карлос? С нищо, само името ти е различно. Аз повече не мога да наричам брат онзи, който е погубил живота на детето си. Хайде, извикай немите си палачи, че другата ти ръка да се изцапа с братска кръв“.

— Падишахът не се ли е разгневил?

— Искал да прегърне брат си и да поплаче на рамото му, но Мехмед Челеби си тръгнал.

— Нещастие, нещастие.

Краката на Хюрем омекнаха. Тя се свлече на мястото, където стоеше. Мерзука нахлу припряно вътре.

— Султанке, султанке, нещас…

Когато съзря Хюрем, думите ѝ останаха недоизречени. Лицето на нейната спътница беше безкръвно. Мерзука коленичи до Хюрем и завика:

— Бързайте, момичета!

Опита се да я свести, разтривайки лицето и дланите ѝ с хладка вода. Когато се съвзе, първият въпрос на Хюрем султан беше за повече подробности:

— Мерзука, какво е станало?

Татарското момиче не знаеше какво да каже.

— Не се натъжавай — успя само да отговори.

Защо ли го каза. Нали господарката ѝ години наред бе желала този кървав край. Тогава за какво имаше да тъжи!

Не беше така, както мислеше Мерзука. Хюрем не бе припаднала от радост, а по-скоро от напрежение. Тъга, скръб, угризение на съвестта. А може би и едва доловимо, потайно удовлетворение, че всичко приключи. Накрая се свърши. Вече нейният син ще стане падишах! Всички чувства и мисли в главата ѝ бяха напълно объркани. Но радост нямаше. Щастие от победата, вълнение от настъпването на мига, чакан тридесет години. Нямаше ги. В душата ѝ нямаше следа от тях.

И още нещо, което изобщо не беше очаквала. Пред очите ѝ изникна споменът за Мустафа. Първият миг, в който го видя в двореца. Виковете и пакостите, докато караше прислужниците и черните робини да тичат подир него в розовата градина. Игрите, на които си играеха със сина ѝ Джихангир. Как най-малкият ѝ син тичаше и се хвърляше на врата на Мустафа и понеже не можеше да каже „батко“, викаше: „ба, ба“…