— Тръгвай. Отведи ме оттук.

И ако не беше чула онзи тих умоляващ зов или не се беше обърнала и погледнала назад, щеше да тръгне и да си отиде. Но къде? Ето това не знаеше. Където я отведеше единствената ѝ надежда — Умут, там щеше да отиде. Може би към живота, може би към смъртта. Но беше ли възможно да го стори, след като бе чула онзи глас? Можеше ли да го остави и да си тръгне? Значи не бе умрял, жив беше. Малкото ѝ сърчице казваше, че ако го зареже там безпомощен и си замине, нищо нямаше да я различава от варварите. Дори тя да не искаше да се върне, Умут нямаше да го позволи. Едва доловило гласа на господаря си, животното вече бе тръгнало обратно.

Онази нощ Александра слезе от гърба на коня и отиде при Тачам, който лежеше по лице върху тялото на варварина със сплъстената коса. Мъжът беше протегнал ръката си, сякаш искаше да улови живота, а огромните му пръсти се бяха забили в снега. С голямо усилие обърна глава. Лицето му, очите му, черните му вежди и миглите му бяха целите в сняг. Щом видя малките крака на Александра, които беше увил в кожи, по изкривеното от болка лице на мъжа премина усмивка.

— Знаех, че ще се върнеш — прошепна той тихо.

— Какво искаш да направя?

— Не ме оставяй!

— Няма.

— Отведи ме оттук.

Александра отчаяно се огледа и коленичи до мъжа.

— Но аз съм малка. Ти си огромен, не мога да те повдигна.

По лицето на мъжа отново премина усмивка.

— Ще ти кажа какво ще направиш. Освен това ще ти помогна.

Думите едва излизаха от устата му. При всяка сричка лицето му се изпъваше от болка.

— Трябва да ме качиш на Ураган.

Значи името на коня беше Ураган.

— Неговото име вече е Умут — каза Александра.

Тачам Ноян се опита да се усмихне.

— Добре, така да бъде. Трябва да ме качиш на Умут. Наблизо има още една пещера, която знам. Ще отидем там.

Тя го гледаше как изпълзя до дървото, оставяйки кървава следа върху снега, и как, викайки от болка, облегна гърба си на твърдото стъбло с дебела кора и бавно се изправи на крака. Видя как Умут отиде до господаря си, влачейки юзди, как подви единия си крак, за да го улесни, после как огромният човек се качи на седлото, прехапал устните си почти до кръв, за да не крещи от болка, докато правеше тези неимоверни усилия.

Вече върху гърба на коня, той си пое дъх и каза тихо:

— Вземи сабята ми.

Беше толкова тежка, че момичето трябваше с две ръце да повдигне оръжието с дръжка във формата на вълча глава.

— Сега ти ще се качиш.

След няколко неуспешни опита и Александра успя да се качи върху гърба на коня и да седне пред Тачам. Мъжът промърмори:

— Хайде, Ураган!

Но щом момичето се обърна и го погледна ядосано, разбра грешката си и се поправи:

— Хайде, Умут, отведи ни оттук!

Докато животното напредваше бавно, на Александра ѝ се стори, че мъжът вдишваше уханието на косите ѝ. Готова да извика, тя се обърна бързо и го погледна. Тогава видя сълзите, стичащи се от очите му. Варваринът плачеше и тихо хълцаше. Дали е от болката, помисли си. Или имаше друга причина за сълзите му… Тя така и не разбра.

— Не ни разказа какво се случи в пещерата в нощта, в която те отвлякоха, момичето ми? — попита ненадейно Гюлдане султан.

Александра се засрами и не пожела да говори.

— Какво, какво стана?

Александра се втренчи пред себе си и започна да рисува линии с пръстче върху бродерията на престилката си.

— Защо млъкна, дъще? — настоя султанката. — Разкажи! Трябва да спазиш обещанието си.

— Не искам да разкажа.

— По-лоши неща ли ти причиниха в пещерата?

Възрастната жена погледна скришом снаха си. Ай Бала ханъм не можеше да предположи какво ли по-лошо може да се е случило на едно момиченце, докато отвръщаше на многозначителните ѝ погледи с недоумяващи очи. Изведнъж разбра прикритото съмнение в погледа на жената и потрепери. Не може да бъде! На едно толкова малко дете… Не, това беше невъзможно. Вярно, животът на мародерите преминаваше в планините. Непрекъснато се мъкнеха от битки по грабежи. В живота им нямаше обич, нямаше жена. Но имаше закон. При грабеж можеше да се взима стока, но не и да се отнема чест и достойнство. На всичкото отгоре по онова време Александра е била невръстно дете. Жената погали нежно сведената глава на момичето.

— Разкажи, чедо. Виж, вече си в безопасност. Не се плаши. Нека разберем всичко, та виновниците да получат справедливо наказание.

Александра изведнъж вдигна глава.

— Виновниците си получиха наказанието.

Сега в очите ѝ пламна искра, която изплаши двете жени и ги притесни.

— Как така, да не би ти…?

Момичето поклати отрицателно глава и разказа какво беше преживяло в пещерата, без да пропуска нищо. Думите трудно излизаха от устата ѝ, докато обясняваше как онзи със сплъстената коса я беше натиснал отгоре. Страните ѝ бяха почервенели.

— Вдигна ми полата и ме пипа ей тук — изрече момичето и двете жени извикаха от срам, страх и гняв.

— Божичко! — изпискаха те. — Боже, само това не, да не би…?

Но щом чуха, че Тачам Ноян се е притекъл на помощ навреме и че е спасил момичето от обезчестяване, сякаш вода освежи сърцата им. Ето че животът можеше да бъде много по-различен от този, който те водеха. Макар че Гюлдане султан беше вкусила от горчивината на робството. Когато османският падишах Баязид ги беше пленил и ги беше завел в Истанбул като заложници, тъй като въпреки обещанието си съпругът ѝ Менгли Герай не му беше изпратил войници, тя беше търпяла страдания, но не се беше оплакала. Да, цял един конак прислужници и слуги бяха подчинени на техните заповеди, но все пак робството си беше робство. Ако не бяха заложници в ръцете на османците, щеше ли да даде Айше на онзи Селим, чийто поглед изобщо не харесваше.

— Ах, моята Айше! — въздъхна отново с мъка.

Кой знае и това дете на какви нещастия беше станало свидетел досега? А какво ли го чакаше оттук нататък?

Султанката се отърси от мислите си, когато снаха ѝ неудържимо се разпляска и развика, когато чу, че Тачам Ноян беше спасил Александра от изнасилване. Гюлдане султан хвана ръцете на момичето.

— Със сигурност много си се уплашила.

— Аха, уплаших се.

— Неведоми са Божиите пътища. Идва ден, когато този мъж, откъснал нещастното мъниче от гнездото му, го защитава като баща. Разкажи ми, едничка моя! Какво стана после?

Александра погледна разгорещено двете жени.

— Уби и тримата мъже. По-точно двамата бяха умрели, единият все още не. И точно той ни намери.

Двете жени, отново в изблик на любопитство и вълнение, се притиснаха плътно една до друга. Прислужничките също се бяха свили на местата си. От една страна, понеже стаята не беше достатъчно топла, а от друга — тъй като потреперваха от разказа на момичето.

Изведнъж Александра бързо изписа с ръка линия във въздуха.

— Фиу, долетя една стрела и се заби в рамото на мъжа — каза на един дъх.

— После какво стана, чедо? После?

Вниманието на Александра отново се разсея. Детското ѝ съзнание изведнъж я откъсна от действителността и тя задраска с показалец разни заврънкулки в диплите на коприненото покривало върху дивана. Ай Бала хатун промърмори нетърпеливо:

— После, после!

Александра повдигна рамене.

Султанката видя, че момичето се беше заиграло на някаква своя игра, затова бавно вдигна ръката му и я погали.

— Какво стана после, дъще?

— Тачам Ноян го уби.

— Как е могъл да го направи, когато в рамото му е имало огромна стрела?

Снахата и свекървата потръпнаха. Как спокойно изричаше момиченцето думите „смърт“ и „убийство“, без окото му да трепне! Докато двете жени се гледаха една друга, изпаднали в ужас, Александра стана от шалтето, на което седеше. Коленичи, правейки движение, сякаш издърпва сабя от кръста си, и с неумели движения изигра как Тачам Ноян забива оръжието си в онзи със сплъстената коса.

Жените не можеха да решат дали да се засмеят, или да се натъжат от сцената, която се разкриваше пред очите им. Ето такова нещо беше смъртта. Дори и дете свикваше, щом живееше в непрекъснат досег с нея. Накрая тя се превръщаше в игра.

— Дано да е умрял, мръсникът! — неволно промълви ужасената Гюлдане султан.

— Ами другият? — намеси се снахата. — Юнакът Ноян? Какво стана с него? Нали и той беше ранен?

Както беше на колене, Александра се отпусна по лице на земята, също както Тачам Ноян се беше изтърколил в снега онзи ден, и остана неподвижна.

Жените гледаха момичето, без дори да си поемат дъх. След известно време възрастната жена прошепна:

— Значи той пък е припаднал.

Не получиха отговор от Александра. Тя бавно извърна глава от мястото, където лежеше, и погледна към двете жени, които седяха върху дивана, прегърнати от страх и вълнение.

— Припадна.

После направи нещо съвсем неочаквано — скочи от земята като светкавица и извика радостно:

— Да ви покажа ли театър на сенките?

— Театър на сенките ли?

— Да. Театър на сенките. Птици, пеперуди, вълци, други зверове. Мога да направя и поп Василий… Майка ми ме научи.

Погледът ѝ беше изпълнен с щастие и радост, сякаш преди малко не тя изживяваше отново онези ужасни мигове.

— Хайде, кажете „да“, моля — подскачаше и правеше движения, напомнящи танц.

Заразени от детския ѝ ентусиазъм, възрастната жена и снаха ѝ се отърсиха от ужасния свят, в който се бяха пренесли. Мислите им се върнаха в двореца. Не бяха гладни или в нужда. Не се страхуваха нито от разбойници, нито от обезчестяване. Как се усмихваше съдбата на някои и колко безмилостна беше към други! Докато някои се смееха и играеха, други живееха в неимоверни страдания. Болката и мъката беше много, а колко малко беше щастието на този свят. Всъщност щастливите хора бяха рядкост. Що за ред беше това? Ай Бала хатун беше ревностна мюсюлманка, която се молеше по пет пъти на ден. Ала сега вътрешно попита своя Господ защо е позволил това мъниче да изживее такава болка! Какъв беше грехът му? Щом на земята изживява Ада, то дано поне после да почива в Рая, и се опита да потисне напиращите чувства. Момичето беше скитало по бреговете на смъртта, беше се озовавало в центъра на кървави свади, беше насилвано от освирепял дивак и беше видяло повече трупове от годините си. Снахата реши да се присъедини към играта на Александра.

— Аз никога не съм чувала за театър на сенките, Александра.

— Много е хубаво, майка ми ме научи.

Султанката се опита да изправи кръста си, който я болеше.

— Хайде да видим къде ще го направиш този театър на сенките?

— Тук.

— Тук ли?

— Разбира се. Обаче първо да подредим тези свещи.

Изпълни думите си. Нареди свещите върху масата по начин, който само тя знаеше. Провери нещо под любопитните погледи на жените.

— Сега затворете очи и няма да ги отваряте, докато не кажа. Иначе играта ще се развали.

Снахата се засмя. От устата на свекърва ѝ се изтръгна едно престорено оплакване:

— Ах, ти, хитруша такава.

Обаче и двете изпълниха желанието на Александра.

Момичето нагласи дланите и пръстите си по определен начин, сложи ръце пред свещите и погледна към сянката, която се появи на стената.

— Отворете очи сега — извика развълнувано. — Вижте, пеперуда!

Жените гледаха с удивление как пеперудата, която се беше родила измежду дланите и пръстите на момичето, махаше с крила на стената.

— Вълк.

Сега на стената един гладен вълк отваряше муцуната си и мърдаше с уши.

— А това е поп Василий — изкиска се Александра.

На стената обикаляше сянка на поп с огромна шапка и дълга брада, стигаща до гърдите му. Дворецът се огласи от веселия смях на Александра. Той беше съпровождан от слисаните викове на султанката и Ай Вала хатун.


VI


— Не мога да повярвам! — извика Гюлдане султан.

Когато Александра каза, че Тачам Ноян бе поискал от момичето да извади стрелата от рамото му, жената бе обхваната от смесени чувства на изумление и ужас. Как беше възможно това? Едно невръстно дете не можеше да направи нещо толкова трудно и кърваво.

В онзи миг Александра бродираше цветя с различни ибришими по краищата на люляковия копринен плат, който беше стиснала в малките си длани и усукваше ту около единия, ту около другия си пръст. Бродерията беше само едно от нещата, които беше научила в Бахчесарай. Малко по малко беше започнала да говори и татарски. От друга страна, се учеше как седи и как говори една дворцова дама. Освен това взимаше уроци по уд[24] и канун[25] от една закръглена жена с голям корем. Когато жената дойдеше с уда в ръка, Александра трудно се сдържаше да не се разсмее. Все се чудеше чий търбух е по-голям — този на жената или на уда. Ако Нурбен калфа[26] я оставеше, Александра веднага щеше да опита да изсвири на уда онези прекрасни волжки народни песни или пък, дърпайки струните на кануна, щеше да подхване някоя от любовните мелодии, които младежите от селцето ѝ свиреха на балалайка. Обаче жената настояваше: