— Трябва да научиш тоналностите и тактовете, красавице.

Поне вечерите бяха само нейни. Няколко месеца след като започна уроците по музика, от стаята ѝ се разнесоха плахо изсвирени, но емоционални мелодии. С прекрасния си глас, който омагьосваше всички, Александра пееше уралски народни песни…


Ловците казаха на майка Катя — дъщеря ти не открихме,

вече ще текат сиротни на Волга водите.

Думайте ми, снежни планини, високи, ледени,

как ще цъфтят по земята без Дуня цветята.


— Как е могъл да поиска това от теб? — попита онази нощ Гюлдане султан.

В гласа ѝ се усещаха гняв, учудване, страх, дори желание да го накаже.

Въпросът изразяваше по-скоро изненада и Александра нямаше какво да отговори. Не можа да каже: „Ами че той нямаше друг изход“. Помисли си да обясни, че ако не го бе направила, той щеше да умре, обаче се отказа. И отговорът ѝ щеше да е толкова излишен, колкото и въпросът. Само повдигна рамене.

Двата дънера горяха с пращене в огнището и пламъците осветяваха стаята на снахата по-ярко от факлите и свещите. Ай Бала хатун също бродираше, но нейното ръкоделие беше в гергеф. Промушваше иглата през плата с умелите си пръсти, издърпваше конеца докрай и всеки път повтаряше същото движение и от обратната страна. Без да отделя поглед от работата си, каза:

— Поиска от теб да извадиш стрелата, която беше в рамото му, така ли?

— Така.

— И ти не можа.

— Напротив.

— Какво?! Та ти нямаш достатъчно сила, че да издърпаш стрелата от месото!

— Извадих я — отвърна момичето с решителен глас и додаде тихо: — И той ми помогна.

Лицата на жените отново се бяха изопнали от ужас.

— Каза ми и двамата да държим стрелата, да я дърпам много бавно, само да не мърдам ръката си наляво и надясно, да я извадя полека, както е. Помръднела ли съм стрелата, краят ѝ щял да остане вътре. Веднъж счупи ли се, вече няма спасение, предупреди ме той строго.

Александра трепереше, докато изживяваше отново онзи миг. Султанката гледаше замислено момичето.

— Добре де, детето ми, изобщо ли не ти хрумна да счупиш края на стрелата, докато я издърпваш?

— Хрумна ми — отговори Александра спокойно.

Снахата отново се намеси, без да отделя поглед от гергефа:

— И защо не го направи?

— Тогава и двамата щяхме да умрем.

Спомни си с ужас вълчия вой, който стигаше до пещерата, в която се бяха подслонили.

— Навън беше стегнал студ, имаше сняг и вълци. Може би и мечки. Огромни гладни мечки.

— Ти си толкова крехка. Как изобщо намери сила?

Сила ли? Вярно, как беше издърпала стрелата от плътта, в която се бе забила?

Пред очите ѝ се появи болезнено изкривеното лице на Тачам Ноян, от което се лееше пот. В ушите ѝ прокънтя гласът му, който извика:

— Стъпи с крак на гърдите ми, за да имаш опора.

Отново чу и страшния звук, който издаваше сплесканият остър връх на стрелата, докато се плъзгаше, разкъсвайки месото, мускулите, нервите и охлузвайки костта.

— Не знам как, но намерих — каза тя, докато забиваше ядосано иглата в плата от чиста коприна, който мачкаше с ръка. — Полека я издърпах. Много бавно. Той изобщо не вика. Обаче знам, че много го боля.

Този път си спомни как мъжът прехапа устни със зъби и радостта, която почувства скришом в сърцето си, защото му причиняваше болка. Как беше възможно това? Как можеше да се радва, че наранява човек, застанал лице в лице със смъртта, докато се опитваше да му помогне? Как в едно и също сърце можеха да се подслонят две толкова противоречиви чувства?

В онзи момент си задаваше и още един, по-важен въпрос, който изплува изневиделица в главата ѝ. Как беше възможно един човек толкова да освирепее само за ден и половина? Не бяха минали и два дни от отвличането.

Когато мъжът припадна от болка, Александра се прекръсти и се помоли: „Всемогъща Дево, помогни и на двама ни. Иисусе Христе, помогни и на мен, и на този неверник. Не го наказвай за това, че ме отвлече. Нека не умира. Поне засега, моля те. Поживи го заради мен, Господи!“.

— Какво стана, щом извади стрелата?

Докато Александра отново преживяваше онзи страшен миг, този нелеп въпрос неволно се бе отронил от устата на Ай Бала хатун. Отворила широко тъмнокафявите си очи, жената бе оставила гергефа настрана и гледаше момичето.

— Нищо — вдигна рамене то. — От раната започна да пръска съвсем черна кръв.

Докато стрелата излизаше, разкъсвайки месото на мъжа, той беше прошепнал:

— Боже!

Обаче този шепот се беше сторил на Александра като вик.

— Онази черна кръв избликваше неспирно. Изобщо не спираше. И тогава… той ми каза… такова…

— Какво?

Този път свекървата се подразни на въпроса на Ай ханъм.

— Какво може да е казал, дъще? Сигурно е казал: „Бог да те благослови!“.

Александра поклати глава.

— Поиска да нагорещя камата над огъня и да натисна раната му.

— Това вече е прекалено — възмути се Ай Бала. — Какво си е мислел този мъж? Нима може дете да направи толкова страшно нещо? Защо сам не си е обгорил раната?

— Не можеше — прекъсна я Александра.

През цялото време Тачам Ноян ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. По време на припадъците Александра се ужасяваше, че той умира, и го зовеше през сълзи:

— Отвори очи! Не умирай, не умирай, не сега! Пресвета Дево, моля те, помогни му!

Момичето се откъсна от болезнения спомен с въпроса на възрастната жена:

— Какво направи, чедо?

— Молих се на Господ!

— Господ непременно ще чуе молбата на едно малко момиче, чедото ми. Значи молитвите ти са спасили теб и юнака Ноян.

Александра като че ли отново изживяваше онзи миг. Сълзите ѝ намокриха копринения плат. Погледна двете жени през влажните си мигли.

— Взех камата от огъня. Острието се беше нажежило до червено. От страх цялата треперех. Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха замръзнали като стъкло. Обаче знаех, че ме вижда. От раната му все още течеше кръв. Лицето му беше съвсем бяло. Коленичих пред него. Беше заковал поглед върху мен. Устните му потрепнаха. Каза нещо, но не го чух. Доближих ухо и тогава разбрах шепота му.

— Какво казваше?

Александра преглътна, без да отговори.

— Прости ми. Про… сти… ми. Да, така казваше, на пресекулки.

— Ти какво отговори?

— Нищо.

Какво можеше да отговори? Желязото на камата все още проблясваше като жар. В онзи миг на Александра ѝ се беше сторило, че по лицето на Тачам се появи усмивка.

— Промърморих: „Отново много ще те заболи“.

В тези детински, глупави думи всъщност се криеше една напразна надежда, сякаш искаше мъжът да ѝ каже: Тогава остави, недей да го правиш.

— Прошепнах в ухото му: „Само не умирай, трябва да издържиш“.

Александра не знаеше как по друг начин да каже на човек, бродещ на прага на смъртта, че му прощава. Но той вероятно беше разбрал. На лицето му се бе изписала немощна усмивка, докато тя със страх доближаваше нажежената кама към раната му.

В онзи миг в блуждаещото съзнание на мъжа, който се гърчеше от болка, се загнезди мисълта за злочестата нощ, когато той нахлу в къщата на детето. Спомни си, че за момент замръзна, когато видя момичето, будно и ужасено. За миг си бе помислил да се обърне и да излезе. Без да вземе детето. Но какво щеше да се промени? Ако той го беше оставил, другите щяха да го отвлекат. Безмилостни, освирепели мъже, в чиито закоравели сърца не бе останало нито едно човешко чувство. Може би именно Бог беше завел точно него там. Като спасител… Кой знае?

Александра отново усети отвратителната миризма, носеща се от обгореното месо. Тази страшна воня се беше пропила в клетките ѝ. Викът на Тачам Ноян отекна в ушите ѝ, както в онзи ден.

— Майчице! — хриптеше той. — Майчице!

Мъжът беше хванал със сетни сили тъничката китка на детето и я беше натиснал върху раната си, за да не позволи момичето от съжаление да дръпне камата, преди добре да се е обгорило мястото. Това усилие изсмука и последната капка енергия от него. Пръстите, които стискаха китката на Александра, се отпуснаха и ръката му падна настрана. Главата му увисна, сякаш щеше да се откъсне. Докато дърпаше нажеженото острие от горящото като въглен месо, Александра плачеше. От страх, от погнуса, от притеснение да не направи грешка. Но като че ли най-много от това, че беше причинила такава болка на някого. Беше почувствала страданието на мъжа с цялото си сърце. Беше усетила болката вътре в себе си, сякаш с нажеженото желязо беше обгорила собственото си месо.

Разказа на двете жени, останали без дъх от историята ѝ, как бе използвала престилката си като бинт. Как бе превързала раната на мъжа и как с часове бе бдяла до главата му, уплашена и разтревожена.

— През това време съм заспала — каза тихо. — Подскочих от нещо, което докосна ръката ми.

Тачам Ноян я гледаше изтерзано. Незнайно откъде в очите му изгря усмивка, пълна със срам и обич. Момичето не можеше да разбере дали огромното лице на мъжа се беше озарило, или беше побеляло, понеже беше изгубил много кръв. Той се усмихваше с поглед, изпълнен с благодарност. От пресъхналите му устни отново се откъсна:

— Прости, момичето ми. Из… ви… ня… вай. Прос… ти. Прос… ти.


VII


Александра се превръщаше от дете в млада девойка. Първо започнаха да напъпват гърдите ѝ. Засрами се, притесни се. Дори се опита да ги скрие, но не можа. И се отказа.

Първия път, когато видя кръвта между краката си, се побърка. Ужасно изплашена, изтича при Мерзука.

— Аз умирам — започна да хълца. — Тичай, намери лекар. Кажи на султанката.

Противно на очакванията ѝ, Мерзука изобщо не се притесни.

— Чакай, лудетино. Какво е станало, кажи най-после!

Щом Александра разказа, очите на татарското момиче, които и бездруго приличаха на цепки, съвсем изчезнаха от смях.

— Ах, Бог да те благослови — извика тя и прегърна Александра. — Какво ти умиране?! Станала си жена.

Първа разбра новината от Мерзука Ай Бала хатун и веднага изтича при свекърва си.

— Александра има цикъл.

Остарялата Гюлдане султан решеше оределите си бели коси с гребена от слонова кост, подарък от съпруга ѝ. По лицето ѝ първо се разля щастливо изражение, а после премина сянка като облак.

— Сега задачата ни става още по-трудна — каза с треперещ глас и хвана двете ръце на снаха си. — Аз днес съм тук, утре ме няма. Гостуването ми на земята приключва. Да знаеш, че и от отвъдното ще те гледам. Момичето пораства и се разхубавява с всеки изминал ден. Защити го. Пази го дори и от моя син, съпругът ти. Повереното ми от Бог сега вече е дълг на твоите плещи, Ай Бала. Не ме разочаровай.

Жената дълго гледа в очите на свекърва си. Очи, видели осемдесет зими.

— Майко — промърмори тихо накрая. — Има ли нещо, което знаеш или си чула, че ме караш да пазя Александра от мъжа си?

— Бащата на Мехмед Герай хан винаги е бил честен. И аз също. Научих на честност и сина си, и дъщеря си Айше, която отиде като наложница при османския хан Селим. Съпругът ти не вижда друга жена освен теб и друг враг освен московския принц Иван, който си мисли, че се е спасил от сянката на Златната орда.

Тези думи успокоиха снаха ѝ.

— Обаче Александра е по-различна — продължи възрастната жена. — И двете знаем, че момичето е преживяло големи страдания. Станало е свидетел на повече нещастия, отколкото е видяла стара жена като мен. Преживяното е закалило волята на мъничето и е изстудило сърцето му. То е тук вече три години. Чувства се добре и спокойно. След страховете, които е преживяла по пещерите, по бърлогите и по стаите на хановете, където вратите се отварят с един удар на рамото, тук Александра е в безопасност. Няма го и страха да не остане гладна. Постави се на нейното място. Би ли искала да изгубиш, каквото притежаваш сега, и да се върнеш в онези дни?

Ай Бала поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не бих“.

— И тя не би искала. Ще направи всичко, за да не загуби това, ще бъде готова на всичко.

Възрастната жена млъкна. Прецени притеснението, появило се в очите на снаха ѝ.

— Трябва да пазиш Александра от всички, Ай ханъм. Дори и от самата нея.

На следващия ден Гюлдане султан прати да повикат Тачам Ноян, за да му съобщи новината. Благодарение на нея мъжът беше назначен в конюшнята на двореца. И конят Ураган, който Александра наричаше Умут, и юнакът Ноян бяха доволни от новия си живот. Вече не им се налагаше да воюват, за да живеят. Бяха близо до Александра, която много обичаха. Тачам често виждаше момичето и дори и да не говореха много, бяха щастливи. Александра вече яздеше почти като татарските момичета и щом яхнеше Умут, двамата политаха по поляните, развявайки коси и грива.