Сякаш между Александра и Тачам Ноян имаше негласно споразумение. И двамата изобщо не говореха за миналото. Нито за нощта, в която Александра беше отвлечена, нито за случилото се в пещерата, нито за това, как момичето беше извадило стрелата и беше спасило живота на мъжа, обгаряйки раната му.

Но при всяка среща и двамата си спомняха всеки ден и всяка минута от двете трудни години, които бяха прекарали заедно.

Докато Тачам Ноян се изправи на крака, бяха изминали десетина дни. През това време преживяваха само със сушеното месо, което казахът носеше в дисагите на коня си. През първите дни Тачам дъвчеше късчетата, които момичето поднасяше в устата му, толкова бавно, сякаш никога нямаше да приключи. Посъветва същото и нея.

— Дъвчи бавно. Така ще потиснеш чувството на глад.

Първоначално Александра не искаше да яде това месо, жилаво като каиш. Но гладът я принуди и тя с хиляди мъки се опита да преглътне няколко хапки. Нямаха вода, но момичето последва заръката на Тачам, разтопи сняг в един съд и пиха до насита.

Една сутрин, когато се събуди, не видя Тачам и Умут и изпадна в паника. Нима я беше оставил на произвола на съдбата?! Беше ли способен на нещо подобно? Защо не? Един варварин неверник можеше да направи всичко. Да беше счупила стрелата в раната!

Но опасенията ѝ бяха напразни. Скоро Тачам се върна в пещерата с голям заек в ръце. Устроиха си угощение. Александра яде лакомо, облизвайки пръстите си, и за първи път се засмя. Дори не си спомняше откога не се беше смяла. Дали пък не бяха минали години?

— Какво има? Защо гледаш така?

— Гледам как се смееш. Много ти отива. Искам винаги да се смееш.

На следващия ден излязоха от пещерата и тръгнаха на път. Времето беше студено, но слънчево. Привечер стигнаха в един хан. Бяха се качили право в стаята, която Тачам нае. Ханджията беше плешив и с шкембе. Дори Александра забеляза злото в очите му. Онази вечер нищо не се случи. Леглото беше мръсно, но на Александра ѝ се стори толкова удобно, че потъна в дълбок сън веднага щом положи главата си върху мръсната мазна възглавница. На сутринта слязоха долу. Заситиха се с твърдия като камък хляб и сиренето, които дебелата жена на ханджията донесе. Поделиха си един тас биволско мляко.

Не след дълго ханджията дойде и седна до Тачам. Лепкавите му очи не се откъсваха от момичето.

— Юнако, къде намери тази сополана?

Тачам само изсумтя в отговор.

— Не се ядосвай, юнако. Със сигурност ти е в тежест. Ако искаш, ми я продай, а ти си продължи спокойно по пътя.

— Не се продава.

— Ще ти дам точно три акчета.

— Не се продава.

— Прави са тези, които казват за тебе, че здраво се пазариш.

Обърна се към жена си и попита:

— Какво ще кажеш, жено? Да дам ли пет акчета за това хилаво момиче?

Грозната жена на ханджията сбърчи устни.

— Какво ме интересува? Щом имаш много пари и никакъв акъл, прави каквото знаеш. Ако на пазара не намериш будала, на когото да я продадеш, мене не ме занимавай.

Мъжът посегна към кесията, която беше скрил в пояса си. Развърза я и бръкна с пръсти.

— Скъпа, каква работа имат децата с юнак, който се занимава с грабежи? Да направим добрина на този храбрец. Току-виж за тази услуга един ден той ми донесе някоя ценна стока, която е задигнал.

Ханджията се захили нагло. Между зъбите му, половината от които бяха изпопадали, за миг се мярна огромен лигав език.

— Няма да имам никаква печалба, но хайде, взимай.

Като ги изброи едно по едно, мъжът сложи на масата пет акчета. С опакото на ръката си се опита да ги бутне пред Тачам Ноян, но не успя. Защото лапата на Тачам като светкавица хвана косматата китка на мъжа. Докато я буташе назад заедно с парите, изсъска:

— Казах ти, не се продава!

Мъжът се отдръпна изплашен, изви ръка, за да се освободи от хватката на Тачам, и с последна надежда простена:

— Десет да са! — Но щом видя проблясващите светкавици в очите на казаха срещу себе си, се отказа. — Добре — каза примирено. — Като не я продаваш, недей, какво да правим. А десетте акчета ще си останат у мене.

Александра видя, че ханджията разтри китката си, като ги оглеждаше коварно.

Бурята не им позволи да напуснат хана веднага. Не излязоха от стаята си, докато не настъпи вечерта.

Тогава хапнаха долу пред огнището. Залата се беше напълнила със странници от близо и далеч. С крайчеца на окото си Александра видя, че коварният ханджия разговаряше много разпалено зад една колона с мъж с отвратителна физиономия като неговата. А противната му жена носеше по масите стомни с вино и току избухваше в пиянски смях. Тя се приближаваше до масите предизвикателно, а мъжете, които с месеци не бяха виждали женско лице, точеха лиги по тази мръсна и тантуреста жена с грамадни гърди, дори я пляскаха по огромния задник и галеха бедрата ѝ. В отговор на тези задявки тя не спираше да се кикоти вулгарно. Кой знае под колко от тези диваци щеше да легне през нощта, а после да брои парите в шепата на мъжа си.

Тачам Ноян не искаше Александра да гледа повече това развратно поведение. Когато се качваха в стаята си, и двамата усетиха, че погледите на наливащите се по масите мъже ги проследяват. Докато се опитваше да заспи, момичето видя, че Тачам придърпа до вратата стола с липсващ крак и седна. Значи и той подозираше, че непрокопсаниците долу крояха нещо нечисто.

Александра не знаеше колко време беше минало, откакто бе заспала, докато слушаше ударите на вятъра по дървените кепенци на прозорците.

— Събуди се и не мърдай — сепна я шепотът на Тачам Ноян.

В коридора имаше хора. Смъртта отново дебнеше пред вратата. Чуха се неясни гласове — тези, които се промъкваха, стъпваха на пръсти, за да не ги усетят, но не можеха да заглушат шума от дрехите си. Тачам Ноян се притаи зад вратата. В мрака за миг проблясна сабята му. После Александра видя през полусвитите си очи как лъсна и познатата ѝ кама.

Докато вратата бавно се отваряше навътре, в сърцето на момичето сякаш забумтяха тъпани. На фона на мъждукащата светлина, която се процеждаше зад гърба им от пламъка на свещ, се очертаха два внушителни силуета, скрили главите си с качулки. Ноян дебнеше зад вратата. Двамата се прокраднаха тихомълком. Александра стисна здраво очи. Към тъпаните в сърцето ѝ се присъединиха тромпети и барабани. Защо варваринът се криеше зад вратата? Защо не изскочеше и не убиеше тия типове? Точно тогава разбра целта на мъжа. Използвайки нея за стръв, Тачам Ноян беше заложил смъртоносен капан на двамата неканени посетители.

Стъпвайки на пръсти, мъжете се приближаваха към нея. Александра забеляза, че носеха голяма завивка. Тъкмо когато щяха да я метнат отгоре ѝ, Тачам трясна гневно вратата и изскочи от мястото си със страховит вик:

— Жалки крадци!

Момичето не можа да разбере кое разклати по-силно стените — дали грохотът от затръшнатата врата, която се изтръгна от пантите си при удара, или гръмотевичният вик на Тачам. Докато огромната сабя на казаха посече главата на мъжа отдясно, камата му раздра гърба на другия от горе до долу. Мъжете се свлякоха сред фонтани от кръв. При избитата врата Александра забеляза трети силует.

— Зад теб! — изкрещя с всичка сила тя.

Тачам Ноян се завъртя на дясната си пета като светкавица, също както бе направил през онази първа нощ в пещерата. Със сабята си разсече корема на мъжа, който се бе втурнал към него. Всичко беше приключило само за миг. Остави трите тела там и повдигна Александра. Цялото лице на момичето беше изпръскано с кръвта на мъжете. Тачам я изми като сипа вода в шепата си от една счупена стомна. Натика кървавата кама в пояса и се втурна в коридора, държейки с едната си ръка сабята а с другата — Александра. Тя подтичваше подир него, за да не изостава.

Мъжът спря пред вратата до стълбите. В очите му отново гореше онзи дивашки блясък, както в нощта на отвличането. Блъсна вратата с рамо и я изтръгна. Отвратителна миризма ги лъхна в лицата. Мъжът дръпна момичето настрана и влезе вътре. Ханджията седеше в мръсното легло насред стаята и се тресеше от страх с широко отворени очи. Дебелата му противна жена се опитваше да докопа камата до себе си. С един плесник Тачам запрати тлъстата като шопар жена чак в другия край на стаята. После опря сабята си в гърлото на мъжа.

— Дължиш ми десет акчета, свиньо мръсна!

Александра можеше да забележи дори и от вратата, че лицето на ханджията е бяло като вар.

— За… що? Мо… ми… че… то на… ммм… мен.

— Млъквай, прасе с прасето ти! — изрева Тачам, натискайки леко сабята си. — Това е кръвен данък. Погледни в какъв вид е момичето ми заради трите дяволски изчадия, които изпрати горе.

Лицето на мъжа се изопна. Малката червенина, която се бе появила на мястото, където беше опряно оръжието с вълчата глава, постепенно бе започнала да се увеличава. Докато ханджията се опитваше да мушне ръка под възглавницата си, Тачам се протегна и взе мръсната кесия. Повика Александра. Брои десетте акчета в шепата ѝ и запрати торбичката в лицето на мъжа.

— Сега ми дължиш само една душа, прасе страхливо — каза той. — Нея ще я взема следващия път.

Когато денят зазоряваше, те напуснаха Черния хан на Сарок. Развял гривата си, Умут се носеше на юг.


VIII


Думата, която непрекъснато отекваше в ушите на Александра в самотните ѝ вечери в Кримския дворец, беше дъще.

Защо безверникът дивак, който я беше отвлякъл, се обръщаше към нея с „дъще“? Дали не трябваше да го нарича „мъжът, чийто живот спасих“? Защо тази машина за смърт, която се впускаше в сбивания навсякъде, където отидеха, не остави търговците на роби да грабнат Александра?

Една вечер, докато слушаше историята на момичето, Гюлдане султан, милвайки косите му, каза:

— Чедо, кой би повярвал, че едно червенокосо, бледолико, красиво момиче със синьо-зелени очи като теб ще бъде дъщеря на черен планинец с вежди и очи като въглени?

Александра разтвори малките си ръчички:

— Ами не знам.

Никой не бе повярвал. Във всяко село, градче или хан, където спираха, неотменно си навличаха неприятности. Всеки път Тачам Ноян вадеше от пояса си оръжието с вълчата глава, без изобщо да се съобразява. Веднъж дори го размаха насред площада в едно градче.

Всъщност Александра беше харесала това градче. Двуетажните къщи с еркери бяха наредени една срещу друга по тесните криволичещи улички. Някъде между домовете към небето се извисяваше островърха кула.

— Какво е това?

— Минаре.

— Минаре ли? За какво служи минарето?

— За да приканват мюсюлманите към молитва.

— Как ги приканват?

— Ходжата се качва на минарето. Виждаш ли онази издатина? Ето оттам той се обръща към народа.

Докато Александра си мислеше колко опасно е да се качиш толкова нависоко, Тачам Ноян вървеше, стиснал здраво ръката ѝ, и се оглеждаше разтревожено.

На мегдана на градчето беше същинско гъмжило. По сергиите, над които бяха опънати платнища, за да пазят от слънцето и дъжда, бяха изложени разноцветни платове, тайнствени шарени прахове, бакърени съдове, мъниста, саби, ножове, щитове и всичко, за което човек можеше да се сети. Всеки хвалеше стоката си и викаше, че продава най-хубавия плат, най-добрите подправки и какво ли още не.

Александра изведнъж замръзна на място. В единия край на мегдана мъж с огромен тюрбан пъхаше в устата си пламтящи пръчки, гълташе и разпръскваше страшния огън. Обградилите го хора гледаха слисани това представление, а някой от тях току хвърляше пара върху мръсния парцал, който мъжът беше разстлал на земята.

— Устата му не изгаря ли?

Тачам Ноян се засмя:

— Аз опитах и се опарих.

— Наистина ли?

Мъжът поклати глава.

— Аха. Още бях дете. Пламъкът ме опърли още преди да влезе в устата ми. Обаче неговата не изгаря. Има някаква тайна, но не я казва на никого.

Александра се опита да си представи как устните на грамадния мъж изгарят, докато се мъчи да гълта огън, и се засмя.

Спряха за някое време сред тълпата и погледаха огнегълтача. Мъжът остави горящите пръчки и взе една дълга сабя. Вдигна я във въздуха.

— Ето, виждате ли тази сабя? Сега ще я глътна — обяви той.

Навалицата възбудено се разшумя. „Е, това вече е прекалено“, помисли си Александра. Може ли изобщо да се глътне такава голяма сабя?

— Не можеш! — извика тя.

Огнегълтачът се обърна и потърси сред тълпата притежателя на това звънко гласче. Няколко души пред тях също се обърнаха и ги изгледаха. Огнегълтачът се приближи.