Тачам отдавна беше забелязал, че един млад чужденец не можеше да отдели поглед от Александра. От шушукането на момичетата беше разбрал, че и те бяха усетили този пълен с възхита поглед, но не каза нищо. Какво лошо можеше да се случи, ако сърцето на Александра се поразтупка малко! Изведнъж се притесни: Момичето му порастваше.

Девойките се умълчаха. В един момент Александра се засмя на номерата на шутовете, сякаш много се забавляваше. Без да отделя поглед от сцената, тихо попита Мерзука:

— Гледа ли още?

— И питаш. Мила, нищо няма да ти стане, ако и ти погледнеш?

Беше права. Какво щеше да ѝ стане от един поглед?

Александра бавно обърна глава и видя кожената шапка. Пеперудите в сърцето ѝ вече бяха хиляди и пърхаха неудържимо. Хубав ли беше? Вероятно беше хубав. Тъй като живееше в общество, където мъжете бяха кой кой по-грозни, всъщност тя не знаеше и какво точно означава „хубав“. Щом разбра, че и Александра го гледа, младежът се усмихна.

Боже господи! Тачам Ноян ще види! И Александра неволно се усмихна. Младежът сякаш бе омагьосан от озаряващата усмивка на момичето. Дотогава никога не беше виждал толкова красива усмивка. Едва забележимо поздрави Александра.

Тачам Ноян на момента забеляза поздрава. Видя, че и Александра отвърна. Дъхът му сякаш спря. Значи интересът не беше едностранен. Александра не знаеше какво да прави. Отново се загледа в шутовете. Зад нея Тачам попита:

— Дали да не си ходим вече?

— Моля те, нека да останем още малко — настоя тя. — Още съвсем мъничко.

Докато се опитваше да успокои туптенето на сърцето си, отново погледна към младежа. Той направи някакво движение с глава. Развълнувана, Александра сръчка Мерзука:

— Видя ли?

— Видях.

— Какво прави той?

— Май ти дава знак да го последваш.

— Не мога, за нищо на света! Трябва да се е побъркал!

— Със сигурност се е побъркал. Обаче ти си тази, която го подлуди. Момчето отново направи онова движение с главата си и тръгна към дългия тезгях отдясно на шатрата на шутовете, където се продаваха най-различни сладки неща. С настоятелния си поглед показваше, че иска тя да го последва.

Пеперудите в сърчицето на Александра вероятно бяха избягали, защото там вече бумтяха тъпани. Невъзможно е! Не може да направи такова нещо!

Изведнъж Мерзука невинно попита Тачам Ноян:

— Защо да не отидем при онзи сладкар?

В този момент сърцето на Александра щеше да спре. Грамадният мъж наведе глава и погледна татарското момиче. Настъпи страшна, продължителна, убийствена тишина и след това мъжът отсече:

— Не.

Точно когато Александра си мислеше: „Ето, всичко приключи, той добави:

— Аз не обичам сладко. Вие вървете. Ще дойда след малко.

Чудо! Да, това можеше да бъде само чудо. Докато двете момичета се канеха да отидат при тезгяха със сладките неща, казахският конник хвана ръката на Мерзука със стоманената си лапа.

— Пази момичето ми!

От искрите в очите на мъжа Мерзука разбра, че той одобрява тази среща.

Младежът ги чакаше. Двете момичета развълнувано минаха от другата страна на тезгяха. Ако някой ги наблюдаваше, можеше да се закълне, че не се интересуваха от нищо друго освен от наредените по масата десерти. Обаче Тачам, който не отделяше очи от тях, знаеше, че никоя от тях не мислеше за десерт.

Младежът свали шапката си, без да откъсва възхитения си поглед от момичето. Александра повдигна глава от десертите и го погледна със срамежлива усмивка. Беше много млад. Може би три-четири години по-голям от нея, не повече. Като свали шапката си, непокорните руси кичури се изсипаха върху челото му. Гъстите му вежди приличаха на изопната тетива. Тъмносините му очи светеха. Имаше тънък чип нос. Усмихваше се. Под долната му устна беше набола тънка руса брада, все още съвсем рядка.

„Божичко! — помисли си Александра. — Много е хубав.“

В същия миг чу гласа му:

— Колко сте красива, млада госпожице.

„Господи, Господи, Господи!“, извика наум три пъти Александра. Момчето говореше на руски.

— Руснак ли сте? — попита приглушено тя.

— Може да се каже. По-близо съм до полската граница.

Това вече беше прекалено. Хубавецът беше родом от нейните земи.

— И аз — каза радостно.

— Наистина ли? Откъде?

— Рутения. А вие?

Александра говореше, навела глава напред, а през това време разглеждаше чиниите, сякаш си избираше десерт.

— Аз съм по на север. Близо до Ковел[27].

Мерзука се беше отдръпнала една крачка настрани, сякаш ги беше оставила насаме.

Младежът отново потъна в очите на момичето и като че се събуждаше от сън, каза с уважение:

— Забравих да се представя. Аз съм Фредерик… Фредерик Лубански.

Александра се загледа в тези топли искрени очи и отвърна тихо:

— Александра. Александра Анастасия Лисовска.

Не знаеше как успя да изрече това. Казала ли го бе въобще? Ах, това нейно сърце! От вълнение се беше задъхала. Бързоногият Умут преваляше планини и възвишения и пак не се задъхваше толкова, колкото тя в момента. Докато изричаше думите една след друга, си помисли, че няма да може да си поеме въздух.

И Фредерик не се чувстваше по-различно. С няколко думи разказа, че е син на полски търговец, който работи тук. През това време с треперещи от вълнение ръце подаде възпитано на момичетата по една чиния с мухалеби[28], приготвено с вода. Александра оприличи шарения десерт в чинията със сърцето си. В момента и то така трепти и се вълнува, помисли си тя.

И тя трябваше да каже нещо за себе си. Но не можеше да обясни как беше дошла по тези места. Какво щеше да каже? Отвлякоха ме. Сега съм един вид пленница. Наистина, каква бе тя? Каква беше в Кримския дворец? Пленница ли? По какво се различаваше от Олга, която онзи отвратителен търговец продаваше малко по-нататък? Видя разликата с очите си преди малко. Не трябваше да бъде неблагодарна. Трябваше да бъде признателна за положението си, упрекна се сама веднага. Сега можеше да я продава търговецът на роби и хубавият Фредерик да я гледа сред зяпналите я диваци с изкривени от похот физиономии. Дали щеше да я гледа?

Успя само да прошепне, че е на услугите на Гюлдане султан.

— Вече трябва да тръгвам — добави после с нежелание.

Фредерик изведнъж се развълнува. Подаде на Александра нещо, което извади от джоба си.

— Какво е това?

— Огледало.

Докато момичето гледаше малкото огледало с къса дръжка, върху което имаше дребни червени точици, Фредерик попита:

— Ще ме удостоите ли с честта да приемете това огледало?

— Защо искате да ми го дадете?

— За да си спомняте за мен и за този миг, когато гледате красотата си.

По лицето на Александра отново се появи онази усмивка, която беше омагьосала младежа. Пусна огледалото в мъничката торбичка, висяща на китката ѝ.

— Ще си спомням за вас.

Лицето ѝ отново беше пламнало от огън.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Ще мога ли да ви видя отново?

— Не знам.

— Ще ви търся всяка седмица на пазара. С надежда и вълнение.

— Не мисля, че ще ми позволят.

— Аз все пак ще съм тук, Александра Анастасия.

Обиколи масата и бързо се доближи до момичето. Взе едно от цветята, разпръснати отгоре, и го подаде на Александра… После я дари с една мигновена целувка по устните. Намести кожената шапка на главата си и се изгуби сред тълпата.

Никой не спомена отново за двете случки на пазара. Нито за Олга, която продадоха като робиня, нито за мимолетната, но незабравима целувка на младежа Фредерик с кожената шапка. Обаче и двете се врязаха дълбоко и завинаги в паметта на Александра. Тачам Ноян си мълчеше за тайната целувка, за да не засрами Александра. Само се опита да разбере какво усещане е оставил върху момичето продължилият само миг топъл, влажен контакт с устните ѝ. По лицето на Александра се беше появило изражение, което той не бе виждал до този ден. Щастливо, но зряло. Като че момичето беше пораснало изведнъж.

Онази нощ Александра извади торбата си с чеиза. Дълго се взира в огледалото от Фредерик. Във въображението си прие това огледало с червени точки като годежен пръстен. Внимателно го постави в торбата заедно с цветето от младежа.

Фредерик Лубански спази обещанието си. От този ден нататък всяка седмица в същия ден отиваше на пазара. Чакаше с часове. Обаче момичето не дойде. Защото съдбата бе повела Александра към друг човек и към друга среща.


X


Александра пътуваше към Истанбул на борда на една галера, чиито платна се издуваха от черноморския вятър. Торбата с чеиза беше с нея. Беше я скътала на специално място в сандъка, където бе прибрала подаръците от Ай Бала хатун и няколкото рокли, които Гюлдане султан ѝ беше оставила, преди да почине.

Султанката издъхна малко след като беше дала първите съвети на Александра по пътя на съзряването ѝ като жена. Беше я накарала да седне до нея и ѝ беше казала:

— Детството вече свърши, дъще. Днес ти направи крачка към моминството.

Един ден Мерзука се появи с навлажнени очи:

— Ела!

Александра веднага разбра. Всъщност очакваше това от доста вреше. Възрастната жена беше много болна. Когато влезе в стаята, видя, че студът на смъртта отдавна се бе настанил върху лицето на старицата.

— Дойдох, султанке.

По бледото и изпито лице на жената премина светлина.

До главата ѝ четяха молитва. Още от първия ден, когато Александра чу да четат Корана, се вълнуваше по особен начин, щом доловеше тези напевни гласове. Дори една нощ беше извадила счупената икона от торбата с чеиза и на мъждукащата светлина от свещта беше започнала да се моли:

— Пресвета Дево Мария, прости ми. Позволих на друга религия да ме докосне. Иисусе, прощавай.

Наистина беше така. Не разбираше значението на думите, но винаги се разчувстваше, докато слушаше Корана. Може би защото през това време останалите жени в повечето случаи плачеха. „Значи е нещо, от което е естествено да се развълнуваш, така ли?“, мислеше си тя. Но все още не можеше да вникне в магията на това тайнство.

Когато Гюлдане султан леко помръдна изнемощялата си ръка, Александра хвана съсухрената крехка длан. Приближи я към устните си и я целуна. С навлажнени очи гледаше благодарно жената, която беше спасила живота ѝ и която тайничко поставяше в сърцето си редом до майка си, дори и да не си признаваше.

— Александра — прошепна старицата, — приближи се, дъще.

Тя доближи ухото си до устните на старицата.

— Време е, дъще. Дойде денят на разплатата. Моли се за мен, че Аллах да ме приеме в Рая си.

— Но аз не съм една от вас, майко, знаеш го.

— В очите на Аллах няма наши и ваши, момичето ми, всички сме едно.

Дъхът на възрастната жена дори не стигаше до ухото на Александра.

— Извади Богородица от торбата си. Помоли ѝ се за мен. Нека твоята Дева Мария да ми бъде свидетел, че те имам за своя дъщеря.

„Знаела е“, помисли си Александра. Гюлдане султан е знаела, че вечер коленичи пред иконата и плаче.

Отново целуна ръката на жената.

— Поверявам те на Ай Бала хатун — опита се да продължи шепнешком старицата. Живецът беше напуснал устните ѝ. — Преди да си отида, имам една последна заръка към теб, Александра… Чуй какво ще ти кажа. Да ти е като обица на ухото. Никога не забравяй на какво съм те научила. Тези знания ще ти трябват…

Жената замълча. Няколко пъти си пое дъх с хриптене.

— Не се страхувай… Ми… миналото ти беше мрачно, но бъдещето ти е свет… ло. Звездата ти е нависоко, Александра. Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти да… дат, каквото ис… каш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го ос… оставяй. Виждам твоя път… Ти си бял гълъб, ще грабнеш орела… Това е твоята съдба… Само не позволявай да изтрият каквото ти е писано.

Гласът на Гюлдане султан постепенно затихваше. Александра, Ай Бала и всички жени в стаята плачеха. Изведнъж ръката на жената се стегна с невероятна сила. Направи усилие да вдигне глава от възглавницата.

— Снахичке моя — промълви тя с хриптене. — Дъще Ай, къде си?

— Тук съм, майко.

— Подай ми ръката си, законна съпруго на моя син хана. Майко на внуците ми. Лунна[29] кралице на Крим и на Златната орда…

Ай ханъм нежно хвана ръката на свекърва си. Гюлдане султан събра ръцете на снаха си и на Александра. Трите длани се сключиха в едно.

— Снахичке моя, с лице и сърце на месечина. Държавата на съпруга ми, достойнството на трона на сина ми, щастието на внуците ми и съдбата на тази неразцъфнала пъпка, която Бог ми дари след осемдесетте ми години, вече са в твоите ръце.