Снахата погледна Александра с навлажнени очи.

— Ще се грижа добре за повереното ми от теб, майчице.

Ай Бала хатун продължи с глас, сподавен от хълцане:

— За мен ще бъде чест да направя най-доброто за славата на държавата на мъжа ти хан Менгли Герай и на моя съпруг Мехмед Герай — хана на Златната орда и Крим, както и за щастието на синовете ми. И ако не изпълня този дълг, нека Аллах вземе душата ми. Знай, че твоето момиче вече е като моя сестра. Нима една кака би захвърлила съдбата на сестра си?

Старицата стисна с кокалестите си пръсти ръцете на Александра и на снаха си.

— Бог да ти помага, снахичке. Ще бдя над вас. Да не оставиш момичето ми без корона. Родната ми дъщеря Айше дари османския хан Селим с две щерки, но не можа да сложи корона. Остави короната ѝ да бъде грабната от друга красавица, която роди син на Селим. Сега, снахичке Ай, сложи на главата на това момиче такава корона, че блясъкът ѝ да освети не само Златната орда, наследство от Тука Тимур, внук на Чингис хан, а и целия свят. Нека московските принцове да скланят глави пред нейната мощ. Кажи на Хафса султан[30], майката на Сюлейман, сина на Селим хан: „Майката на твоята сестра по съдба Айше ти изпрати най-малката си дъщеря“. Нека помогне на моя бял гълъб да хване орела.

Същата вечер душата на султанката отлетя при съпруга си хан Менгли Герай, за когото напоследък често казваше, че много ѝ липсва.

Александра плака цяла нощ. Дали са се срещнали, помисли си тя. Дали беше видяла майката и бащата на Александра? После сякаш въглен жегна сърцето ѝ, задето си помисли това. Може би родителите ѝ не бяха умрели, а се бяха вкопчили в живота някъде, незнайно къде. Ако бяха живи, дали си мислеха за нея?


За първи път през онези дни Александра видя колко силна може да бъде една жена. Не можеше да повярва! На пръв поглед ханът управляваше Крим и заповедите му се изпълняваха на момента. Обаче Ай Бала хатун властваше над Мехмед Герай. Винаги тя имаше последната дума.

Изведнъж си спомни един от съветите, за които султанката казваше: „Да ти е като обица на ухото. Зад мъжа, колкото и да е силен той, трябва стои жена. Но жена, която да знае как да го управлява“. Как трябваше да се управлява един мъж? Гюлдане султан си беше отишла, без да посвети Александра в тази тайна.

Изминаха още две дълги години от смъртта на възрастната жена. Петнадесет зими и петнадесет лета бяха останали в миналото, откакто Александра се беше родила. Беше пораснала, беше се разхубавила, а цветът на косите ѝ беше станал огненочервен. Красотата ѝ и магията на очите ѝ се прославиха сред кримските бейове[31] и храбреци. Беят на Азов дойде до Бахчесарай и съобщи на Мехмед Герай хан, макар и неофициално, че е „кандидат“ за момичето. Ханът повдигна темата пред Ай Бала. Жената изобщо не се поколеба.

— Не може.

— Защо?

— Тя ми е завещана от султанката. Няма да я хвърля за храна на воюващите бейове. Такава корона ще сложа на главата ѝ, че блясъкът ѝ да освети и Крим, и целия свят. Това е завещанието на скъпата ми майка.

— И къде ще да е тази корона?

— Съвсем близо. На отсрещния бряг на Черно море.

Мехмед Герай не можа да повярва на ушите си.

— За османския род ли говориш?

— Ами да, за османския род. Сюлейман седна на трона съвсем скоро. Веднага се отправи на поход и завладя Белградската крепост. Не е ли уместно сега кримският хан да поднесе дарове за победата на брат си султан Сюлейман? Все пак втората жена на баща му е от Крим!

— Уместно е. Вече дадох заповед, правят се приготовления.

— Тогава сред даровете сложи и Александра.

— Какво? — Ханът погледна жена си невярващо.

Изражението в очите му се превърна в яд.

— Това ли е предаността ти към повереното от майка ми, Ай ханъм? Искаш да дам момичето като наложница в османския двор? Баща ми Менгли Герай, дано почива в Рая, даде кака ми Айше на султан Селим още когато той беше принц. И какво стана? Сякаш не знаеш? Дори и това, че му роди две деца, не беше достатъчно за Селим. Взе Хафса султан за втора жена. Мястото, което наричаш харем, е един затвор. Нима искаш да поробиш момичето там? Не беше ли достатъчно Османската империя да задържи като заложник един наш син, за да останем верни на споразумението си?

Жената погледна мъжа си в очите.

— Не. Това е сънят на майка ти. Белият гълъб ще хване орела. Александра няма да бъде робиня в харема, а законна съпруга на султана. На главата ѝ ще стои короната на османския род, с която твоята сестра не можа да се окичи. Току-виж дошъл ден, в който османците освободят сина ни, сигурни в нашата преданост.

Мехмед Герай погледна съпругата си с изумление и се размисли.

— Османците няма да освободят сина ми. А момичето ще се изгуби в онзи харем, ще изсъхне и ще си отиде. Или ще остарее, без дори да получи възможност да види Сюлейман, или ще я дадат на някой стар везир[32] и ще почернят живота ѝ. Естествено, ако не я сполети нещо друго. Изобщо може ли наложница да стане законна съпруга на султана?

— Ще стане. Така ѝ е писано.

— Не знаеш какво говориш, жено. Сюлейман вече си имал привлекателна жена, черкезка красавица. Освен нея друга не поглеждал.

— И какво от това, нашето момиче пък е руска красавица. И Айше беше хубава, но Хафса султан спечели Селим. Освен това Александра е неразцъфнала пъпка. И е умно, сладкодумно и амбициозно момиче, което прави, каквото си е наумило, и което откъсва онова, което пожелае.

— Но черкезката дарила Сюлейман с престолонаследник още преди той да стане падишах. Сега на главата на Сюлейман има две жени — едната е майка му, а другата е любимката му. Смяташ ли, че от толкова войни и от тези две жени османският владетел ще има време да задиря наложници в харема си?

— Ти направи, каквото ти казва твоята законна съпруга, Мехмед хан, няма да съжаляваш. Хем наследството от майка ти няма да отиде нахалос, хем ще постъпиш като баща с момичето.

Ай Бала хатун се постара да наблегне на думата „баща“. Спря се, потърси някакъв знак в погледа на мъжа си и продължи:

— Освен това така ще се избавиш от срама да се навърташ около местата, откъдето минава Александра.

Сякаш огън подпали ушите на Мехмед хан — новия владетел на Златната орда, кошмара на Великото московско княжество, който беше принуден да си затваря очите за грабежите на разбойниците от Полското кралство в името на доброто разбирателство и който — тъй като Златната орда беше наследство от внука на Чингис хан, храбрецът Тука Тимур — винаги се стремеше да стои с гордо изправена глава пред другите ханове и бейове под казахско ръководство. Значи Ай Бала знаеше, че душата му беше примряла по руското момиче. Не можеше да упорства. Ако отпратеше майката на децата си по далечни земи и задоволеше прищевките на душата си тук с руското девойче, което беше на възрастта на дъщеря му, това нямаше да приляга на ханската му титла. Отначало погледна пред себе си, сякаш премисляше, опитвайки се да не изглежда гузен, сетне вдигна поглед към законната си съпруга, с която поставяше глава на една възглавница в продължение на толкова години. Беше готов да отрече възмутено, когато видя в очите на жена си прошката ѝ. Засрами се.

— Какво ще стане, ако я задържиш тук? — попита съпругата му тихо. — След като я вкусиш ти, ще я отстъпиш на някой бей, смърдящ на коне. Остави момичето да тръгне по пътя, който му е предначертала съдбата. Такова е и желанието на майка ти. Нека се опита да хване орела. А ти бъди не хан на наложниците, а хан на Крим — баща на синовете и дъщерите си и мой мъж.

Мехмед Герай забеляза как се наляха очите на Ай Бала. Досега само два пъти беше виждал да се навлажняват очите на съпругата му. Единият беше в деня, когато майка ѝ почина, а вторият, когато нейната свекърва издъхваше в ръцете ѝ. Поклати глава.

— Съпругата ми досега никога не ме е подвеждала — с треперещ глас каза той. — Най-добрата от всички майки, съпругата на баща ми — хана на хановете — казваше: Синко, слушай снаха ми Ай и ще сполучиш. Винаги говореше мъдро. И този път думите ѝ са на място. Да оставим всеки да върви по пътя на собствената си съдба.

Щом разбра, че ще отиде като наложница в Османската империя, Александра се разбунтува. По цели дни викаше и се караше:

— Нито знам кой е Осман, нито искам неговия потомък. Моят дом е тук. Султанката е моя майка, а снахата Ай е моя по-голяма сестра. Много ли му дойде на хана още една душа, че иска да ме откъсне от дома ми? Какво сбърках, че кака ми, снахата, се съгласи да ме отпратят.

Всички се смутиха. Опитите на Мерзука да я успокои не доведоха до нищо, освен че лицето на татарското момиче беше изподрано. Денят на заминаването наближи, но Александра не преставаше да се бунтува:

— Султанке, ще ме тикнат в прегръдките на някакъв стар султан. Върни се от гроба си и виж.

При този вопъл чашата на търпението на Мерзука преля.

— Какъв ти старец, глупаво момиче! Сюлейман от османския род е красавец който още не е видял тридесет зими. Дворците в Европа пращат най-хубавите си момичета, че да получат благоволението му. А ти искаш да пропилееш този шанс. Хайде, спри да мрънкаш и се приготви.

В паметта на Александра остана не гневът на Мерзука, а думите ѝ: „млад красавец, който още не е видял тридесет зими“. Докато хлипаше, бършейки носа си в един ъгъл, тя си спомни съвета на Гюлдане султан, който трябваше да ѝ е „като обеца на ухото“: Изтръгни онова, което хванеш. Вземи онова, което пожелаеш. Не пускай онова, което си взела. Дали османският син си заслужаваше да го пожелае, да го хване и да го изтръгне? Ами ако Мерзука беше права? Ако обръщаше гръб на шанса, който ѝ се беше открил? Ами ако кримският хан, който през последните месеци непрекъснато се навърташе около нея, се ядосаше от нейното пренебрежение и я отпратеше? Отново ли щеше да се върне в планините? При тази мисъл сякаш я обля вряла вода. Пред очите ѝ се появиха опушените стаи на хановете, мръсните легла, диваците, които я оглеждаха с потекли лиги.

Щом плачът на Александра секна, спокойствието в Кримския дворец се завърна. Ай Бала хатун, която с дни не се бе появявала, понеже се страхуваше от негодуванието на момичето, отиде да посети пътничката за Истанбул, но в прегръдката им се прокрадваше хлад. Всъщност двете жени споделяха една съдба. В края на краищата и султанката едно време е била наложница на Менгли Герай в Крим. Самият той беше изпратил дъщеря си Айше в харема на султан Селим Свирепия[33], въпреки всички нейни увещания и вопли? Ала след като му роди две дъщери, Айше беше допуснала друга жена да го дари с престолонаследник и да заеме мястото в сърцето на Селим. Сега онази жена, която беше съпруга на падишаха, беше майка на султана. Ами снахата Ай Бала? Малко ли сълзи беше проляла, докато роди син на Мехмед Герай и се избави от наложничеството? Дори Гюлбахар, сегашната любимка на султан Сюлейман също беше наложница. Обаче беше дарила султан Сюлейман с наследник и след майката на падишаха Хафса султан, бе най-могъщата жена в Османската империя. И Александра тръгваше по този път. Или щеше да изчезне като нещастната дъщеря на Гюлдане султан, Айше, или щеше да стане жена на падишаха и майка на султана.

Двете жени усетиха, че в този момент мислят за едно и също. Хладният вятър, който беше повял помежду им, изчезна. Прегърнаха се здраво, като сестри. Дълбоко вдишаха уханието една на друга, за да не го забравят никога.

— Върви, Александра — каза тихо Ай Бала, докато галеше косите ѝ. — Намери убежище в Бога. Върви, накъдето те зове съдбата ти. Не засрамвай майка си и сестра си. Роди принцове в османския дворец, където те изпращаме като наложница. Дай покой на душата на Гюлдане султан, която ходеше с наведена глава, защото дъщеря ѝ Айше остана без корона.

На борда на една галера, в чиито платна блъскаха буйните северни ветрове, Александра пътуваше към мястото, където я зовеше съдбата. Отдолу долитаха монотонните звуци, които издаваха робите, докато натискаха греблата с всичка сила. Както и плясъкът от ритмично потапящите се гребла в морето.

Облегната на парапета, тя видя как слънцето заедно с последните си лъчи потъна като топка във водите и ги обагри в златистожълто.

— Идвам, османци — прошепна, докато гледаше руменеещите облаци. — Чакай ме, Сюлейман. Идвам, за да споделя короната и трона ти.


XI


Зимата на 1521 г.

Есента дойде и премина като кошмар покрай Александра. Веднага щом пристигна в двореца, черни мъже с женствени гласове ги зарязаха с Мерзука в един вътрешен двор с мраморни колони и после изчезнаха. Макар да беше пладне, вътре беше доста мрачно. В закрития двор с каменен под отнякъде се процеждаше светлина, но тя не можеше да види откъде. Щом очите ѝ привикнаха, забеляза, че етажите отстрани са пълни с млади и красиви девойки. Няколко момичета минаха покрай нея, влачейки бродираните си със сърма чехли. Дори не се обърнаха и не погледнаха Александра и Мерзука. После се зададе друго момиче. До него вървеше черна жена с огромни устни. Колкото красиво и фино беше момичето, толкова онази до него беше грозна и дебела. Докато момичето минаваше покрай Александра, шумолейки с дългия си елек, се опита да прикрие лицето си с аления копринен тюл, който висеше от странната шапка на главата му. Обаче усилията му бяха напразни, защото и Александра, и Мерзука отдалеч забелязаха, че очите му бяха почервенели от плач.