— Назад бе, женчовци! — изрева Тачам. — Не ме интересува, че сте конниците на Тука Тимур, храбреца на Джучи хан, син на Чингис хан, ще ви изколя всичките. Ако нашите велики прадеди видеха какви ги вършите, сами щяха да отнемат нещастния ви живот.

Атаката, в която се хвърли татаринът с физиономия на бялка, крещейки неистово да убият най-после този предател, увисна във въздуха. Казахът се завъртя на единия си крак като пумпал, а сабята му промуши корема на нападателя. Извитата сабя на татарина падна. Ръцете му с изумление се насочиха към корема. Гледайки ужасено червата си, които започнаха да се изсипват в шепите му, мъжът се свлече безжизнен на земята.

С ужасяващ удар с лакът казахският конник извади от строя и втория мъж, който се хвърли към него с боздугана си, викайки:

— Ще пратя душата ти при Сатаната!

Нападателят, останал без дъх от лакътя, който се стовари върху гръкляна му, също падна.

Беркул и ездачът на светлосивия кон останаха един срещу друг. Сабите отново издрънчаха. Във въздуха отново захвърчаха искри. И отново се отправиха заплахи, ругатни и закани. Когато сабята на мъжа със сплъстената коса одраска рамото на Тачам, Александра и трите жени изпищяха от страх. Но казахът се наведе светкавично, промуши врага в корема със сабята си и я извади. Беркул само успя да извика:

— Да те вземат дяволите! — И се отдръпна назад.

Внезапно отмалялата му ръка не успя да удържи сабята.

Битката беше свършила. Тачам моментално грабна седлото си, оставено близо до огъня, и изтича при Александра.

— Хайде! — извика той. — Тръгваме!

Оседла светлосивия кон, повдигна момичето и го метна върху седлото. Поведе коня си за юздите. През рамо погледна към трите пленени жени, които стояха слисани и не знаеха какво да правят.

— Не стойте така, бягайте! Наоколо е пълно с бандити. Ако имате късмет, ще се спасите.

Теглейки коня си, върху който беше качил Александра, той тръгна към снежната светлина, която нахлуваше през входа на пещерата.


IV


Страшната буря от изминалата нощ беше утихнала и бе оставила след себе си сняг до колене. Въздухът продължаваше да реже като леден нож. От лекото повяване на вятъра или от немощното помахване с крила на косовете, търсещи напразно храна, снегът, натрупан по клоните на боровете, се сипеше върху двамата злощастни пътници, минаващи отдолу. Горещият дъх на светлосивия кон, който с мъка напредваше в дълбокия сняг, стопяваше кристалите, замръзнали около муцуната му, в образувалата се влага повторно се вледеняваше от студа още преди животното отново да издиша.

На Александра ѝ беше студено. Обгърна се с ръце и се опита да сгрее телцето си, обаче скоро разбра, че това не върши работа. Този път пробва да се стопли, като се долепи плътно до гърба на коня. Усилията ѝ бяха напразни. Заради снега, който падаше от дърветата, роклята ѝ беше вир-вода, а тя трепереше неудържимо.

Мъжът, който вървеше, потъвайки в снега, извади от дисагите на коня една огромна кожа и ѝ я подаде.

— Вземи, загърни се.

Александра се престори, че не чува. Нямаше да му прости само защото уби тримата мъже, които я нападнаха. Ако този варварин не я беше отвлякъл, сега тя щеше да си е вкъщи, в топличкото легло, и да се събужда от миризмата на печен върху жар от шишарки хляб.

Мъжът сръчка с лакът крака на момичето и повтори:

— Вземи, загърни се.

Александра за момент се поколеба дали да не я вземе. Мозъкът ѝ казваше „послушай го“, но наранената ѝ, страдаща душа отхвърляше помощта, предложена от мъжа, станал причина за всички тези нещастия. Ала студът беше непоносим. На всичкото отгоре ѝ се спеше до смърт. Искаше да заспи веднага, сладко-сладко, направо на гърба на коня. А пък и ако се унесеше, може би отново щеше да сънува дома. Майка си, баща си, Дуня, златният петел на върха на камбанарията, боядисаната в бяло църква. Но преживяният ужас през изминалата нощ ѝ нашепваше зловещо, че дори и сънят можеше да бъде пълен с опасности.

— Не заспивай!

Дали промълви тези думи на глас, или само така ѝ се бе сторило? Докато се поклащаше върху коня в полусън, единствено с усилие на волята Александра държеше клепачите си отворени.

Като видя, че момичето не му обръща внимание, огромният варварин отново сръчка крака му. Само че този път по-силно отпреди.

— Вземи, загърни се.

— Не искам.

— Замръзваш.

— Изобщо не е вярно. Свикнала съм.

Вироглавието, покълващо в детската ѝ душа, за първи път беше започнало да се проявява.

С крайчеца на очите си, без да се издава, огледа варварина, който с мъка напредваше в снега. Брадата и кичурите от косите му, непокрити от гуглата, бяха замръзнали. Гъстите му вежди, дори миглите му бяха станали съвсем бели от леда. По лицето му не бяха побелели само черните му като въглени очи.

Александра изведнъж се зачуди защо мъжът, при все че снегът стигаше почти до кръста му, не се качи на коня. Та нали снощи я върза и я хвърли на гърба на животното, а самият той също се метна на седлото и непрекъснато насърчаваше с викове коня си, препускащ като светкавица в бурята. И сега можеше да направи същото. Защо ли не се качваше на коня?

Варваринът спря животното и повдигна към Александра кожата, която държеше. Сега гласът му звучеше по-строго.

— Веднага вземи това и се загърни. Иначе ще те сложа на коленете си и хубаво ще те набия.

Този път дали от страх от боя, или защото вече не ѝ беше останала сила да се съпротивлява на студа, Александра се наведе и макар и с нежелание, пое кожата, която ѝ подаваше мъжът.

— Смърди отвратително.

— Ще свикнеш. По-добре да ти смърди, отколкото да измръзнеш.

Докато момичето с отвращение се опитваше да увие кожата около крехкото си тяло, забеляза в ръцете на мъжа дълго дебело въже.

— Пак ли ще ме завържеш?

— Не. Ти сама ще се вържеш.

Подаде въжето на момичето. По замръзналата физиономия на мъжа се беше появило палаво детско изражение.

— Добре го завържи върху кожата, че да не се отваря. Виж, като моето. Разбра ли?

Този дивак за глупава ли я мислеше, разбира се, че беше разбрала. Хубаво уви въжето около кръста си и го завърза. Едва доловима топлина започна да се разлива бавно по тялото ѝ.

Мъжът извади от торбата си малки парчета кожа. Спря коня.

— Не мърдай.

— Какво ще правиш?

Варваринът уви хубаво едното парче около дясното ходилото на момичето, чиито пръсти вече бяха започнали да замръзват. Обиколи от другата страна и направи същото и с другия крак.

— Сега и краката ти ще се стоплят.

Александра пък се погрижи за премръзналите си ръце. Доближи крайчеца на пръстите си до устата и се опита да ги сгрее с топлия си дъх. После прибра ръцете си в пазвата си под дебелата кожа.

Щом се убеди, че момичето се посъвзе, мъжът отново пое по пътя, повеждайки светлосивия кон.

— Защо не ме връзваш?

— Няма нужда.

— Обаче вчера през нощта ме върза.

— Вчера те отвличах…

— Днес какво му е различното?

— Днес сме спътници.

— Не само че ме върза, но и ме наби.

— Нямаше, ако не беше викала и не беше се опитвала да избягаш.

— Ами ако отново го направя?

Мъжът погледна нагоре към момичето.

— И къде ще отидеш? — попита я с почуда.


Сивият кон, който изпускаше горещ въздух от устата и ноздрите си, внезапно спря. Беше неспокоен. Мъжът също наостри уши. Щом пристъпи крачка напред, една стрела разцепи въздуха и се заби в рамото му. Ако не беше мръднал, вероятно стрелата щеше да разкъса дробовете му или щеше да прониже сърцето му. От устата му се откъсна вик, пълен с болка. Като видя огромната стрела, забита в рамото на мъжа, Александра изпадна в ужас. Какво щеше да прави? Панически се закръсти:

— В името на Отца, Сина и Светия Дух! Пресвета Дево Мария, пази ме!

И мъжът беше разтревожен.

— Бързо, скачай долу!

Александра уплашено се плъзна от гърба на коня. Докато мъжът се опитваше да я предпази с тялото си, втора стрела изсвистя над тях и се заби в огромния ствол на бора. Сега мъжът накара коня да легне в снега, като го дръпна за юздите. Животното, станало свидетел на хиляди войни, сякаш осъзнаваше опасността и послушно се отпусна върху снега. Казахът издърпа момичето зад коня и натисна главата му. Извади сабята си и нададе вик:

— Да те вземат дяволите! Юнакът спотайва ли се зад дърветата като жена? Излез напред, дяволско изчадие!

Измежду дърветата се разнесе отвратително кискане. Александра веднага позна противния глас.

— Варваринът със сплъстената коса!

Да, той беше. Беркул, когото Тачам Ноян заряза в пещерата, мислейки го за мъртъв, след като прониза корема му.

— Да знаех, че имаш девет живота като женските котки, още там щях да ти откъсна главата, Беркул Джан.

Отново избухна смях. Този път идваше по-близо.

— Няма повече стрели — прошепна мъжът на Александра.

— Откъде знаеш?

— Ако имаше, отдавна да беше направил още дупки в тялото ми.

Искаше да успокои Александра, но добре знаеше, че опасността беше по-голяма от онази през нощта. С всяка минута губеше кръв и сила. Всеки момент можеше да припадне. Може би онзи го чакаше да изгуби съзнание, преди да се покаже. Трябваше да се изправят един срещу друг час по-скоро, преди Тачам да се свлече омаломощен на земята.

Ала всичко се разви по-различно от очакваното. Хилейки се, Беркул изскочи от скривалището си. Както Тачам предполагаше, не му бяха останали стрели. Свали празния колчан и лъка от гърба си и ги захвърли, после извади дългата си извита сабя. Беше превързал със син плат раната на корема си. Казахът позна потъналото в кръв парче. Това беше роклята на една от жените, на които по развиделяване беше казал да бягат. Чия ли беше кръвта отгоре? На мъжа със сплъстената коса или на нещастната жена?

— Няма да ти оставя малката сърничка — изхриптя Беркул. — Моите кокошки излязоха доста дърти.

Мъжът със сплъстената коса опря гърба си на едно дърво. От разклатените клони върху него започна да се сипе сняг. Тачам си помисли, че и силите на Беркул бяха към края си. Не беше в състояние да издържи още една схватка. Но беше стигнал дотук въпреки раната си. Дали водеше и други със себе си? Дали хората му не се криеха между дърветата? Вероятно те бяха изстреляли двете стрели. Може би чакаха знак от Беркул, за да обсипят Тачам с дъжд от стрели.

Двамата мъже продължиха да се гледат известно време, преценявайки се един друг. Тачам се опитваше да долови и най-лекото изпукване, да види и най-незабележимото помръдване. Накрая онзи със сплъстената коса заговори:

— Ако ти не беше тръгнал да освобождаваш жените и да съсипваш грабежа, може би щях да продам дъртите кокошки на някой глупав търговец на роби. Но никой няма да ми плати за мъртъвци!

Онзи отново избухна в смях. Сетне лицето му моментално се сгърчи от болка. Повдигна ръка и посочи Александра.

— Непременно трябва да взема тази малка сърничка! Дай момичето!

Тачам забеляза, че гласът на мъжа постепенно затихва. Беркул този път се обърна към Александра:

— Ела тук, пиленце!

Дори и Александра, която се криеше зад светлосивия кон, можеше да забележи, че искрата в очите на мъжа, които през нощта бълваха пламъци, угасваше. Изведнъж Беркул се сгърчи в силен пристъп на кашлица. Цялото му тяло се тресеше, а лицето му се напрягаше от болка. Борът, на който се беше облегнал, наказа това бурно разтрисане, което обезпокояваше стария му ствол, като отупа снега от клоните си. Беркул погледна нагоре. По лицето му се прокрадна детинска усмивка. Беше спрял със стрелите си две от жените, които Тачам бе оставил, а третата беше изпратил в отвъдното, след като първо бе получил каквото искаше. Воден единствено от желание за мъст, беше дошъл дотук и беше успял да ги хване, въпреки раната си. Но смъртта вече беше протегнала ръка към скитника със сплъстената коса. Нямаше как да ѝ се изплъзне.

Видял, че Беркул няма сила да помръдне, Тачам реши да изпробва късмета си. Ако имаше хора с него, така или иначе, казахът и момичето бяха загубени. Щяха да го убият и щяха да вземат момичето. Обаче ако онзи със сплъстената коса беше сам… Обърна се и погледна към Александра. Видя, че беше на сигурно място зад коня. Мъничкото ѝ тяло съвсем се беше изгубило зад животното. Отново се обърна към Беркул и извика:

— Ах, ти, нищожество!

Хвърли се напред. Успя да стигне до мъжа, прекосявайки светкавично разстоянието, което заради изтощението му се струваше далечно като недостижима планина. Беркул не помръдваше. А и никой не му се притече на помощ.