— Негодник такъв — каза Тачам. — Не знаеш ли какво повелява законът на Златната орда?

Краката на Беркул не го държаха повече. Първо сабята от ръцете му падна в снега. След това се свлече той, сякаш коленичеше пред противника си.

— Зная — промърмори. — Не вади сабя срещу тези, които молят за милост, и срещу невъоръжените!

— Друго?

— Не обезчестявай!

Александра се затрудняваше да чува, понеже гласът на мъжа бе преминал в шепот, затова излезе иззад коня и изтича при Тачам Ноян. Колко бяха странни тези варвари. Говореха и докато се бият, и докато умират. Разбрал, че опасността е преминала, светлосивият кон също се изправи и се отърси.

— Какво направи ти? — Тачам също вече трудно стоеше на краката си.

Виеше му се свят. Топлата кръв, която течеше от рамото му, стопяваше снега и дълбаеше червена дупка.

Беркул простена:

— Извадих сабя срещу тези, които молят за милост, и невъоръжените.

Ездачът на светлосивия кон също се свлече на колене. Челото му беше плувнало в пот. Въпреки смразяващия студ, той изгаряше.

— Друго?

— Обезчестих.

— Потъпка ли закона на Златната орда?

— Потъпках го.

С мъртвешки очи Беркул погледна мъжа срещу себе си. В погледа му имаше учудване, сякаш за първи път виждаше стрелата в рамото му. По лицето му се изписа радост.

— И ти идваш подир мен, казахски вълк — ухили се с усилие. — Не оставяш сам другаря си по пътя към Ада. И ти умираш.


Александра стоеше потресена. Чувствата ѝ се прескачаха между радостта и страха. Смъртта на двамата мъже означаваше нейното спасение. Ала какво щеше да прави, ако варваринът Тачам издъхне? Къде щеше да отиде? Сети се за светлосивия кон. Животното непременно щеше да я отведе някъде. Изведнъж се изпълни с надежда. Почувства се по-силна.

Макар че раната му беше на лявото рамо, болката се беше разпространила по цялото тяло на Тачам. Не можеше дори да помръдне с ръка, камо ли да размахва сабята. И все пак беше решен да спази обичаите и правосъдието на степите. Пръстите му се разтвориха и сабята падна. Със здравата си ръка хвана яката на мъжа със сплъстената коса.

— Значи знаеш и какво е заповядал моят праотец Чингис хан относно тези, които потъпкват закона, Беркул Джан?

Мъжът се опита да отвори очи, но не можа.

— Зна… я — изпелтечи шепнешком. — Наказанието… е… смърт.

Тачам пусна яката му и бавно посегна към пояса, който беше препасал на кръста си. Александра потрепери от страх, щом отново видя кривата кама, която онази нощ беше опрял на гърлото ѝ.

Последва продължителна тишина. Дишането на Беркул се беше учестило. Гръдният му кош непрекъснато се повдигаше и спускаше — като духалото, което циганите калайджии използваха, за да разпалват огъня. И неговата глава беше клюмнала напред. Повдигна я със сетни сили. Едва забележимо отвори очи. И с бързина, която нито ездачът на светлосивия кон, нито Александра очакваха, сложи ръката си върху раненото ляво рамо на Тачам.

— Заповедта си е заповед — прошепна. — Трябва да бъде изпълнена.

Александра наблюдаваше слисано как Тачам Ноян бавно повдигна ранената си ръка и положи дланта си на рамото на Беркул. Болката, които изпитваше, можеше да се прочете по лицето му. Александра усети как несъзнателно беше стиснала зъби, сякаш му съчувстваше.

Сега двамата мъже стояха, като че се бяха прегърнали един друг. Диханието им се смесваше. Светлосивият кон бавно дойде, подуши господаря си и се опита да го побутне. Животното сякаш усещаше нещастието, което щеше да го споходи, и искаше да отдалечи стопанина си от тази кървава борба. После обърна глава и отиде при момичето. Сякаш искаше да му каже да не гледа това. Александра също разбра какво щеше да се случи. Обаче не можеше да отдели поглед от двамата варвари. Искаше да види всичко, независимо какво щеше да бъде то. Животното тревожно разтърси глава. Направи една крачка, но когато се обърна и видя, че момичето не помръдваше от мястото си, се върна.

Сякаш минутите се проточваха с години. Този път тишината наруши Тачам Ноян:

— Прав си, Беркул Джан… заповедта на… Чингис хан… трябва да се изпълни.

Двамата мъже, вкопчени един в друг, се гледаха още секунда-две. По лицето на Беркул се изписа спокойно щастие. И изведнъж изнемощялото тяло на Тачам се свлече върху него. В същия момент от тежестта му ужасяващата закривена кама се заби до дръжката в корема на онзи отдолу. Очите на Беркул се разтвориха широко и той изпусна тежка въздишка.

— Боже — беше последната му дума.

Двамата мъже се претърколиха. Няколко дървета отново посипаха снега си върху тях. Две гладни, подплашени птички изхвърчаха от клоните. След това настъпи тишина. Тишина — мрачна, категорична и рязка като смъртта.

Александра не се уплаши и не извика. Сърцето ѝ се бе вкаменило. Момичето, което още не беше видяло девет зими, от снощи бе станало свидетел на сипещите се един след друг удари на смъртта. В съзнанието ѝ се запечата сцената как Тачам осъжда онзи със сплъстената коса.

— И аз — промърмори момичето — ще търся сметка за това, което ми беше причинено.

Погледна към огромния варварин, който лежеше безжизнен върху Беркул. Дали беше умрял? Дори и да не беше, нямаше да живее дълго в този студ с раната, която огромната стрела беше отворила. А ако оживееше, вълците щяха да го надушат. Но Александра Анастасия Лисовска щеше да оцелее. Трябваше да живее, за да потърси сметка.

Хвана юздите на светлосивия кон и погали челото му. Животното не искаше да се отделя от собственика си.

— Твоето име вече ще бъде Умут[20] — каза Александра. — Така силно се нуждая от надежда…

Гласът ѝ беше като сладка мелодия. Мекичък и топъл.

Животното погледна към проснатия на земята Тачам Ноян, после погледна към момичето, което галеше челото му. Александра прочете тъга в очите на коня.

— Зная — пошепна в ухото на животното. — Много си тъжен, защото ще се отделиш от собственика си, зная. Не беше толкова лош човек, колкото изглеждаше. Виж какво сложи на краката ми.

Конят не ѝ обърна внимание, но Александра погледна към кожите, които Тачам преди малко беше увил плътно върху мъничките ѝ крака, за да не ѝ е студено. Колко бързо течеше животът сред дивата природа.

Тя беше едва осемгодишна, но ѝ се струваше, че за една нощ е остаряла с хиляда години. И с огромния конник беше така. Преди няколко минути ревеше с цялата си внушителност, а сега беше или на оня свят, или на път за там. Сърцето на момичето се сви. Тъжеше ли за смъртта на един варварин, който я отвлече и преобърна живота ѝ? „Я стига — помисли си — Ако му е писано, да мре.“

Макар и след дълги усилия, Александра успя да се качи върху Умут и да се настани върху седлото.

— Хайде, отведи ме оттук! Само ти знаеш пътя към дома ми.

Животното първо погледна предишния си собственик, сякаш се сбогуваше, и после тръгна напред в снега с вяла крачка.

Точно в онзи миг се случи нещо, което Александра изобщо не очакваше. Чу един глас:

— Не си отивай!

Обърна се върху гърба на коня и погледна назад.

Тачам Ноян беше протегнал ръка към нея от мястото, където лежеше. Снегът, сипещ се от дърветата, вече бе започнал да го покрива като юрган.

— Не ме оставяй…

Гласът беше сякаш шепот, но Александра го беше чула с цялото си същество. Прозвуча ѝ като вик.

— Не ме оставяй, дете!


V


Александра погледна през пердето към пременените в бяло дръвчета. Пролетта беше прегърнала с цялата си прелест градините на Кримския дворец. Навсякъде пърхаха пеперуди също като в пролетите от детството ѝ. Тогава по същия начин пеперудите се гонеха в една пъстра веселба от цветове. Единствената разлика беше, че сега Александра ги наблюдаваше през прозореца, зад тюленото перде. Колко ѝ се искаше отново да хукне подир тях с писъци. Винаги щом ги видеше, сърцето ѝ биеше развълнувано, но и тъга се прокрадваше в него. От онази мрачна нощ бяха изминали четири зими. А откакто бе дошла в Кримския дворец — две години. Вече беше на дванадесет.

Още известно време погледът ѝ галеше белите и бледолилави цветове, които украсяваха дръвчетата. Те бяха горди с красотата си. Полюшваха се кокетно от лекото подухване на вятъра. Люляците сякаш притежаваха друго вълшебство. Отнасяха Александра в други светове. Разпростираха се волно — понякога като магия, великолепие, изблик на сила, понякога като смях на жена. А преди любимите ѝ цветя бяха жълтугите. Обаче от две години, от онзи горещ летен ден, когато дойдоха в Бахчесарай, щом зърна люляците, бугенвилиите, камбанките, които покриваха белите стени, изведнъж се влюби в това пъстро великолепие. С него светът изглеждаше някак по-красив. По-вълнуващ, по-горд, по-ласкав. Винаги щом цъфнеха люляците, ѝ се искаше да запее песен.

Александра разказа за тази своя страст на Гюлдане султан, майката на нейния господар — хана на Крим Мехмед Герай.

— Ако господарката ми разреши, бих искала да направя бродерия върху тюлбент[21] в люляков цвят.

— Можеш ли да бродираш?

— Майка ми ме научи.

— Тюлбентът непременно в люляков цвят ли трябва да е?

— Много харесвам този цвят.

Възрастната жена погледна внимателно синьо-зелените очи на момичето. Обичаше това усмихнато малко руско девойче. Веднага заповяда да намерят коприна в люляков цвят. Подаде я на Александра, дълго я гледа и каза:

— Люляковото е цветът на мощта, славата, на императорите и на императриците, красавице. Желая ти животът ти да премине сред люляци.

От онзи ден нататък това стана цветът на Александра.

Когато доведоха момичето в двореца за първи път, тъгата в очите му порази Гюлдане султан. Тази тъга издаваше какви беди и болки бе изживяло това дете, видяло едва десет зими. Макар всички търговци на роби да ходеха по петите му, мъжът, който го беше отвлякъл, не склоняваше да го продаде. Гюлдане султан се беше зачудила. Така де, защо един мъж не продава момичето, при все че му се предлагат добри пари, защо попарва желанията на купувачите? Беше заповядала двамата да бъдат проследени, самата тя също ги последва скришом. Още от пръв поглед хареса момичето. Заповяда да доведат мъжа в двореца и веднага разбра, че този стар крадец обича и пази като баща момичето, което беше отвлякъл, и че би предпочел да умре, отколкото да види детето в ръцете на търговците на роби.

— Но, храбрецо Ноян, аз не искам да я взема за робиня.

— Александра свикна с въздуха на свободата в планините, горите и реките. Тук ще се чувства като робиня, господарке.

— А ти мислил ли си изобщо колко дълго още ще можеш да я опазваш по ъглите на хановете? Момичето ще порасне.

Той беше мислил, при това много. В онзи ден султанката и Тачам Ноян говориха дълго. На следващия ден Ноян предаде момичето на мъжете, които тя беше изпроводила.

— Продаде ме, продаде ме! — крещеше Александра и сипеше проклятия върху Тачам.

Биеше огромния мъж с малките си юмруци също както беше сторила първата вечер. Опълчи се на пазачите, дошли от двореца. Дори успя да изкара няколко от тях извън строя, издирайки ги с нокти, но накрая я обуздаха.

Когато каретата тръгваше към двореца, Александра чу гласа на Тачам Ноян:

— Съдбата да е с теб, момичето ми.

— Проклет да си!

— Направих това за теб.

— Не ме оставяй… Аз не те оставих. Не ме оставяй и ти.

Докато каретата се отдалечаваше, Тачам остана като вкаменен. Някакъв дебел татарин, който гледаше учудено как невръстно момиченце създава суматоха до небесата, попита:

— Какво има, юнако, плачеш ли?

— Гледай си работата бе, плямпало! Истинските мъже не плачат! Не виждаш ли — прах ми влезе в очите.

Обаче плачеше. Горещи вълни заливаха закоравялото му сърце. Тачам Ноян гледа подир каретата, докато тя се изгуби от поглед, и изтривайки влагата от очите си с опакото на ръката, продума:

— Никога няма да те оставя, момичето ми.

Очите на Александра също се бяха подули от плач, когато пристигна в двореца. Слизането ѝ от каретата се превърна в истинско сражение, както се беше случило и при качването. Няколко пазачи и три прислужнички на султанката бяха издрани и насинени.

Тя после дни наред седя безмълвно в един ъгъл, изпълнена със страх. Замеряше с каквото ѝ попадне всеки, който се опитваше да отвори вратата на стаята ѝ. Прислужничките на султанката ѝ донесоха, че нощем Александра се моли:

— Моля те, пресвета Дево Мария, пази ме…

Детето сякаш очакваше поредните страдания, които щяха да му се стоварят на главата.