— Кръвната връзка — повтаряше си понякога Гюлбахар. — Вероятно тя ги събира. В края на краищата имат един баща. Но трябва да бъда предпазлива. Не е ясно кога ще ухапе московската змия.

И султан Сюлейман беше много щастлив да види най-големия и най-малкия си син прегърнати и да ги чуе да се смеят. Не мислеше нито за война, нито за опяванията на везирите. Тъй като Хюрем съвсем го беше убедила, че не храни никаква неприязън към бившата му жена, Сюлейман се надяваше, че тази близост между двамата му синове ще изтръгне ревността и омразата и от душата на Гюлбахар.

Понякога през нощите той се молеше Аллах да не позволи баща и син да застанат един срещу друг. Да не прави принцовете му врагове. Да не цапа ръцете им с братска кръв.

А всъщност спокойствието между Гюлбахар и Хюрем беше само привидно.

Годините летяха във вълнения по новите войни на Сюлейман, в радост от завоеванията. Но пищният дворец на султан Сюлейман беше и вулкан, в гърлото на който кипеше адски огън. Вулкан, за който беше неизвестно кога ще избухне и ще избълва наоколо смъртоносна лава.


Една нощ Хюрем попита внезапно:

— Негово Величество, моят султан, много ли обича единствената си дъщеря?

Сюлейман се изненада. Освен глупостта на самия въпрос, го бе учудил и фактът, че той бе зададен от съпругата му, която се хвалеше с ум и разсъдливост. Султанът се обърна и я погледна слисан. И Хюрем бе обърнала пленителната си усмивка и широко отворените си очи към съпруга си.

Падишахът си помисли колко хубава беше все още! Колко години бяха минали?

Скришом сметна на пръсти. Осемнадесет години! Вярно, като следи от изминалото време в ъгълчетата на очите ѝ бяха се появили едва забележими бръчици, но лицето ѝ беше младо като през първия ден, в който я съзря. Тялото ѝ, което го подлудяваше, бе все така живо, стегнато и гладко. Как успяваше тази жена да се опълчи на времето? Щом Сюлейман беше на четиридесет и четири, значи тя бе започнала тридесет и четвъртата. Но в очите му изглеждаше като на петнадесет. А главата на Сюлейман вече бе започнала да олисява и брадата му побеляваше. Бързаше да сложи тюрбана си, иначе кой би се страхувал oт плешив владетел на света?

— Султанът ни ще остави без отговор Хюрем, така ли?

Гласът ѝ го сепна от мислите, в които се беше отнесъл.

— Замислих се, че след като една умна жена като моята усмихната красавица задава такъв въпрос, значи иска да ни каже нещо.

— Султанът ми първо да отговори на робинята си, а после ще обясним. Да не би да сме таили нещо в себе си досега?

— Разбира се, че обичаме дъщеря си, султанке-майко. Тя заема специално място в сърцето ни.

Хюрем се засмя звънко. Погали побелялата му брада.

— И ние от това се бояхме. Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не забелязва колко много е пораснала дъщеря му.

Падишахът изведнъж се изправи.

— Какво искаш да кажеш? Какво премълчаваш?

— Султане, според вас дъщеря ни вече не стана ли на възраст за женене?

— Какво?

— При добър късмет вече трябва да задомим Михримах.

Сюлейман се изправи и започна да обикаля нервно из стаята. Хюрем много обичаше това негово състояние. Когато се сблъскаше със ситуация, за която не беше помислил и която не очакваше, той хващаше ръцете си отзад на кръста и започваше да обикаля. Това беше добър знак. Поне най-малкото показваше, че няма да отсече: „Изключено!“. Когато се разгневеше, започваше да мисли, почесвайки брадата си, това означаваше, че се задава буря. Тогава или излизаше и с дни не се мяркаше, или възразяваше с такава ярост, че дори и Хюрем не можеше да се престраши отново да повдигне въпроса.

Когато видя, че жена му го следи, усмихвайки се, той дойде и застана намръщен пред нея. Мъжът, от когото трепереше целият свят, бе като едно непослушно дете.

— Какво смешно има?

— Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не се е замислил как един ден ще бъде принуден да се раздели с момиченцето си. И сега се изненадахте… на това се смеем.

— Михримах е още дете. Защо да омъжваме едно малко момиченце?

— Дете ли? Дъщеря ни е на седемнадесет години, Сюлейман.

Говореха си официално съгласно порядките в двореца, но Хюрем стопляше душата си, когато се обръщаше към него по име. Беше си мечтала пътищата им да се бяха преплели на друго място! Без престол и корона. Без прислуга и робини. Вечер да го очаква, да му сипе от храната, която сама бе сготвила. Като майка си да плете пердета за миниатюрните прозорчета на мъничката им къща… Всеки път Хюрем султан се разчувстваше. Кой знае колко би бил прекрасен животът без страх, интриги и капани. И всеки път прогонваше тези мечти от ума си точно по средата. Тя бе пожелала този живот. Борила се бе, за да го получи. Танцува със смъртта, стъпва върху кръв. Не живееше живота от мечтите си, а този, който ѝ бе отреден. Защо да се оплаква?

Съдбата я направи султанка в Османската империя и сега кроеше за големия ѝ син Мехмед султански кафтан. Хюрем беше сигурна в това. Ако нещо се объркаше, тя щеше да се изпречи срещу нея. Щеше да извика: „Разкрий щастието за моя Мехмед. Дръпни се от пътя ни! Синът на Хюрем султан вече трябва да седне на трон! Ако цената е кръв или убийство, така да бъде! Кажи какво искаш!“. И Хюрем щеше да изпълни желанието на съдбата.

— Добре де. Може ли да омъжим седемнадесетгодишно момиче?

Гласът на Сюлейман я върна от света, в който се беше отнесла.

— Когато аз дойдох при теб, бях с две години по-малка от Михримах. А на нейната възраст ти бях родила две деца.

Сюлейман не каза нищо. Съпругата му беше права.

— Трябва да сме свидетели на щастието на децата си, нали така, Сюлейман?

Беше придала на гласа си отново онзи тон на малко девойче.

— Нали сме свидетели! Оженихме и Мустафа, и Мехмед. Нали се сдобихме с цял куп внуци!

Хюрем отново погали брадата на Сюлейман, като се усмихваше.

— Дано винаги да са здрави и щастливи. Но аз нямах това предвид. Майките искат да видят дъщерите си като булки.

Сложил ръце отзад, падишахът обикаляше из стаята. Обърна се с рязко движение и погледна жена си.

— Да не би да има нещо, което не знаем, Хюрем? Михримах казала ли ти е, че иска да се омъжва? Съпруг ли си е намерила?

— Няма такова нещо. Красивата ми принцеса е невинна като ангел. Но майка ѝ си мисли да я омъжи.

Той се взря в очите на Хюрем, сякаш искаше да намери никаква улика.

— Да не би ти да си открила жених за дъщеря ни?

Звънкият смях на Хюрем султан отекна.

— Недейте, султане. Робинята Хюрем би ли предприела нещо без знанието на господаря си?

Но беше предприела. Всъщност онова, което искаше, беше не толкова мъж, който да ощастливи Михримах, а везир, с когото да направи своя ход, когато в играта на шах в султаната дойдеше време тя да обяви „шах“. Защото мъжът, когото избереше за съпруг на дъщеря си, тя щеше да издигне до велик везир на Сюлейман.


— Слушай внимателно, ага!

В стаята, където се здрачаваше, Рюстем се страхуваше да погледне жената в очите, от които проблясваха хиляди светкавици. Внимавайки дългият тюрбан да не се изтърколи, той наведе глава към дясното си рамо. Кой можеше да погледне Хюрем султан в очите, че той да го направи? Помръдна неспокойно на мястото, където бе застанал, свел глава. Мислеше си какво прави там. Дали поканата от Хюрем да се яви пред нея бе добър или лош знак? Да не би мерзавецът Хюсрев паша да бе донесъл за подкупите, които Рюстем беше приемал? „Да ми се бяха счупили ръцете“, помисли си той. Но щом някой, който си имаше работа с държавата, почукаше на вратата му, Рюстем не можеше да се удържи да не му поиска да си плати. Човек, докато е жив, остава верен на навиците си. Да не би сега да беше време да се прости с живота? Но как можеше да оцелее без подкупи? Да не би да беше лесно един хърватски пленник да се издържа сам и да спечели благоволение, след като излезе от Ендерун? Това беше жестока битка, жестока. За слабите нямаше място, а на силните се отдаваше чест. Обаче силата означаваше пари.

Без да вдига поглед от земята, той се опита да види Хюрем султан изпод гъстите си черни вежди. Жената седеше под сноп от светлина, процеждащ се от прозорец, инкрустиран със злато и украсен с червени и зелени стъкла с мотиви на лалета. Бе опряла гърба и левия си лакът върху възглавници от китайска коприна, пълни с пухени пера, и удобно бе протегнала краката си върху пищната кушетка, тапицирана с най-скъп атлаз и кадифе. Кафтанът и надиплените ѝ поли се лееха към иранския килим на пода като водопад. Под полата ѝ се мяркаха копринените ѝ пантофи с извити върхове, обшити със скъпоценни камъни. Когато помръднеше, везаните по лилавия ѝ кафтан диаманти, рубини, кехлибари и изумруди се възпламеняваха от червенината на вечерното слънце.

Не беше добър знак, че се обръщаше към него с тези думи. Гласът на Хюрем хасеки бе изплющял като камшик.

— Онзи ден чухме една загадка, ага — продължи тя. — Не можахме да я разрешим. Казват, че в двореца нямало по-досетлив от Рюстем ага. Само той може да разреши загадката. Ако ти я кажа, ще я разгадаеш ли?

Рюстем се напрегна като струна. Жената на самия падишах на света, Хюрем султан, която с една своя заповед търкулваше главата на кого ли не, го беше извикала при себе си, за да му зададе загадка, така ли? Той усети опасността с цялата си същност. Не издаде нито звук. Само стоеше в смирение, сякаш нямаше нищо общо с този свят, сякаш се разхождаше из облаците, затворил очи, като че скланяше глава пред съдбата си. Единствено леко наведе глава и с това показа, че беше готов да изслуша въпроса.

— Казаха ми — започна отново Хюрем, — че каквото не пада под дървото, не било круша. Че родът влече към рода, а кръвта към кръв. Вярно ли е?

Мъжът усещаше, че Хюрем султан следи дори и най-малкото потрепване по лицето му. Какво означаваше това сега? Обля го пот.

Хюрем този път изрече думите една по една.

— Един човек забравя ли произхода си, ако смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли?

Рюстем преглътна от безпомощност.

Тя видя, че везирът не беше на себе си от страх, и реши да го насърчи:

— Крушата ли решава дали да падне от дървото? Ами ако след като се откъсне, тя се търкулне по склона надолу? Няма ли вече да се смята за круша?

Погледна въпросително. Беше ясно като бял ден, че пашата трепери.

— Как трябва да бъде наречена Нилюфер хатун, съпругата на нашия предшественик Орхан Гази? Ако родът влече към рода, а кръвта към кръв, тогава на кого прилича Мурад Худавендигяр, чиято майка е Нилюфер хатун — дъщерята на гръцки феодален земевладелец? На гърците ли, на османците ли? В името на кого султан Мурад хан изпи шербета на смъртта при Косово? Не е ли в името на Османската империя?

Хюрем млъкна. Той трепереше като лист, усети как отново го оглежда нейният преценяващ и претеглящ поглед.

— Ами ти? — чу я да казва. — Ти не се ли стараеш да изпълняваш безпогрешно службата си към Негово Величество султана? Не е ли така, ага?

Сърцето на Рюстем вече беше на път да изскочи от гърдите му. Умираше от страх, че блъскането му ще се чуе. За какво беше всичко това? Хюрем съвсем открито му заявяваше, че няма произход. Но защо? Тя да не би да има? Виж я само московчанката! — ядоса се той, но се постара по изражението му да не настъпи и най-малката промяна. Да не би пък някой от враговете му да го беше наклеветил, че хърватинът Рюстем заговорничи срещу държавата? Защо му беше такова нещо? Кой друг щеше да вземе едно хърватско селянче и да го издигне до най-високите позиции в най-могъщата държава на света? И не само това. Къде другаде щеше да стане толкова богат? Още отсега не знаеше на колко възлиза богатството му. Но това е само началото. Нека стане везир и тогава ще видим как ще се сипят жълтици и елмази.

Хюрем не дочака отговор, продължи със злокобен глас:

— Какво мълчиш, ага? Ние не можахме да разрешим тази загадка. Ако кажа, че един човек не забравя произхода си, когато си смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли, това звучи невероятно. А ако реша, че го забравя, сърцето не е съгласно.

Докато говореше, Хюрем бе извадила от широкия ръкав на кафтана ръката си и като бяло гълъбче я бе положила от страната на сърцето си. Разбра, че трябва още да го насърчи.

— Например ние — прошепна тихичко. — Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми. На теб изобщо ли не ти липсва хладният въздух на хърватските долини? През нощите никога ли не се случва насън да отпиваш от заснежените води на Сава? Човек забравя ли произхода си, когато смени името, религията, свещената си книга и посоката, в която се моли? Хайде, кажи ми, щом няма по-умен от теб.