Краката на Рюстем вече не го държаха. Какво очакваше да чуе тя? Да извика: Не го забравя, не го забравя, така ли? Зловещи и опасни думи! Пък и какво значеха? „Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми…“ Хюрем или го изпитваше, или пък имаше друго наум. На лицето му едва забележимо се изписа онази хитра лисича усмивка, която хората от двореца добре познаваха. Присви очи. И после боязливо измърмори на един дъх:

— Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Ако беше видял следа от гняв в очите на Хюрем, веднага щеше да извърти думите си. Но не стана това, от което се страхуваше.

Хюрем се съгласи:

— Така е, разбира се. Вълкът не мени нрава си. Нали точно еничарите са били в най-вярна служба на държавата? И Любимеца Ибрахим паша беше хърватин като теб, но заемаше висока позиция при господаря ни.

Рюстем се уплаши. Спомни си, че този хърватин беше удушен.

— Може много да се изброява, ага. Остави миналото, да вземем настоящето. Повечето от везирите в Дивана са хървати, албанци, араби. Отдадени са и са получили одобрение. Ако такива като мен и теб служат толкова предано на тази империя, нямат ли право да поискат сметка или да пожелаят нещо?

За момент замълча и погледна мъжа. Сега в очите ѝ се четеше гняв.

— Ти за нищо ли не би поискал обяснение, ага? — процеди тя.

Ръката на Рюстем се плъзна ужасено към врата му. Очите му, въртящи се на всички страни, търсеха скрити силуети в мрака. Потрепери от страх и си помисли, че тази жена със сигурност изпитваше верността му към държавата. Ако отговореше с „да“, тогава вероятно иззад онзи инкрустиран със злато параван от слонова кост щеше да изскочи палачът и моментално щеше да го погуби. Мъжът не можа нищо да каже. От гърлото му излезе само заглушено, безсмислено хълцане.

В стаята, чиито стени бяха покрити с порцелан, се извиси веселият смях на Хюрем. Направи знак с пръст на Рюстем да дойде. Мъжът тръгна към нея, поклащайки се. Единият крак на Рюстем беше по-къс от другия. За да скрие това, под джубето, което стигаше до земята, той обуваше специално направен ботуш, който да уравновесява по-късия му крак, но каквото и да стореше, не можеше да прикрие накуцването си. Хюрем вече можеше да види как в очите на мъжа с лисича физиономия, навеждащ се, за да коленичи в краката ѝ, играеха следите на и предателството. Тя се възхити от избора си. Точният зет, когото търсеше! Това щеше да бъде нейното смъртоносно оръжие. По-остро от кинжал и по-отровно от змия.

— Давам ти пример. Ако Рюстем ага е хърватин, бива ли да му се попречи да стане везир и да влезе в Дивана?

Мъжът не можа да повярва на ушите си. Везир ли, Диван ли? Какви ги говореше тази жена?

— Би било грях — прошепна тихичко. — Не бива да се пречи.

Хюрем остана доволна, като видя искриците, които просветнаха в очите му.

— В такъв случай загадката е следната, ага. Редно ли е да се отнеме правото на сина на една майка само защото тя не е от определен произход? Бива ли да смятаме, че принцът ни не заслужава трона, тъй като са започнали да ни наричат московчанка? Ако това е правилно, тогава къде да изпратим толкова хърватски, албански, арабски и бошнакски везири?

Гласът на Хюрем трудно се чуваше в мрака.

Значи това беше проблемът. Да не остави сина на Гюлбахар, Мустафа, да седне на престола на султан Сюлейман. Хюрем искаше трона за принц Мехмед. Рюстем усети как могъществото се влива във вените му. Зарадва се. Ако султан Сюлейман управлява света, него самия пък го управляваше Хюрем. Като бе издала намерението си, жената беше включила и Рюстем в тази власт. Трудно се удържа да не извика от радост.

А тя защо говореше така, без причина? Изобщо ли не се страхуваше, че Рюстем би отишъл и би издал разговора им? Той изчака, за да види какво още имаше да каже.

— Ако ти не искаш обяснение, то ние искаме, ага — каза Хюрем и си пое дъх. — Правото трябва да се даде на когото го заслужава. Тези, които имат права, трябва да се обединят, за да си ги получат.

Със смрачаването в стаята и завладяващите очи на Хюрем станаха тъмни. Тъй като слънцето я осветяваше в гръб, те сега изглеждаха като мрачни ниши под челото ѝ, върху което беше шапката с рубин.

Най-накрая Рюстем вдигна главата си, която беше навел към дясното рамо.

— И рабите, и Бог обичат онзи, който предоставя правото на когото се полага. — От тези многозначителни думи, както и да бъдеха разбрани, все щеше да се извлече някакъв смисъл. Ако Хюрем го изпитваше, лесно можеше да ги извърти.

Погледите им се срещнаха. В този на Рюстем сякаш бяха запалени хиляди светлинки. По лицето му бе изписано предателско, самодоволно изражение. Хюрем вече беше разгадала шифъра в очите му. Рюстем също много добре беше разбрал какво искаше да му каже. И сега беше готов на всичко, стига да знае какво ще спечели.

Преценката ѝ беше точна: Малоумник, глупак! Освен зет беше намерила и велик везир, какъвто търсеше. Този мъж щеше да направи всичко за власт и пари.

Хюрем бе посветила душата си на това дело. Сега беше дошло време в споразумението за действие да бъде вписана и душата на Рюстем. Така трябваше да върже ръцете му, че едно предателство срещу нея да струва повече от нещастния му живот.

Когато отново заговори, гласът на Хюрем беше спокоен, сякаш от бурно море бе достигнал до спокойни води. Дори се долавяше обич.

— И ти, и аз сме от различен произход, но служим предано на държавата и на господаря ни. Ако е редно онзи, който има право, да си го получи, значи твоето истинско място трябва да е Диванът. Господарят ни трябва да ти даде кафтан на везир, Рюстем ага.

Помисли си дали да не изтича и да стисне ръцете на жената. Ако не стореше нещо, ей тук щеше да умре от вълнение.

Рюстем полудяваше от желание да вика от радост, но отново успя да се овладее.

— Казвам, че те чувстваме близък, ага — продължи Хюрем.

За миг замлъкна… Беше ред на най-важния въпрос. Бе го обмисляла с месеци, беше прехвърлила безброй кандидати и във всичките бе намерила нещо да се захване. На нея не ѝ трябваше някой благороден, млад и здрав. Трябваше ѝ зет, който да е алчен, коварен, с безгранична амбиция, по-досетлив и от лисица и по-верен от куче. Накрая реши, че най-подходящ кандидат за целта ѝ бе Рюстем, когото наблюдаваше от дълго време и чиито минало, нрав и характер бе проучила.

Стана ѝ смешно, като се сети за обратите на съдбата: изпречи на пътя ѝ един хърватин, който да попречи на сина ѝ, и мерзавецът бе премахнат. А сега ѝ изпрати друг хърватин, който да ѝ помогне да сложи на главата на нейния Мехмед османската корона…

Хюрем продължи:

— Накратко, ага. Ако станеш наш зет, ще ни служиш ли добре?

Какво? Какво?

Рюстем не можа да повярва на ушите си. Започна да се ослушва дали не беше чул грешно. Тази жена искаше той да се ожени за Михримах, единствената дъщеря на падишаха на света султан Сюлейман Законодателя, така ли?

Неволно обърна поглед някъде нагоре, сякаш молеше за помощ, за да не полудее. Щеше да стане зет на падишаха, така ли? При това и на Хюрем.

Мислено крещеше от радост. Сега вместо неизменната лисича усмивка по лицето му се изписа слисано, но самодоволно изражение. Сякаш изведнъж кръстът и раменете му се бяха изправили.

Едно съмнение обаче изникна в мислите му. Защо? Защо самият султан Сюлейман да даде единствената си дъщеря на хърватското девширме, куция Рюстем?

Опита се да събере разпилените си мисли. Нали Сюлейман даде сестра си Хатидже султан на хърватина Ибрахим и той му стана зет? Ето че и Рюстем щеше да е дамат. Какво още имаше да разпитва и да мисли? Не го засягаше причината!

Не можа повече да удържи вълнението и радостта си. Хвърли се и коленичи в полите на ценния колкото цяло съкровище кафтан на бъдещата си тъща.

— Вашият роб Рюстем би се жертвал за вас, султанке.

След процедурата по целуване на ръка и поли дойде ред на въпроса, който трябваше всъщност да се зададе:

— Простете за въпроса ми. Но господарят ни съгласен ли е да се сключи този брак?

— Ще бъде.

Стоманената студенина в гласа на Хюрем накара Рюстем да потръпне.

— А Михримах султан уведомена ли е?

— Ще бъде.

— Дали красавицата на красавиците Михримах султан ще бъде съгласна да полага глава на една възглавница заедно с този ваш куц роб?

— Ще бъде.

Хюрем знаеше, че дъщеря ѝ никак не беше такава красавица на красавиците. Нямаше физически недъзи и толкова. Беше много за този куц мъж, но дори и това негово двуличие бе знак, че щеше чудесно да изпълнява зловещата служба, която Хюрем очакваше от него. Погледна с отвращение към превития надве пред нея бъдещ зет, който вече имаше лека гърбица.

— Не получихме отговор на въпроса си, ага. Ако станеш наш зет, ще ни служиш ли добре?

Мъжът вдигна глава и погледна с подобаваща благодарност. А по лицето му отново се беше изписала онази гнусна лисича усмивка. В мозъка му се прескачаха хиляди далавери, а очите му не спираха да се въртят.

— Рюстем ще бъде ваш роб — каза той, сякаш се провикна. — Ако по желаете, би свалил звездите от небето и би ги поднесъл в краката ви.

Хюрем се изправи гневно. Влачейки тежките си поли по земята, тя тръгна към прозореца, изправена като статуя. От вечерното слънце отсрещният бряг на Босфора сякаш бе пламнал в червен пожар. Прозорците на няколко конака на брега като че горяха в огън. Дори не се обърна.

— Задръж си звездите, ага. Ако не ни служиш добре и не си ни верен, ще ги разпръснеш върху гроба си.

И Хюрем направи знак на бъдещия си зет да се оттегли. Докато Рюстем излизаше на заден ход, а сърцето му биеше от вълнение, никой освен четирите стени не чу какво си каза Хюрем султан:

— На мен ми е нужно повече от звезди.


Гюлбахар остана най-учудена от всички, че Хюрем даде единствената си дъщеря на Рюстем. Освен че беше куц, той беше и със седемнадесет години по-възрастен от Михримах. Почти колкото баща ѝ. Гюлбахар дни наред се питаше как Сюлейман се бе съгласил на подобно нещо. Беше и съвсем обикновен. За него се говореше, че е самият дявол и не върши нищо без подкуп, а това не бяха причини един падишах като Сюлейман, който никога не потъпкваше честността и справедливостта, да даде дъщеря си. Гюлбахар много мисли дали московчанката не си правеше някакви сметки, но не можа да разреши загадката.

Малко след като го ожени за дъщеря си, Хюрем бе накарала султана да издигне Рюстем до трети везир. Това беше най-високата служба, която можеше да заеме за момента. При положение че пред него имаше опитни и властни везири и паши, нямаше как куцият зет да се издигне повече.

Един ден Гюлбахар каза на помощничките си, които от дни наред клюкарстваха за сватбата:

— Какво се учудвате? Ако искаш да видиш каква ще е съпругата ти — погледни майка ѝ. И московчанката не е специална, какво да се очаква от зетя? Ако съжалявам някого, това е господарят ни. Изобщо не му отива такъв зет.

Въпреки усилието на Гюлбахар тайничко да разпали клюките и двореца, скоро те престанаха. Всички бяха доволни. Вярно, че Рюстем беше куц, но за да заздрави брака си, всяка нощ се впускаше в любовно състезание с младата си съпруга. В ръцете на крехката си жена той оставаше без сили, но на Хюрем не ѝ бяха нужни силата и мощта на зетя ѝ, а неговата досетливост и безграничното му коварство. Тя вече бе начертала пътя му. Щеше да направи Рюстем велик везир, да отнеме от главата на Мустафа короната на Сюлейман и да я даде на Мехмед. Чакаше само точното време, това беше.

Само че съдбата ѝ беше приготвила нещо, което Хюрем не беше предвидила. Големият ѝ син Мехмед, за когото се беше заклела, че ще направи падишах, почина внезапно в Маниса. Хюрем полудя. Лекарите казаха, че принцът е умрял от едра шарка, но виковете ѝ с дни отекнаха в двореца:

— Убийство! Убийство!

Вайкаше се и удряше коленете си с ръце.

— Не можаха да убият майка му, но погубиха моя принц.

На падишаха, който беше на поход срещу Естергом, веднага бе изпратено известие:

Бързо се върни, султане! Погубиха принца ти Мехмед хан!

Скръбната вест застигна Сюлейман, който се завръщаше горд от победата над Естергом, по пътя обратно за Истанбул.

— Най-умният ми принц султан Мехмед! — простена и от очите му към бялата му брада потекоха едри сълзи. На двадесет и третата година от управлението му сърцето му бе жигосано от мъка по загубено дете.

Върна се в Истанбул, а починалият му син постоянно беше пред очите му. За първи път видя Хюрем така съсипана. Сиянието ѝ бе угаснало. Красивите ѝ червени коси бяха разрошени. С дни бе плакала и очите ѝ се бяха превърнали в две червени дупки. И все пак се опита да се усмихне на Сюлейман, но не успя. През онази нощ за първи път двамата съпрузи плакаха заедно. Риданията на този могъщ мъж направиха болката на Хюрем още по-непосилна.