С мъка разказа на Тачам, че момичето, което бе приел за своя дъщеря, имаше близост с друга жена и че дворецът кънти от клюки. И двамата изпитваха срам от това. Казахът беше изслушал цялата история, без да вдигне глава.

— Лесно е да се справим, но да знаеш, че Хюрем ханъм много ще се натъжи — каза Джафер.

Тачам троснато отвърна нещо, което чернокожият мъж не очакваше:

— Нека се натъжи!

В гласа му се долавяше непоколебимостта на баща, който наказва своята съгрешила дъщеря, за да я предпази от по-големи беди.

— По-добре е днес да се натъжи, отколкото утре да съжалява, когато ѝ надянат въжето за назидание.

— Значи това е решението. Не смеех да предприема нищо, без да се допитам до теб.

— Добре стори.

Усетил, че мъжът се срамува да вдигне глава и да го погледне в очите, Джафер се изправи нервно.

— Решил ли си как ще го извършиш?

Мъжът не го гледаше и затова не видя, но Джафер кимна утвърдително с глава.

— Както миналия път. Тихо. Без да се мъчи. Бързо и решително. Тачам имаше предвид смъртта на Фредерик, за която Джафер му беше разказал преди години. По лицето на Джафер се появи странно изражение.

— Но този път ситуацията е друга, храбрецо Ноян. На всичкото отгоре това е жена. Не мога да ѝ счупя врата. Смъртта не бива да буди подозрения.

— Добре — каза старецът. — Утре не идвай тук. След вечерния езан ме чакай на обичайното място. Ще ти донеса нужното.

На следващата вечер Джафер взе от ръцете на Тачам Ноян смъртта, която нямаше да събуди подозрения, и се изгуби в мрака.

След два дни прислужничките изтичаха при Хюрем разплакани.

— Султанке, султанке!..

Хюрем отначало не можа да разбере каква беше тази суматоха. Но когато видя ужаса в очите на момичетата, подскочи от мястото си.

— Какво има? Само да не са принцовете ми…

Замалко щеше да припадне, когато една помощница падна в краката ѝ и проплака:

— Съболезнования!

— Не — извика Хюрем. — Не мога да преживея още една загуба след Мехмед.

— Семиха ханъм е починала.

Дали защото очакваше по-лоша новина, Хюрем си отдъхна, сякаш се беше спасила от капан.

Първото чувство, което потрепна в душата ѝ, не беше по-различно.

„Спаси се, Хюрем — ликуваше вътрешният ѝ глас. — Спаси се!“ Реакцията ѝ я засрами.

Сред сновящата насам-натам тълпа за момент се срещнаха очи в очи с Мерзука. Когато момичето отклони погледа си, Хюрем моментално разбра всичко. Татарката я бе наранила дълбоко, но я беше спасила от позора. И не само нея. Също така и принцовете ѝ. Както и мечтите ѝ, надеждите и короната, и трона, които Хюрем вече чувстваше толкова близки, че почти можеше да ги хване. И Мерзука разбра, че господарката ѝ се досети. Двете близки спътнички се прегърнаха мислено.


С всеки изминал ден Хюрем все повече мразеше Рюстем паша, когото избра за свой зет и уреди с държавна власт. И затова дори се беше зарадвала, когато Рюстем бе казал:

— Нека се срещаме възможно най-рядко. Да не предизвикваме съмнение. Изпращайте ми заповедите си по дъщеря си.

Иначе Хюрем нямаше да издържи да гледа гнусната физиономия и накуцването му.

Обаче знаеше също, че без неговата помощ нямаше как да достигне целта си. Беше наясно, че без да има подръка един верен като куче, коварен и алчен велик везир, тя нито щеше да може да управлява султан Сюлейман, нито да вземе османската корона от главата на сина на Гюлбахар и да я сложи на собствения си принц. Такъв беше редът тук. Всъщност мощта не беше в ръцете на падишаха, а на великия везир. Великите везири имаха правомощия, колкото и падишаха. И ето че куцият Рюстем осигуряваше на Хюрем това могъщество.

Той сериозно се беше захванал за работа. С всичка сила се опитваше да изпълни заповедта на Хюрем:

— Първо спечели пълното доверие на господаря ни!

Само че пашата зет също толкова, а може би и повече работеше, за да увеличи богатството си. Беше невъзможно да се получи някаква услуга от държавните институции без подкуп. Почти всички приемаха рушвети въпреки страха си от падишаха, но за Рюстем всяка работа си имаше определена цена. Съвсем открито заявяваше на онези, които идваха на вратата му и търсеха решение за проблемите си:

— Това е възможно да стане, но струва толкова. Еди-колко си е делът на онзи, който ще свърши работата. А пък еди-колко си се полага на великия везир.

Дори срещите с посланиците подлежаха на заплащане. Големината на подкупа варираше в зависимост от страната на посланика. Рушветът, който се заплащаше от идващите от страни, подчинени на султан Сюлейман, беше различен от този за посланиците на страните, враждуващи с Османската империя. Например ако посланиците на Карл V или шах Тахмасп започнеха да упорстват, че задължително се налага да се срещнат със султан Сюлейман, трябваше да платят цяло съкровище на Рюстем паша. Дори когато Мехмед Соколович казваше на всички: „Хубаво ще е да станем бейлербей на Румелия, че да служим добре на господаря си“, великият везир му беше смигнал пред везирите и пашите:

— Лесно е, но е скъпо.

Сюлейман беше информиран, че великият везир не прави и крачка без подкуп, но не предприемаше нищо, освен да казва:

— Гледай само каква срамота!

Още от момента, в който повярва, че най-довереният му човек — Ибрахим паша, крои свалянето му от престола, падишахът живееше със страх от измяна. Дали предател или крадец? Според него второто бе по-безопасно. Един ден щеше да отсече и да изхвърли тази дълга ръка. Но за изменника не беше ясно кога ще устрои засада. А и сега Сюлейман мислеше повече за принц Мустафа, отколкото за Рюстем. Любовта на войниците към престолонаследника го караше да се гордее. Но повече го притесняваше.

Докато си шепнеше нещо на ухо с майка си в розовата градина онзи ден, Михримах султан изведнъж извика:

— Какво?!

В последния момент затули уста с ръка, за да не чуят помощниците. Хюрем я смъмри.

— Повикала си врачка за баща ми? — попита смаяна Михримах.

— Как аз ще я викам, дъще — усмихна се палаво Хюрем. — Негово Величество султанът изяви желание.

Момичето погледна майка си в очите.

— И ти нямаш никакъв пръст в това той да изпита подобно желание? — каза с многозначителен глас.

— Разбира се, че му казах някои неща. Разправих му, каквото съм чула. Пък и защо да не го кажа? Жената познавала всичко. Виждала бъдещето. Съпругата на Шевкет паша ми разказа и се закле, че е истина. Жената ѝ казала, че след известно време ще изнасят покойник от дома ѝ. Шевкет паша, който беше мъж като планина, почина на третата седмица.

Михримах не вярваше на думите на майка си. Но много се учуди, че баща ѝ бе повярвал. Да не би самият Сюлейман да седне и да разговаря с врачка!

— Щом загубиш нещо, жената го намирала моментално. Нали знаеш нашата Дилруба?

— Онова, египетското момиче ли?

— Аха. Бащата на момичето отишъл на война. Отишъл, но там останал. Повече не получили вести от него. Никой не знаел дали е жив или мъртъв.

Хюрем не обърна внимание на прикритата подигравка в гласа на дъщеря си:

— Иии… После какво?

Упорито продължи да разказва:

— Чула, че тази жена говори с джинове[122], Дилруба отишла при нея. Разказала ѝ всичко. А после я попитала: Баща ми жив ли е, мъртъв ли е? Ако е жив, къде е? Говорещата с духове три дни изпълнявала ритуал за пророчески сън. После казала на Дилруба, че баща ѝ е отпътувал с флота на Хайредин паша към една страна, наречена Алжир. Там той паднал в плен. Но Хайредин спасил пленниците. Казала ѝ да го очаква и че завръщането на баща ѝ ще е скоро. Ти пак няма да повярваш, преди известно време Дилруба получила радостна вест от майка си. Баща ѝ се завърнал жив и здрав. Вярно, че му липсвал единият крак, но поне бил жив.

— И ти, като му разказа тези истории, украсявайки ги още повече, и самият султан Сюлейман пожела тази врачка да дойде, че да я види. Спомена ли, че си е изгубил един пръстен, поне него да намери?

— Изобщо не се случи така. Аз поисках разрешение от господаря ни да повикам врачката. — Хюрем изгледа строго дъщеря си. — Не да разбера как от такава умна жена като мен, която само от една дума разбира всичко, се пръкна дете като теб. Все още ли не схващаш, Михримах?

Всъщност момичето се досещаше, но не искаше да повярва. Когато Хюрем ѝ разкри какво е замислила, то зяпна от учудване.

— Съмнението е като бръшлян, Михримах — продължи Хюрем. — Днес ще го посадиш, за да порасне. Ще се увие навсякъде. Има нужда и от твоята помощ. Ако не искаш да оставим сина на Гюлбахар да грабне престола, помогни на майка си. Животът на всички ни зависи от това. Твоят, на нероденото ти дете, дори и на онзи мъж, съпруга ти. Ако Мустафа се възкачи на престола, няма да остави жив никого от нас.

Мълвата за „говорещата с духове“ бе обхванала Истанбул. Една нощ Хюрем бе повдигнала темата, сякаш бе нещо съвсем обикновено. Султан Сюлейман каза важно:

— Зная. И аз чух. Жената всичко познавала. Ако искаш, я повикай.


Приеха врачката и тя влезе, трепереща от страх и вълнение, ужасена, че ще припадне там, на място. Наум се проклинаше, че се бе съгласила да дойде. Докато коленичеше пред Сюлейман, непрекъснато си повтаряше, че алчността ѝ един ден ще я убие. До падишаха бяха жена му и дъщеря му.

Вдигна глава и погледна султан Сюлейман в очите, страхът ѝ още повече се засили. Джиновете не можеха да попречат на устата ѝ да пресъхне и на сърцето ѝ да бие лудо от страх. Ако не беше насърчаващият поглед на Хюрем, вероятно страхът на жената щеше да прелее и тя да припадне.

— Преминавала си отвъд в света на джиновете, така ли?

Какво се отговаряше на такъв въпрос? Опита се да преглътне, но не успя. Думите изчезнаха в гърлото ѝ. Падишахът прие това мълчание като потвърждение.

— Добре — продължи той. — Не знаеш ли, че магьосничеството е грях?

За този въпрос беше инструктирана. Трябваше да каже заучените реплики.

— Грях е, при това голям.

— Щом знаеш, защо практикуваш магьосничество?

Джанфеда изведнъж вдигна двете си ръце.

— Шшшт!

Падишахът, който изобщо не беше свикнал да го прекъсват, се обърка от този шепот, приличащ на съскане на змия. Бе чул звука, но устните на жената не бяха помръднали. Стори му се, че очите на Джанфеда смениха цвета си. Сега в тях се беше наместила една злокобна, смразяваща белота. Погледът ѝ сякаш премина през Сюлейман. Като че ли гледаше нещо зад него, което той не бе забелязал. Падишахът неволно се обърна и погледна назад. Разбира се, нямаше нищо друго освен огромни възглавници и стени, покрити с порцелан. Настръхна. Загледа се в Хюрем. И жена му беше обхваната от същото безпокойство.

— Аз не съм магьосницааа…

Гласът беше странен, не приличаше на човешки. Сякаш две саби се триеха една в друга. Пък и устните на жената изобщо не бяха помръднали. Гласът, наподобяващ стържене на стомана, продължи:

— Аз съм вестоносееец… Тези мои очи виждат и миналото, гледат и в бъдещето.

Вече беше сигурен. Устните на жената не мърдаха. Тогава как говореше? Когато проточваше последните срички, гласът съвсем загрубяваше. Сюлейман съжали, че позволи на Хюрем да я повика. И все пак изпъчи гърди, за да не се забележи страхът, който беше започнал да нараства в него.

— Всеки знае миналото, но кой е успял да види бъдещето, че ти да съзреш в него.

Ръката на жената започна да удря във въздуха. Стоманеното стържене изрече:

— Шшшт! Ще се изненадаааш!

Главата на врачката започна силно да се тресе. Треперенето продължаваше към тялото, Хюрем султан прошепна:

— Недейте, ще ядосате духовете, господарю. Не виждате ли? Жена премина отвъд. Говори ни с гласа на джиновете.

Докато падишахът си мислеше, че това може да е само глас на дух, Хюрем попита:

— Уважаеми, имаш ли някаква новина за нас?

Султан Сюлейман изсумтя: „Този, който Хюрем нарича уважаем, сигурно ще е джин“.

В напрегнатата тишина, която обгръщаше стаята, жената потрепери още малко и после бавно се успокои. Като че ли се върна при султан Сюлейман от отвъдния свят, в който се беше отнесла.

— Няма — отсече тя.

Колко нормален беше гласът ѝ сега… При това този път устните на жената бяха помръднали.

— Защо, како Джанфеда? — Хюрем бе попитала, сякаш се извиняваше.

Без да отделя от падишаха очите си, вече върнали нормалния си вид, тя пак отсече:

— Джиновете се ядосаха. Съмнението ги разгневи.