Лицето ѝ се изкриви от болка. Очите ѝ се замъглиха. Хайде, Гюлбахар, ела сега и вземи от главата на моя Баязид короната, която смяташе, че принадлежи на сина ти!

Примката на смъртта вече се затягаше. За да уловят принц Мустафа в клопката, Хюрем трябваше да удари и печата. А той беше в ръцете ѝ. Немият се беше промъкнал в двореца на Мустафа в Амасия и беше ударил печата му върху восък. А изработеният по отпечатъка фалшив — печат щеше да осъществи тридесетгодишната мечта на Хюрем.

— Стигнах до края на пътя, Гюлбахар — изсумтя презрително тя. — Виж, печатът на смъртта вече е в ръцете ми. Московската наложница, която ти би и влачи по земята, срещу която пусна змии и чийто син погуби, осъди единствения ти принц на смърт, а теб да изгориш от мъка по загубеното дете.


LX


— Това е клевета! — Хюрем скочи от мястото си, зяпнала от учудване. — За нищо на света не бих повярвала. Ваше Величество, султане мой, не вярвайте и вие. Опитват се да очернят нашия храбър принц!

Угнетен от тежки мисли, падишахът погледна насълзените очи на съпругата си.

— И великият везир е на твоето мнение, Хюрем. Всичките ми везири и паши имат доверие на сина ни.

— Разбира се, че ще имат, какво лошо са видели от нашия принц Мустафа?

Сюлейман тъжно поклати глава.

— Те му имат вяра, а да не би ние да му нямаме, Хюрем? Ще оставим ли да се злослови срещу нашия принц, макар съмнението да разяжда душата ни като червей? Преди шушукаха, че падишахът е остарял и на негово място трябва да застане Мустафа. А сега казват, че Мустафа хан се подготвя да развее знамето на бунта, за да отнеме престола от ръцете на баща си. Навсякъде се говори. В отделенията на еничарите, в подслоните за моряците, дори по койките на екипажите.

Хюрем всъщност знаеше докъде са стигнали клюките. Огромната империя кипеше от тях. Беше достатъчно Хюрем и Рюстем паша да пуснат малък слух на едно-две места. А Михримах султан и двамата принцове Селим и Баязид, които вече бяха започнали да се виждат като султани, постоянно разпалваха огъня под казана.

Единствено принц Джихангир странеше от тези неща. Онова, което чуваше, нараняваше чувствителната му душа. Един ден бе извикал на Хюрем:

— Никой не може да ме убеди в тези лъжи! — Гласът му беше излязъл с невероятна сила от слабичкото болно тяло. — Батко ни Мустафа хан да се разбунтува срещу баща ни, това е невъзможно! Ако ми кажат, че планини са се събрали, а морета са се разделили, мога да повярвам, но не и че Мустафа хан би предал баща ни.

Хюрем знаеше колко е привързан синът ѝ към Мустафа, но чак такава реакция не беше очаквала. На кого приличаше това дете? Нито в нейния род, нито в този на Сюлейман имаше някой толкова чувствителен, слаб и болнав. Точно заради това не беше дала никаква роля на Джихангир в плана си. Но усещаше, че момчето се съмнява. Хюрем се изплаши да не би заради своята всеотдайност към Мустафа Джихангир да допусне грешка, която би съсипала всичко. Веднага му отговори тихичко:

— Кой би повярвал, синко, кой би повярвал? Бог да пази принца ни от клевети!

Най-малкият син на Сюлейман и Хюрем не вярваше, но отровният слух се предаваше от ухо на ухо все по-украсен — и се разрастваше главоломно. Искрицата се беше превърнала в огън. Народът обсъждаше кога принц Мустафа ще свали баща си от трона.

— Чу ли, принц Мустафа казал: Стига вече!

— И какво, като е казал? Нашият падишах няма намерение да се отдръпне. Да обяви, че е остарял, и да се оттегли от престола. А дори и той да се откаже, жена му, московчанката, не би го направила.

— Ще се откаже и още как. Но има още време.

— Какво ти време, ефенди? Страната е в смут. Какво чака принцът ни? Пак ли еничарите да обърнат казаните, да започнат да палят и рушат наоколо и да убиват невинни хора?

— Ти нищо не знаеш. Еничарите биха ли сторили подобно нещо, без да получат заповед от Мустафа? Когато го видят, войниците се радват и викат: Селим Свирепия си отиде, но идва следващият.

— Тогава да идва, ако ще идва.

— Ще дойде, ще дойде. Мустафа обяснявал на агите и бейовете, които се стичали да го посетят, че дядо му султан Селим хан Свирепия, да почива в Рая, се е възкачил на престола на четиридесет години. И Аллах щял да даде трон на Мустафа на четиридесет.

— А на колко е сега?

— Скоро щял да започне тридесет и осмата…

— Леле, леле! Ще чака още две години, така ли? Кой ли ще остане жив дотогава? Да видим дали самият той ще доживее?

Разговорите по казармите на момента се докладваха на падишаха.

Дори Хюрем се изненада от размерите, които достигна мълвата, но продължи да играе ролята на защитничка на принц Мустафа, твърдейки, че той е пораснал в ръцете ѝ. Безброй пъти попита султана:

— Нито веднъж не видяхме неуважение от негова страна към нас или към господаря ни. Вие също не сте видели, тогава защо тези клевети ви мътят акъла?

— Така е. Но се страхуваме, тъй като знаем, че няма дим без огън. Веднъж амбицията за султаната да се загнезди в мислите и сърцето на човек, няма да признае нито баща, нито дете. Ако не беше така, дядо ни щеше ли да убие родния си брат, а баща ни своя баща?

Хюрем обърна насълзените си очи към него.

— Да не би Негово Величество султанът да иска да каже, че вярва на тези лъжи?

Мъката, която изживяваше, беше изписана по лицето на султан Сюлейман. Загледа се отнесено в съпругата си, без да отговори.

— Не вярвам — прошепна тихо. Беше толкова тъжен, че не можа да забележи паниката, изписала се в погледа на Хюрем. — Не вярвам. И държавата, и синът са наши. В средата стои или животът на държавата, или този на сина ни. Нужни са улики, доказателства.

Хюрем беше предположила, че ще стане така. Но планът ѝ беше железен. Бе нагласила всичко, като бе взела под внимание, че падишахът няма да допусне да се злослови срещу Мустафа. Докато кроеше как да му предостави и улики, и доказателства, тя се засмя, сякаш се радва.

— Знаех си, че няма да се подлъжете по клеветите.

Мъката и притеснението в очите на падишаха не се бяха разсеяли.

— Държавните работи не стават така. Трябва да съм сигурен. Трябва да се убедя, че нашият принц не се подготвя да вдигне бунт срещу нас.

— Какво ще правите?

— Не зная.

Хюрем знаеше. Но не отдели тъжния си замислен поглед от Сюлейман.

— Сещаш ли се за решение, Хюрем?

— Изпратете най-доверените си везири в Амасия. Да говорят с принца ни. Мустафа хан, какъвто ние го познаваме, не би пестил думите си. А е и достатъчно смел, че да не скрие, ако има подобно намерение.

Много пъти Сюлейман беше чувал как Хюрем защитава сина на Гюлбахар, но не очакваше чак толкова. И тя беше майка на принцове. Ако Мустафа изгубеше престола, щеше да дойде ред на нейния Селим. И въпреки това не даваше да се каже лоша дума за Мустафа.

— И на нас ни хрумна това — кимна с глава той. — Изпратихме двама наши везири в Амасия, уж сме им поверили задача да проверят докъде са стигнали усилията на шах Тахмасп да разпространи шиитството в селата ни. Те ще говорят с Мустафа и ще се опитат да разберат какви са намеренията му. И на двамата везири дадохме разрешение да се опитат да го настроят срещу нас.

— Ще видите как принцът ни ще докаже верността си към вас и държавата. — После Хюрем добави, сякаш току-що се беше сетила: — Чухме, че учителят на принца ни Сурури Мехмед ефенди бил в Истанбул. Може да поговорите и с него.

— Ще го изслушаме. И други хора също. Преди малко дадох заповед. Веднага изпращам Рюстем паша в Токат[127]. Да отиде и да види. Да огледа хубаво. После да ни съобщи какво е положението.

Хюрем се изненада. Каква работа имаше Рюстем в Токат? Според плана падишахът не биваше да се усъмни в нея и в Рюстем. Сюлейман трябваше да им вярва безрезервно. А това, че падишахът сега изпращаше Рюстем в Токат, можеше да развали всичко. Една грешка на нейния зет или една изпусната дума щяха да объркат плана. Хюрем трябваше да даде наставления на Рюстем, преди той да замине.

Веднага тръгна за двореца на дъщеря си в Юскюдар.

— Кажи на този глупак, твоя съпруг, да внимава. Мустафа е невинен и толкова. Това е, което ще каже и тук, и там. Обвиненията ще дойдат после. Но той в никакъв случай да не бъде замесен.

Ядоса се, че Михримах я гледа, без да разбира нищо.

— Не знам кой от двама ви е по-голям глупак. Ти му предай думите ми, дано Рюстем да разбере.

Куцият велик везир беше разбрал. Пое на път с тази заръка. Налагаше се да направи малка промяна в плана. Щом като той отиваше в Токат, уликите и доказателствата трябваше да дойдат от друго място. Само че щеше да излезе скъпо.

С изключение на това неочаквано разместване планът вървеше без проблеми. Учителят на принц Мустафа — Сурури Мехмед ефенди, прехвали престолонаследника, както бе поръчала Хюрем султан.

Везирите, които падишахът бе изпратил в Амасия, също се заклеха, че Мустафа е верен. Бяха се опитали да го подлъжат с думи като: „Османската империя има нужда от вас“. Но той ги нахокал:

— Какъв паша си ти, ефенди? Хем обикаляш, облечен в кафтана, който баща ни ти е сложил на гърба, хем говориш против него. Нямаш ли срам? Аллах да ни дари със служба, а ако е нужно, и смърт в името на Сюлейман шах, докато той е здрав. Докато баща ни е жив, султанатът е забранен за Мустафа.

Докато слушаше тези думи, султан Сюлейман омекна:

— Храбрият ми син!

Благодари на Бога. Значи страховете му бяха напразни. Предсказанието на гледачката беше глупост. Или пък, докато крещеше за предателство на син, е имала предвид не бъдещето, а миналото…

В един момент всичко се нареди. Случаят Мустафа сякаш беше забравен.

Един ден чуха, че принц Джихангир побягнал от стаята си, къпеща се в червенината на вечерното слънце, бълнувайки:

— Не вярвам, не вярвам. Нито на онова вярвам, нито на това.

Сюлейман най-много обичаше малкия си син Джихангир. Когато чу за случилото се, изтича при него. Принцът бе сложен отново да си легне. Изгаряше от температура, а лицето му беше съвсем жълто, но изражението му се озари, когато видя баща си. Хюрем стоеше до главата му и слагаше кърпи с оцет върху челото му, за да свали температурата.

— Какво става, Хюрем?

— Принцът ми гори, Ваше Величество. Гори!

Джихангир шептеше нещо, което те не успяваха да чуят. Докато падишахът се навеждаше, за да го разбере, момчето се навдигна с неочаквана сила и хвана ръката на баща си. Дълго време се взира в дланта на Сюлейман, а очите на обляното му в пот лице се бяха ококорили. Погледът му беше обхванат от страх. Без да пуска баща си, момъкът прошепна на Хюрем:

— Подай си ръката, майко.

Огромните му очи известно време се взираха и в нея, а после постави ръцете на Сюлейман и Хюрем една до друга. Отнесе се. Когато се съвзе, вдигна глава и погледна към майка си и баща си. Джихангир плачеше.

Сюлейман и Хюрем не се отделиха от леглото на най-малкия си син, докато спахията[128] Шемси паша пристигна внезапно в Истанбул. Дори бяха ходили в Еюб султан и заедно се молиха и дадоха обет за здравето на принца си. Отбиха се в тюрбето на принц Мехмед, което главният архитект Синан паша беше построил по тяхна заповед, и там останаха с часове.

Шемси паша беше дошъл от Токат възможно най-бързо и кошмарът отново започна, когато настоятелно изрече думите:

— Много е спешно и важно! Веднага моля да бъда приет!


Новината беше страшна. Принц Мустафа беше поискал помощ от шах Тахмасп, за да свали от престола баща си султан Сюлейман.

Падишахът скочи на крака ядосан.

— В никакъв случай! — изкрещя той. — Мустафа не би посмял да извърши подобна наглост, не би посмял!

Не можеше да повярва! Мустафа да иска помощ от смъртния враг на Османската империя? Всичко друго бе възможно, но подобно нещо — не.

Шемси паша подаде на Сюлейман кутия, която извади от пазвата си.

— Ето доказателството.

На падишаха му се стори, че светът рухва отгоре му. Взе кутията внимателно, притеснявайки се сякаш да не изгори ръката му. Отвори я и прочете кожения лист, който извади от нея.

— Рюстем ли ти даде това, паша?

— Научихме, че великият везир е дошъл в Токат. Но не се срещнахме, тъй като аз минах по планинския път, за да дойда час по-скоро при вас.

— Зет ни има ли представа за това?

Шемси паша погледна падишаха обидено.