Нямаше накъде да избяга.

Отвратителният смях избухна още веднъж.

— Разбрах! — каза мъжът престорено. — Казваш ми, че няма да стане, преди да съм ти окичил накита за откриване на лицето, така ли? Нека твоят паша да бъде жертва на кокетство.

Ръцете-паяци люшнаха огърлицата към нея. От скъпоценните камъни проблеснаха сини, бели, жълти лъчи.

— Подай си врата да ти окача накита! А после бялата ти гушка да кацне като гълъб върху устните на Искендер.

Хатидже си помисли, че ще полудее от докосването на ръцете му. Косматите, грамадни, черни, студени ръце. Спомняше си, че в устата ѝ прозвуча нещо между стенание и писък. За да не излети през устните ѝ навън, скри устата си с ръце.

— Не се бой, красавице моя! — смееше ѝ се насреща съпругът, присламчвайки се полека-лека да я сграбчи. — На розовото клонче ще кацне славей, и толкоз. — Искендер изгори душите на много жени, но теб няма да погуби.

Едва тогава Хатидже вдигна глава. За пръв път видя лицето и гърбицата на този, когото беше приела за мъж. Очите му — две ледени парчета — я гледаха изпод червеникава коса, кръвта ѝ се смрази от тях.

Вълк!

Това ѝ мина през ума. Приличаше ѝ на кръвожадния вълк от приказките, които беше слушала. Гледаше я с кървясалите си очи също като изгладнял вълк, готов да разкъса своята плячка.

А Хатидже никога не беше виждала вълк. Но като слушаше приказките, тя си го беше представяла точно с този израз, точно с тази стойка.

Не можеше да си припомни как е скочила на крака, как се е втурнала към вратата и дали наистина е викала: „Спаси ме, мамо!“, както ѝ го разказваха след това.

Чу за всичко това от Джевахир, когато на следващата сутрин лежеше безпаметна в своето легло.

— Тичаше, принцесо моя, цялата разчорлена. И викаше. Като ви видях в такъв вид, луда ли е…

— Наистина ли? Нищо не помня. Какво виках?

— „Спаси ме, мамо!“, „Да бъда твоя жертва, татко! Ти, хан на хановете, не погубвай дъщеря си, храбри мой татко!“… Да, да, точно така викаше.

— После?

— После се строполи там. Всички те… Пази боже!..

— Помислихте ме за умряла?

Момичето потвърди с глава.

— Притичаха лекари, лечителки, кой ли не! Като казаха: „Припаднала е!“, в Трабзонския дворец настана празник.

Ето на, припадъците ѝ се лепнаха като болест тъкмо в онази нощ.

Оттогава насетне развълнуваше ли се малко, уплашеше ли се, небето и земята се сливаха, пръстта под краката ѝ я издърпваше надолу и тя потъваше в някаква черна пустош. И всеки път самата тя си мислеше, че умира.

„Също като снощи — си каза. — Като разбрах, че палачите са устроили кървава баня за принцовете — братя на татко, и аз пожелах да умра заедно с тях. Особено щом чух как пищеше и се молеше Емирхан!“

Сети се за смеха, в който избухна дяволът вътре в нея: „Да умреш ли? Ти отдавна си умряла, Хатидже“.

Прав беше. Наистина, умряла беше. Живееше само тялото. Откакто умря душата ѝ, мина много време.

— С него какво стана? — плахо попита.

— С кого? — вдигна вежди Джевахир.

— Оня с ръцете-паяци.

— С ръце-паяци ли?

— Да, да! — поклати глава. — Черни, големи, космати, гадни паяци.

Спомни си как Джевахир обърна глава настрани и се разсмя.

— Не се бойте повече, господарке!

— Защо?

— Отиде, та се не видя! Затова. Като разбрала за припадането ви, валиде долетя като вихър. Видя в какво състояние сте и започна да се бие по коленете. Сетне пак като вихър тръгна нанякъде. Нали като излезе буря, Черно море почернява ли, почернява, вълните бушуват ли, бушуват? Съвсем същото беше. Майка Хафза се превърна в Черно море — почерня и се разбушува. Красива моя принцесо, цяла войска от неверници да беше излязла пред нея, като нищо щеше да я премаже. По-късно чухме, че баща ви, принцът, наредил да извикат Искендер паша. Как му викал и крещял, не знам, но чак навън се чуло. „Така ли се уговаряхме, паша!? — кипял той. — Да не би да не си виждал женско лице, та не можа да проявиш поне малко търпение?“ Това ми разправи стражът.

Едно-единствено изречение ѝ се беше забило в мозъка, докато слушаше момичето. „Така ли се уговаряхме, паша!?“ Как ли се е уговарял баща ѝ? Какво ли бяха решавали, та гърбавият с ръцете-паяци да не е удържал на думата си?

— Много още неща му накрещял височайшият ни принц. Казваха ми ги, но ето на, забравила съм повечето от тях. Заповядал незабавно пашата да бъде прокуден от Трабзон. По време на следобедния намаз човекът отпрашил нанякъде през Калекапъ. В Карс отивал, казват. Военен поход ли щял да подготвя, що ли?

Този път Хатидже щеше да полудее от радост.

— Спасена съм! — заподскача тя. — Спасена съм! Кошмарът свърши!

Пое си дълбоко въздух. Обърна се отдясно наляво и си промърмори: „Глупачка с глупачка такава! Не подозирах, че кошмарът тепърва щеше да започне!“.

Как би могло едно момиче — деветгодишна булка — да познае каква уговорка е направил бащата?


V


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

Когато Ферахшад ханъм се зададе откъм високите като човешки бой царевични стъбла, Ибрахим взе да се бори панически да си облече ризата. Целият плуваше в пот. Беше я прекарал вече през главата, тя се увиваше и лепеше тук-там по мокрия му гръб.

„Проклетия!“ — измърмори на собствения си език. Господарката му идваше към тях, а той още подръпваше оттук-оттам гънките на залепналия по гърдите му плат.

Заедно с надзирателя и останалите работници Ибрахим също се наведе пред нея за поздрав. Като вдигна глава, видя господарката да се усмихва сконфузено, а по бузите ѝ да пълзи руменина.

„Разбира се, че ще се изчерви! — си каза той. — Гърдите ми още са порядъчно разголени.“ Огън плъпна и по неговото лице.

— По дяволите! — измърмори към застаналия до него Халил ага. — Вместо да седиш ухилен там, помогни ми да издърпам това проклето нещо.

Раздразненото шепнене привлече нейното внимание.

— Какво говори той, Халил ага?

Надзирателят наведе глава, но Ибрахим го видя, че хихика.

— Нищо не е казал, господарке — отговори Халил ага. — Какво да каже? Луда глава! Не му омръзва да твърди, че от жилката на пресъхналия кладенец вода щял да изкара. Само повтаря на работниците: „Плюйте си на ръцете, че да зашурти оттук тази вода, преди още да е дошла господарката!“.

Ибрахим тревожно кимна с глава да потвърди лъжата му.

— Ти още вярваш, че оттам ще бликне вода, така ли?

— Със сигурност! — моментално реагира Ибрахим.

Най-сетне беше успял да си опъне ризата.

— Стига този катър да забие бургията още малко по-надълбоко, преди да е умрял, и вие ще видите как избликва вода!

Господарката нямаше намерение да продължават спора.

— Е, какво пък! — промълви. — Каква му е работата на катъра? Да обикаля безспир.

Обърна гръб на мъжете. Бавно-бавно тръгна към шатрата. Халил ага я последва. Припряно махна с ръка на Ибрахим, все едно му казваше: „Какво стърчиш там, идвай де!“

— Днес е прекалено горещо, кахия[6] — оплака се Ферахшад, без да ги поглежда. — Реших да се вечеря в шатрата.

— Много добре, господарке! Тук е най-прохладното място в лозето. Прохлада лъха и от водата на долапа. Ако излезе и вятър след залез-слънце…

— Мюнире ще опъне трапезата тук.

Няколко крачки изминаха в мълчание.

Най-неочаквано Ибрахим забеляза колко малки са краката на жената, която вървеше пред него. Изуми се. Преди това въобще не му правеха впечатление. „Как ли се стои прав на толкова малки крака?“ — му мина през ума. Тъкмо тръсна рамене и си каза: „Ама мен какво ме засяга?“, Ферахшад се обърна към тях. Ибрахим застина така — с потънала между вдигнатите му рамене глава. Господарката се учуди на странния му вид.

— Какво има, Ибрахим? — тихо попита тя. — Защо си застанал така? Да не те ухапа нещо?

Сякаш го попариха с вряла вода, бавно отпусна рамене.

— Не, нищо ми няма! — отвърна. — Мисля си за катъра.

„Ама че опашата лъжа!“ — си каза пък сам. Преди малко може би щеше да е вярно, но сега си мислеше за усмивката върху лицето на Ферахшад ханъм. Колко ѝ отиваше на господарката му да се смее. Особено тези малки трапчинки до устните! А пък и… Обърна се да я погледне и умът му направо се подпали от искрите в нейните очи.

— Дали не мислиш за нещо по-различно от катъра?

По-рано не беше забелязал и с каква мекота можеше да звучи гласът ѝ.

Надзирателят също не беше свикнал гласът на господарката му да гали като кадифе. Стъписа се и той.

— Хайде, ела! — повика Ибрахим Ферахшад. — Нали го чуваме и оттук. Ето, животинчето продължава да си обикаля.

Кимна им с глава и отново тръгнаха подире ѝ.

— Ще вечеряме заедно.

Какво?!

И Халил ага, и Ибрахим застинаха намясто и се спогледаха.

По секналите зад гърба ѝ стъпки Ферахшад разбра, че и двамата са се спрели.

— Какво има пак? — обърна се тя.

Имаше строг вид, но гласът ѝ отново беше мек. И трапчинките личаха върху лицето ѝ.

— Какво стана пак? Защо се спряхте?

Надзирателят си помисли, че е негов ред да се обади. Прочисти си гърлото с едно-две покашляния и накрая каза:

— Ами такова… Заедно ли казахте?

— Да! Какво има за чудене?

— Знам ли! Такова, господарката с аргатите…

— Никаква господарка, никакви аргати, Халил ага! Ние тук сме като едно семейство!

Ибрахим усети как погледите на господарката се спряха върху него. „Господи! — отрони спотаена въздишка той. — В очите ѝ пак проблесна онази искра!“

— Не е ли така, Ибрахим?

Не беше в състояние да ѝ отговори: „Не“, само поклати глава. И си помисли: „Странни неща стават днес. Много странни!“.

От одеве в главата му се въртяха цял куп въпроси.

Защо господарката го гледаше така?

Това бяха потайни, непонятни погледи. Изгарящи погледи.

„Да не иска да ми каже нещо? Ако е така, защо ѝ трябва да ме гледа така, да премрежва очи? Аз съм роб. Достатъчно е да ми заповяда. Ще го направя.“

И още един въпрос му човъркаше мозъка.

Защо като го погледне, сърцето му подскача като лудо?

Откакто дойде в чифлика на Касъм ага, минаха седем години. Оттогава досега за пръв път му се случваше такова сърцебиене. Започна още като забеляза изражението на лицето ѝ, когато го видя полугол край долапа.

„Ами тя? Защо господарката ме гледа така?“

— Имам нещо, за което трябва да си поговоря с вас.

Ибрахим реши да остави въпросите настрана. „Не бъди глупак! — смъмри се сам. — Господарката от теб ли ще се учи как трябва да се гледа?“

— Случило ли се е нещо? Нещо нередно ли е станало?

— Неее! — отвърна Ферахшад на Халил ага, но очите ѝ бяха отправени към Ибрахим. И двамата се молеха дано да не издадат онова, което им минаваше през ума, дано да не усетят и бурята, която им раздираше душите. Обаче сърцето и плътта вече не чуваха нищо.

„Какво става с теб, Ферахшад? — попита се тя сама. — Влизай си в пътя!“

Не успя!

„Нали се беше отърсила от подобни чувства! Нали заедно с мъжа си погреба и собственото си усещане на жена?“

Промълви в себе си: „Погребах го!“

„Погреба ли го? Щом е така, тези трепети, тази закипяла из жилите ти кръв… какво са? Не се самозалъгвай, жено!“

Разумът ѝ беше прав. Самозалъгваше се. Откакто го видя такъв, полугол, кръвта ѝ закипя. Не изчезваха от очите ѝ неговата гола, жилава, гладка гръд, мускулите му, ръцете, тънката талия, мощните бицепси и прибраният корем.

„Ибрахим! — нежно се изплака тя в душата си. — Лудо момче, какво правиш с мен? С какво ми взе ума?“


* * *

Вървяха, потънали в мълчание. Отдалече долитаха скрибуцанията на двете колела, които въртяха двата катъра — единият вадеше вода от кладенеца, другият забиваше в земята все по-надълбоко бургията.

Не се обърна да го погледне, но почувства върху себе си погледа му. Изуми се, че сърцето ѝ може да се раздумка така от очите на мъж, когото дори не е погледнала.

Вече беше убедена, че погребаното ѝ — както смяташе — усещане като жена е възкръснало.

Обзе я тревога. Дали погледите ѝ не са я предали? „Боже мой! — изпъшка с тревога. — Нима по очите е разгадал какво става в сърцето ми?“

Един-единствен начин имаше да го разбере. Да го погледне отново. Извърна бавно-бавно глава. Очите му се впиваха в нейните. Кръвта ѝ пак закипя. Дишането ѝ зачести. Усети как от очите на Ибрахим рукна към сърцето ѝ огнена река. Душата ѝ надаваше зов след зов. „Аллах! — възкликна в себе си Ферахшад. — Грях ли е да се разтопя пред тази красота?“