Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Естествено, че нашата сватба, мой падишах! — без колебание отговори Ибрахим.

Хатидже сякаш отново видя как лицето на брат ѝ почервеня като рак. Явно не беше очаквал такъв нахален отговор.

— И защо? — Тонът му беше гневен.

— Разбира се, че моята сватба беше по-великолепна, господарю. По тази тема дори няма да споря. Защото на моята сватба гост беше най-великият владетел на света.

Ето това беше вълшебната тайна на Ибрахим. Той знаеше как да печели сърцата.

Неслучайно го беше нарекла „Крадецът на сърца“. „Нали и мен ме улови така?“ — въздъхна си тя.

— Хюрем го е накарала да ми зададе този въпрос! — беснееше същата вечер Ибрахим и хвърляше по земята каквото му попаднеше подръка. Сигурен съм така, както в името си! Като нищо му е казала да попита така!

Помнеше, че въпреки гневния изблик на мъжа си, тя нямаше как да не се разсмее на гримасите му, с които той имитираше жестовете и гласа на Хюрем.

— Обзалагам се, че се е закълчила пред него: „Струва ми се, че нашият господар, Негово Величество моят султан, замисля да устроим на нашите принцове такова тържество, което да е по-пищно и от сватбата на нашия зет пашата. Вие си знаете, но толкова много разхищения…“ Манипулаторка!... Тя е дявол!... Кълна се, дявол е! Магьосница! Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!

Всяка негова приказка, свързана с Хюрем, завършваше с това изречение: „Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!“.

Но Ибрахим всеки път излизаше прав. Хюрем непрекъснато измисляше изненади, непрекъснато го караше да прави нещо. И Сюлейман го правеше.

След празненствата по случай сюнета Ибрахим пристигна с ужасна вест:

— Падишахът обяви Мустафа за престолонаследник!

Едва-що го чу, и Хатидже плесна с ръце като дете.

Мъжът ѝ обаче имаше намръщена физиономия.

— Обезателно онази вещица го е накарала да направи и това!

— Не си вземай грях на душата! Нали и ти казваше, че синът на Гюлбахар трябва да е правоприемникът? Ето на. Дори и да е било под влиянието на Хюрем, добре е направила. Какво повече искаш? Каквото и да направи тази жена, на тебе все не може да ти се угоди, Ибрахим! Виждаш ли, направила е добро на Мустафа?

— Добро ли!? Мисли си така, щом искаш! Накарала го е да обяви Мустафа за престолонаследник, но падишахът го изпраща за санджакбей в Амасия. В Сарухан ще отиде синът на Хюрем — Мехмед!

— Еее? И какво от това?

— Наистина ли не разбираш? Тя запрати сина на Гюлбахар надалече. А хем направи собствения си син санджакбей, хем грабна Сарухан от ръцете на Мустафа. А Сарухан какво е? Вратата към столицата. Да не дава Аллах, но ако се случи нещо, докато Мустафа пристигне от Амасия, Мехмед отдавна ще е дошъл тук.

— Оххх! — изпъшка Хатидже, както си седеше.

Умът ѝ не ги побираше тези кроежи, тези хитрувания. Колко просто било всичко. Въобще не се сети за такава вероятност. Разбира се, стига да представляваше самата истина.

— Ела! — рече на Небиле. — Дотегна ми. Да излезем на чист въздух!

В градината ги посрещна закачлив ветрец. Разчорли косите им.

— Ооо!... Имало и друг свят!

Като че ли вчера се разхождаха с майка си за последен път в тази градина… А Хафза султан вече я нямаше. Майчицата ѝ беше в черната земя.

— Краят ми наближава, дъще! — ѝ беше казала, преди да издъхне. — Дано не накараме Селим хан да ме чака дълго.

И не го накара. Без да страда, без да се мъчи, тя се приготви и за два дни си замина от този свят. Потънала сякаш в призрачен облак от бял тюл, с разстелени по него ресни и купища цветя, тя излъчваше щастие. Гледаш — ето я. Гледаш — няма я. Повеял вятър, отнесъл я.

Небиле веднага долови за какво си мисли господарката ѝ.

— Виж ги, султанчице! — изчурулика звънко тя. — Виждаш ли пеперудите? Как само танцуват!

Танцуват ли? А тя не ги виждаше така. Милите пеперуди — вятърът ги премяташе насам-натам. Също като човешките същества, които се бореха със съдбата си.

— Къде е Дилшад, Небиле? Днес изобщо не съм я виждала.

Довереничката ѝ се разсмя на глас. С пръст на устата ѝ прошепна:

— Шшшт! Бърза да си стяга чеиза!

Синът на един съдия беше нает като учител за скритата дъщеря на великия везир. Всички мислеха, че е една от придворните на Хатидже султан. Хатидже беше решила да омъжи Дилшад, дори и Ибрахим да не се съгласеше. Беше усетила вече, че момичето е дало сърцето си на Ахмед Челеби.

— Добре. Повикай я да дойде! Имам новина за нея!

* * *

Лицето на Дилшад разцъфтя като роза. Човек трябваше да е сляп, за да не види, че литна от щастие.

— Повикали сте ме, како султанке.

— Без „султанке“, скъпа! Само кака! Како Хатидже, како Небиле. Толкоз!

— Не мога да изразя колко съм ви благодарна!

— Дилшад, не съм направила нищо, за което да ми благодариш. Ти си дъщеря на съпруга ми. Теб не те познавах, но това, което Ферахшад ханъм е поверила на Ибрахим, е поверено и на мен.

— Кой друг би направил това, което направихте вие, како? Недейте да приказвате така.

Хатидже погали девойчето по розовата буза.

— Нищо не съм направила, скъпа. Аз само… само… искам само това, което се е случило на едно момиче с нещастно, много нещастно детство, да не се случва и с други момичета. Остави сега тези приказки. Имам новина за теб.

Момичето вдигна към Хатидже очите си, в които играеха виолетови проблясъци, и зачака.

— Готова ли си?

— Готова съм, како султанке.

— Виж пак! Както и да е! С татко ти решихме да вдигнем едновременно твоята сватба с Ахмед Челеби и празненството по случай сюнета на моя син Мехмед шах. И падишахът, и Хюрем ханъм намират за доста уместно да ги направим заедно и споделят напълно нашата идея. Само че… нали знаеш… значи… — Трудно ѝ беше да го изрече: — Говорихме си за това по-преди, още в жълтата къща, в Гюзелджехисар. Няма да се казва, че си дъщерята на Ибрахим. Дори на падишаха. Така е по-добре за всички ни.

— Да, какичко! Тази тайна…

— Не си я издала и пред Ахмед Челеби, нали?

Дилшад мигновено се изчерви. Разбра, че Хатидже е знаела за двете ѝ потайни срещи с него. Свенливо завъртя глава на две страни.

— Чудесно! Ти си моя придворна. Така на никого няма да му направи впечатление, че правим едновременно двете празненства — сюнета на сина ми и сватбата ти със сина на един съдия.

Нямаше да направи впечатление. Дойде ред да съобщи на девойчето и главната новина.

— След сватбата заедно с твоя бей ще заминете за Сарухан. Ще живеете вече там.

По лицето на Дилшад пропълзяха едновременно и щастието, и тъгата. Розовите ѝ бузи побледняха.

— Пропъждате ли ме, како султанке? Обидих ли ви с нещо, направих ли нещо, с което да ви нараня?

— О, не! — вдигна Хатидже нежно наведената глава на момичето. — За вас… — започна да ѝ шепти: — Купих ви едно имение в Сарухан, Дилшад.

Като видя, че очите ѝ плувнаха в сълзи и всеки момент щеше да се разплаче, тя реши да не я измъчва повече.

— Чифликът на Ферахшад ханъм! Искам да ходиш по земята на майка си. И аз ще се чувствам щастлива, и духът на майка ти.

Буреносният облак в очите на Дилшад се изсипа отведнъж. Този път обаче девойчето плачеше не заради раздялата, а от щастие и радост.

— Вие сте ангел! — хвърли се тя в прегръдката на Хатидже.

Хатидже ѝ изтри сълзите.

„Не, скъпа! — си каза наум. — Не съм ангел. Аз съм детето булка. Опитвам се от болките на детето булка да родя нечие щастие. Нищо повече!“

АТ МЕЙДАНЪ, ДВОРЕЦЪТ НА ЗЕТЯ ИБРАХИМ ПАША

Хатидже още си говореше с Дилшад и Небиле, когато в градината дойде и Ибрахим. Тя проверяваше бродериите на Дилшад, показваше ѝ кое как се прави.

С влизането на Паргалъ момичетата скочиха на крака.

Хатидже погледна мъжа си с изписано по лицето ѝ щастие. Физиономията на Ибрахим беше направо почерняла. Съмнително беше дали изобщо видя дъщеря си и Небиле. Насочи се право към нея:

— Чу ли? — попита. — Хюрем решила да омъжи дъщеря си. За един, дето куца — Рюстем. И… и… Повелителят се съгласил!

Вече и Хатидже повярва, че Хюрем препасваше сабята. Война щеше да води, но нямаше да остави престола за сина на Гюлбахар. Тя търсеше не съпруг за дъщеря си, а съюзник за себе си. Щом съпругът на Хатидже съществуваше като Макбул Дамат Ибрахим паша, той пък щеше да бъде Топал Дамат Рюстем паша.

Като видя, че Хатидже не реагира, Ибрахим повиши тон:

— Можеш ли да повярваш? Тя е още дете!

Дете ли? За миг пред очите на Хатидже се появи малкото момиченце, което, примряло от страх, притискаше ръчичките си до гърдите и очакваше в онази брачна стая да дойде звяра с ръцете-паяци, когото тя прие да ѝ бъде съпруг.

— Дете ли? Ти, Ибрахим, изглежда, си забравил, че бях едва на девет години, когато ме дадоха на съпруг. Михримах все пак кара тринадесетата си година. Определена ли е датата на сватбата?

— Не. Щели да изчакат.

В яда си той не забеляза, че физиономията на жена му омекна, леденото ѝ изражение се стопи.

— Ще изчакат, разбира се! — промърмори. — Нали Хюрем трябва да издигне голтака Рюстем! Да го направи везир! Да го вкара в Дивана…

Внезапно тя се обърна към Дилшад и Небиле:

— Момичета, оставете ни за малко насаме!

Изчака ги да си съберат нещата и да излязат.

— Искам да те попитам нещо.

— Еее, питай тогава!

— Ти полудя ли?

— Какво? — раздразнено се обърна Ибрахим. — Какво значи това? Що за въпрос, Хатидже?

— Ето на, доста солиден въпрос! Не ми казвай, че не ти е стигнало до ушите. Всички го говорят. Никой вече не можел да понася гнева ти. Забравил си и уважение, и страх. Навсякъде си се държал като падишах. Назначавал си бейлербей дори без да кажеш на брат ми.

— Да! Като главнокомандващ това си е мое задължение! Господарят ми даде тези пълномощия.

— А батко ли ти заповяда да се хвалиш пред посланиците? „Какво си мислите, че Сюлейман управлява Османската империя ли? Османската държава е в моите благословени ръце! Върви натам, накъдето ѝ заповядам аз! Моята дума се чува! Каквото кажа аз, това става! Господарят изпълнява каквото му кажа, кажа ли му да не го прави, не го прави!” Така си говорел, нали?

— Пълни лъжи! Това са все клеветите на онази вещица! Тя ги пуска тези приказки!

Възможно беше, но там, където няма огън, няма и дим.

— Още ли си пишеш с Гюлбахар? Тайно?

— Неее! — изтръпна Ибрахим. — Защо ме питаш?

— Говори се, че с Махидевран заговорничите да свалите падишаха от власт, за да поемеш цялата власт ти. И след като сложиш нещата в ред — все пак всички излишни неща, — щял си да предоставиш трона на Мустафа. Договорил си се бил тайно и със сафевидския шах Тахмасп да ти окаже подкрепа в изпълнението на този план. Затварял си очи пред внедряването на персийски войници в столицата, преоблечени като търговци и дервиши.

Без да се трогне от физиономията му, по която се сменяха всички цветове, тя продължи:

— При тези твои номера хората на Тахмасп щели да нахлуят в двореца и да съсекат — да не дава Аллах! — господаря, Хюрем, принцовете — един Аллах знае дали не и мен с децата ни. За да не остане никой от Сюлеймановия род. Бил си се разбрал с папата в Рим, с Венеция, дори и с Карл Пети. — Замълча. Опита се да разгадае паниката в очите на мъжа си. — Вярно ли е всичко това, Паргалъ паша? Капан ли залагаш на своя благодетел? Даде ти да станеш велик везир, главнокомандващ, не ти ли стигна, та си тръгнал да измъкваш трона изпод моя брат? Няма ли да се отърсиш от тая твоя алчност, преди да са ти свалили главата от раменете?

Накрая улови омразата и паниката в очите на Ибрахим. С лицето си, с очите си съпругът ѝ говореше други неща. Онези пламъчета в очите на Ибрахим, които тя знаеше кога пламваха и кога се изпепеляваха, искряха отново. По лицето му грееше, невероятна и примамлива, онази усмивка, която я накара да си загуби ума.

— Хатидже, Хатидже… — промълви той.

Господи, колко благ беше пак гласът му!

— И ти ли повярва? Аз толкова лош човек ли съм? Всичко това са клюки, които разпространява онази вещица Хюрем.

— Вярно ли е?

— Опашата лъжа. Клевета! Аз ли съм се договорил с Тахмасп? Аз, който притисках господаря ни да започнем война срещу Сафевидите? Две години поощрявах Сюлейман хан да превземе Тебриз, Багдад. Щеше ли да разпалва война срещу шаха човек, който тайно заговорничи с него?