— Прости ми… прости ми…

Искендер се разплака. Краката му се подкосиха. Заради синджирите, с които беше окован, не можа да се свлече на пода. Тялото му увисна като чувал.

— Знаеш ли, струваше си да чакам. Благодаря на Господ! Видях те в това състояние. Чух те да ми се молиш. Видях те да плачеш. Ако те оставех, и краката ми щеше да целуваш. Ботушите ми да лижеш.

Искендер измънка някакви неясни звуци.

— Дойде вече времето да погреба Сатаната! Заветът ми ще бъде изпълнен. Ще настъпи възмездието за посечената ми плът.

Сграбчи за косата наведената глава на Искендер и я вдигна. Взря се в очите му. Насити се на ужаса в тях. И процеди през зъби:

— Сатана! Върви в ада!

Разтърси главата му и я пусна. Тръгна към вратата.

— Главният палач!

Тежката врата изскрибуца и се отвори. В мрака се очерта някакъв великан.

— Вземи си твоето!

Паргалъ Ибрахим излезе. Влезе палачът. Вратата се затвори с ужасяващо стържене. Ибрахим не чу виковете и молитвите на Искендер Челеби, към врата на когото приближаваше мазната примка.

— Робе… Робеее!.. Дано въжето, което ти ми окачи на врата, да се затегне и на твоя врат!

В коридора се разнесе безпомощен хрип. След него настана зловещо безмълвие. По лицето на Паргалъ Ибрахим паша разцъфтя смразяваща до мозъка на костите усмивка, в очите му запламтя странен блясък.


LXXIII


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЛОДЖИЯТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ 15 МАРТ 1536 Г.

Султан Сюлейман беше втренчил поглед в инкрустирания със злато кристален пясъчен часовник. Страдаше. Много му беше трудно, но решението си е решение. Знаеше си. Да го изпълни беше много по-трудно, отколкото да го вземе. Но трябваше да го направи. В утробата на Османската империя не трябваше да се прокрадва дори и за миг някакъв зародиш на предателство. Трябваше да се унищожи веднага. Имаше ли факти? Нямаше. Имаше ли доказателства? И такива нямаше. И вярно да беше, и клевета — вече се разнасяше навред.

Така и не забеляза, че пясъкът изтече в кухината под него. Мислеше си за онова, което се случваше, за мълвата. Просто не можеше да повярва на стигналите до ушите му слухове.

Как можеше човек да се промени толкова много? Неговият Паргалъ… неговият Ибрахим, който вършеше чудеса с играта на вълшебните си пръсти по грифа на цигулката… Неговият най-доверен приятел и другар…

Но ето на, променил се беше. Сюлейман тъгуваше за вироглавия Ибрахим, с когото се запозна в Сарухан, в лозята на Касъм ага. Робът, който плака, когато ядоха и пиха през нощта върху Плачещата скала. Неговият Ибрахим, с когото яздеха един до друг на бойното поле край Мохач. Неговият главнокомандващ Ибрахим, с когото разпердушини цяла Европа.

Но последните му прояви… Не беше за вярване!

Самолюбието му вече беше непоносимо. Непрекъснато се хвалеше. Натикваше вдън земя идващите посланици, обсипваше ги с обиди. Ибрахим му обясняваше, че го прави с политическа цел. Обработваше австрийския крал Фердинанд дотогава, докато приеме, че трябва да го нарече „братко“ и само при това условие да подпише после и мирния договор. Сюлейман нищо не му казваше. Разбираше, че по този начин Паргалъ провежда политика чрез унижението на Фердинанд да издигне авторитета на Османската империя и на падишаха. Само че из столицата плъзна приказката: „Макбул паша сега стана и крал“. Освен това пред посланиците сам се хвалеше:

— Всъщност не Сюлейман, а аз управлявам Османската империя! Защото печатът на Негово Величество падишаха е в мен! Ако не съм аз, държавата няма да я бъде! Каквото кажа аз — това става, не кажа ли — не става!

Като чуеха това, из магазините, по пазара, хората все се питаха. „Кой ни е падишахът — Сюлейман или Макбул паша?“. Нямаше начин да не стигнат до ушите на Ибрахим, но той въобще не реагираше.

Сюлейман си спомни какво беше поискал от Ибрахим преди години, когато вечеряха за пръв път заедно край Плачещата скала в Сарухан: „Ако някога се главозамая от победите си, ти, Паргалъ, ще ме предупредиш. Ще ми кажеш: „Не се възгордявай, Сюлейман, Аллах е по-велик от теб!“. Става ли?“

Голяма грешка допусна и като крещеше на всеки, който му подаряваше Корана: „Не ми носете тая книга!“ Не можеше да убеди вече никого, че е мюсюлманин, та ако ще не пет, петнадесет пъти на ден да правеше намаз.

Случаят с Каабъз също наля масло в огъня на онези, които говореха под път и над път, че мюсюлманството на Паргалъ е фалшива работа. Редно ли беше да спасява главата на умопомрачения Каабаз, дето непрестанно проповядваше, че Исус бил най-великият Пророк?

„Нали го слушах тогава как говореше за Аллах, та се намесих — си каза Сюлейман. — Иначе щеше на Новия дворец да му излезе и ново име — Гяурският дворец. Клюката щеше да се понесе на вълни, на вълни сред хората, еничарите в казармите щяха да се разприказват: „Що за падишах е този Сюлейман? Жена му московчанка, великият му везир — гяурин. На такъв султан не му прилича да е халиф. Не го искаме!“ И щяха да обърнат казана!“

Сюлейман си разтърка челото. Болеше го глава. И в прекия, и в преносния смисъл. Причината за това главоболие беше най-близкият му приятел. По-точно — единственият му приятел, единственият му другар.

Сети се за пясъчния часовник, погледна го — в него нищо не помръдваше. Посегна към стъкленицата, обърна я наопаки. Пясъкът започна да се изнизва. Времето си течеше. Ненадейно си помисли, че животът му е като пясъчния часовник — нито пълен, нито празен.

После — как така ще кара населението да го обсипва с овации: „Главнокомандващият султан!“?

„Да не е полудял? — промълви на себе си Сюлейман. — Човек с разум в главата щеше ли да постъпи така? Нима не знае, че в Османската империя никой друг освен нас не може да се нарича султан, нито да позволява да го наричат така?“

Ибрахим веднага беше пуснал вестоносец, преди още Сюлейман да пристигне в Багдад. Най-отгоре беше написал: Султане на моята държава, на моето сърце! На този свят има само един султан! И той е султанът на султаните, падишахът султан Сюлейман хан. Твоят слуга Ибрахим е в краката на този единствен султан и служи на него!

Султан Сюлейман се ядоса и стана от дивана: „Ами последният му номер?“.

Пътуваше към Багдад, когато му съобщиха, че Ибрахим е наредил да обесят Искендер Челеби. Не можа да повярва. Остави имперската си армия назад и с един малък отряд препусна към превзетия от Ибрахим Багдад. Но станалото — станало. Както не можа да повярва, че Паргалъ е наредил да обесят Искендер Челеби, така не можа да повярва и че челебията ще тръгне да ограбва хазната. И все още не вярваше.

— Има ли факти, доказателства, очевидци, паша?

— И факти има, султане мой, и очевидци.

— Съдията разпита ли челебията? Какво каза?

— Свърших си работата, както го изисква справедливостта, повелителю. Той сам си призна. А аз издадох заповедта.

— Ти знаеше, че сме на два дни път оттук. Защо издаде заповед, без да изчакаш? Да бяхме поприказвали и ние с Челеби. Да го попитаме: Каква е тази работа, Искендер?

На това Ибрахим нямаше готов отговор — много се бил притеснил, изведнъж побеснял, настъпило брожение сред войската, не дай си боже, армията можело да се разбунтува и… Цял куп такива приказки!

— Добре, извикай ми тези свидетели…

Нямаше свидетели. Всички бяха умрели или убити.

Ибрахим сложи и разпръсна пред него едни по едни девет-десет парцала от дрехите, с които бяха облечени хората на Искендер Челеби.

— Ето факти! Ето доказателства! Тези окървавени дрехи бяха върху бандитите, султане!

Падишахът се чудеше, умът му не го побираше. Всички говореха, че Ибрахим е пуснал клеветата, само и само да ликвидира Искендер Челеби, но ако това беше истина, каква трябваше да е причината за това? Дали го мразеше като враг, защото му попречи да го уволни?

Обиколи стаята със стегната душа. Да беше само този проблем… Клюките нарастваха и се нижеха една след друга:

„Неговият Макбул паша си пишел тайно с Махидевран Гюлбахар да свали господаря ни от власт и да постави на негово място престолонаследника принц Мустафа.“

„Какъв ти принц! Макбул гледа сам да стане султан! Ще си замине династията Османоглу, ще дойдат Ибрахимоглу.“

И какво ли още не!

Ако във всичко това не беше замесена Гюлбахар, Сюлейман можеше и да повярва. Той я познаваше много добре. Злобата ѝ нямаше граници. И враждебността ѝ. Гюлбахар беше способна на всичко, само и само да си отмъсти на него и на Хюрем. Не чуваше и не виждаше нищо друго. Дори без ни най-малко притеснение му беше писала и на него, че Хюрем върти какви ли не номера, за да качи на трона собствения си син Мехмед.

„Безсрамница! Нахалница! — измърмори Сюлейман. — Не обвинявай в грях поне Хюрем, защото точно тя ме моли месеци наред да обявя Мустафа за престолонаследник.“

Последната клюка здравата го притесняваше. Уж принц Мустафа напуснал Амасия, без да предупреди баща си, пристигнал тайно в столицата и се срещнал тайно с Ибрахим и някои паши. С всеки поотделно.

— Вярно ли е, паша? — попита го той.

А Паргалъ се засмя, коленичи в краката му и протегна глава към него. — Съгласен съм да ми отсечеш главата, мой падишах. Само не го казвай на своя слуга. Съгласен съм, вместо да ме обвиняват в предателство към моя повелител, да ми влачат разкапания труп по земята и да го хвърлят на кучетата.

От едната страна — Мустафа, от другата — Ибрахим!

„Ах, скъпи мой сине, сърце мое! — изстена Сюлейман. — Защо си се разбързал? Защо не почакаш да ти дойде редът? Защо не се доверяваш на баща си, ами си тръгнал с чуждите да се пазариш за престола? Защо се съмняваш в нашата справедливост? Защо си мислиш, че ще потъпча правата на единия си син, за да ги подаря на другия?“

Известно време продължи да гледа замислено пясъчния часовник. „Ах, Гюлбахар! — си каза този път. — Проклета да си, ако си вляла отровата на твоята злоба и в кръвта на моя принц! Ако и сама се съсипеш от завист и ревност, няма да се трогна, но ако изкараш от пътя моя Мустафа… И на този, и на онзи свят ще те душа за гърлото с двете си ръце, Гюлбахар!“

Сети се и за проклетата гадателка. Това, което каза, не му излизаше от главата. Пророчицата започна да му се явява дори и в сънищата нощем.

Спомни си изражението ѝ, когато я попита за бъдещето, и отново настръхна. Страх беше изписан по лицето ѝ. Ужас. „Предателство! — беше изпищяла тя. — Над този дом връхлита предателство!“

Сюлейман загуби сън и покой. „Предателство! От кого ли щеше да дойде? От моя Макбул паша ли? Или от детето ми?“

„Виж ти какви ги върши съдбата! — размисляше нощем, когато сънят бягаше от очите му. — И върху нас ли ще стовари участта на дядо ни? И на нас ли ще ни измъкнат трона, на който седим, както на покойния ни дядо Баязид хан? На туй отгоре и нашият син ли като дядо си ще сипе отрова в храната на баща си? Или ще ме бутне в пропастта Паргалъ, когото имахме за най-близък приятел, на когото дадохме печата, командването на армията и не само това, ами и сестра си за жена?“

Въобще не можеше да свърже Мустафа с предателство. Ибрахим обаче можеше да върти такива работи. Сигурно той беше човекът със саръка, който се привидя на онази пророчица.

Без Хюрем той сам нямаше да се измъкне от тази бъркотия. Чувстваше се притиснат между съвестта, от една страна, и разума и чувствата — от друга. „Аллах! — възкликна. — Добре че си имам усмихнатото ѝ лице. Ако не беше обичта и топлотата ѝ, нямаше да понесе тези дни. Само нейната озаряваща усмивка, нежността и ласките ѝ можеха да уталожат бурите в душата му. „Объркам ли се, веднага на помощ ми се притичва умът на моята съпруга.“

Преди три вечери той обясни на Хюрем в каква ситуация се намира.

— Да кажем, че ти си падишахът. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема печата!

— Не мога. Дал съм дума да не го уволнявам. Заклех се в Аллах.

— Вземи си думата.

— Ти, жено, полудя ли? Ако си взема думата назад, какво остава от мен, Сюлейман?

Спомни си пожара, който точно тогава се разпали в красивите очи на Хюрем.

— Твое Величество мой султане, ти си дал дума на живия човек. Обещанието се дава от устата, а се разваля от смъртта.

Ето, точно сега му беше времето! Времето на смъртта да развали дадената от устата дума!

Стана и обърна пясъчния часовник. Пясъкът започна да се изнизва.


* * *

Пристигналият от двореца вестоносец разтревожи Хатидже. Що за покана беше това — след икиндия, в дните на Рамазана?