Халил ага беше доловил погледите на господарката. Хвърли незабелязано бегъл поглед към Ибрахим: „Какво ли има в лицето си това момче?“. Нямаше нищо особено. Какво ли щеше да се случи? Ето я, застанала пред едно щуро момче, стои и го зяпа. Рие земята с крак, раздразнена като кон със забит под опашката трън.

Ферахшад трябваше да се напрегне, за да се обърне и отново да продължи да върви. Разумът не преставаше да съди сърцето:

„Засрами се, Ферахшад, от това, което си намислила и което правиш!“

„Защо? Направила ли съм нещо срамно?“

„Гледаш го с влюбени очи. Той е още дете.“

„Въобще не е! Станал е голям млад мъж. Не му ли видя силния врат, гърдите, големите му колкото моята талия мускули?“

Засрами се от мислите си.

„Той е роб, Ферахшад, роб е! — закрещя разумът ѝ. — Твоят роб. Ти си неговата господарка, ти си Госпожата!“

Внезапно в мозъка ѝ отново отекна гласът на дявола, от който мозъкът ѝ се замъгляваше: „Добре де! Ти заповядваш, робът го изпълнява, кажи му „направи го“ — ще го направи, кажи му „свири“ — ще засвири. Толкоз!“

Подвикването на дявола направо приспа мозъка ѝ. Не се обади повече. Каквото ѝ подскажеше сърцето, това щеше да става.

— По време на вечерята ще ми разкажете последните новини. А след това…

Пристигнаха в шатрата. Карадут Мюнире я нямаше, но трапезата беше сервирана отдавна.

— А после… — каза тя и се обърна към него — Ибрахим ще ни изсвири нещо. Да ни погали душите. Става ли?

„Пак същите погледи! Господи, какво има в тези женски очи? Огън ли? Ако не е така, как щеше да пламти земята под краката ѝ?“ Кимна с глава:

— Робът ще направи това, което господарката му пожелае.

Ферахшад се уплаши, че и Ибрахим, и надзирателят ще чуят как се киска поробилият сърцето ѝ дявол. „Не ти ли казах — прогърмя гласът на демона. — Ти заповядваш, робът ти го изпълнява. Направи го, казваш — прави го, свири, казваш — свири. Толкоз!“

В ушите ѝ отекнаха гласовете на прислугата. „Робът прави това, което господарката пожелае.“

Значи, и Ибрахим мисли както дявола в нейната душа.

— Не, драги! Каква ти заповед, какъв ти роб.


* * *

Тя се изви грациозно към него. В същия миг Ибрахим си помисли, че в него пламна огън. „Пресвета Дево Марийо! Какво ми става?“ За пръв път забелязваше предизвикателната заобленост на женските бедра. Обзе го паника от жаравата на бушуващите му в пламъци усещания. Хиляда години да си беше мислил, пак нямаше да му дойде наум колко мъки му коства опитът да овладее и ума, и плътта си. Той беше интелигентният, упорит Ибрахим, а жената насреща — неговата господарка, какво повече?!

Отправи молитва: „Исусе, закриляй ме, извиси душата ми!“, но не му свърши работа. Пред очите му все бяха заоблените бедра на Ферахшад, плъзгащата се по тях коприна. „Разбира се, молитвата няма да ти помогне! — укори се сам. — Не стана ли мюсюлманин? А още се позоваваш на Исус. И Аллах не те чува, естествено!“

— За бога, Ибрахим, какъв ти роб!? — отново прозвуча кадифеният глас на Ферахшад.

Още се чудеше дали да се обърне към нея. Мислеше си: „Ако тя разбере какво ми става, не мога да остана повече тук!“

— Я погледни насам!

Господи, господи, колко гальовен, колко топъл глас! За да потисне вътрешната си възбуда, Ибрахим започна да мисли за птиците, за пеперудите, за ангелите.

— Хайде де! Обърни се да те видя! Да не се обиди, че искам да ни посвириш с цигулката? Погледни ме в очите!

Вече нямаше накъде. Ибрахим плахо се обърна към нея.

— Ти си Ибрахим и толкова! Тук няма никакъв роб! Вдигни глава! Погледни ме в очите!

Изпълни каквото му се каза. Не, това бяха два пламъка, не бяха познатите очи на неговата господарка. До ден-днешен тя никога не го беше гледала по този начин.

Може и да го е гледала, но той поне не беше забелязал такова нещо.

Гърлото му пресъхна. Понечи да каже нещо, езикът му не се превъртя. Очите ѝ бяха приковани в него. „Чете ми мислите! Чете всичко, което ми минава през ум.“ Смутено отмести погледа си.

— Добре де, драги, ако не искаш, недей да свириш. Какво да се прави! А ние с песните на Карадут ще…

— Ще свиря!

— Значи се сдобрихме? Не исках да те наранявам.

— Може ли робът да се цупи на господарката си? Господарката желае, робът изпълнява. Свири, ми казвате — ще свиря!

Сякаш бяха забравили, че при тях има още един човек.

Надзирателят поглеждаше ту към Ферахшад, ту към Ибрахим. „Хееей! — възкликна тихомълком той. — Какво става тук?“

— Виж сега, но…

Ибрахим помисли, че внезапно на брадата му е кацнало врабче. Господарката го беше хванала за брадата с малката си длан и му беше вдигнала главата.

— Искам да свириш, ако ти идва отвътре, а не защото аз го пожелах.

Беше го докоснало крило на врабче и това го подлуди. Колко малка, колко топла и мека ръка. „Аллах! — замоли се още веднъж. — Недей да позволяваш да се повтори пак това, което стана преди малко. Не ме опозорявай! Този път наистина ще го разбере!“

— Добре, ще свиря, защото ми идва отвътре, но…

Не можа да продължи. Още веднъж впи очи в нея. Погледът ѝ беше замечтан. Вместо с предишните пламъци, сега тя го гледаше с такава любов, сякаш го прегръщаше и милваше. Не можеше да откъсне очите си от нея, промълви нещо, което и сам не разбра какво беше, и изведнъж изстреля:

— Но… но… ще свиря за вас!

Устните на госпожата се разтегнаха в широка усмивка. Щастливите малки трапчинки поздравиха Ибрахим. Видя белите като бисери зъби на Ферахшад. Между тях полекичка се показа езикът, овлажни пресъхналите устни и пак се оттегли в потайното си гнездо. Дори тази мигновена картина беше достатъчна да го зашемети. Не му помогна и молбата като новоприет в правата вяра. В мига, когато реши панически да избяга оттам, се случи нещо потресаващо.

С ужасен тътен земята под краката му се разтресе.

Придружи го викът на господарката и уплашеното каканижене на Халил ага.

Ферахшад направи нещо, което нито тя, най-малко пък той очакваха. Изпаднала в паника, тя се хвърли в ръцете му.

— Моля те, Всевишни! Много ме е страх! Какво ста…

Ибрахим сякаш беше ударен с юмрук. Стоеше като зашеметен, но щастлив.

— Не се бойте! — проломоти нещо подобно. Може би устата му не бе издала и звук, а само му се стори така. Топлотата на нейното тяло и твърдите ѝ гърди направо му взеха ума. Все едно беше в някакъв друг свят. Влажните ѝ плътни устни бяха точно пред устата му. Парещият ѝ дъх се плъзгаше по бузата му. Непоносимото желание да обгърне с ръце крехката ѝ талия го разтърси от глава до пети. Истинското земетресение ставаше в неговото тяло. Свенливо ръката му се озова при главата на господарката. В желанието си да я успокои, я погали несръчно по косата. Зави му се свят от бликналото оттам ухание. За момент тя вдигна очи. „Господи! Награда ли е това за мен, наказание ли, не знам! Но… но…“

Халил ага още викаше „Земетресение!“ и ги издърпваше изпод шатрата към царевичните стъбла.

Земята продължаваше да се тресе. Тътенът беше повече от ужасен. Като че ли ревяха едновременно хиляди лъвове.

Неочаквано Ибрахим се отърси от шемета на прегръдката, който му замъгли мозъка.

„Велики Исусе!“ — извика без глас. Изтръгна се от ръцете на Ферахшад.

— Не е земетресение! Това не е земетресение!

Спусна се презглава натам, откъдето идваше тътенът, ръцете му се размахваха високо във въздуха и изобщо не се и сещаше за господарката и надзирателя, които останаха зад гърба му да го гледат стреснати и уплашени. В същия миг един от работниците, водачът на катъра от долапа, изскочи измежду царевичака.

— Вода! — крещеше той. — Голяма новина! Вода! Вода!

Подире му измежду царевиците изскочи още един съвсем здрав работник.

— Тичайте! Майката земя роди вода!


VI


ДВОРЕЦЪТ В БУРСА СЕПТЕМВРИ 1512 Г.

— Господарят ви вика!

Като ѝ го съобщиха, Хатидже здравата се уплаши.

От два месеца беше тук, но не го беше виждала нито веднъж. Баща ѝ не беше казал: „Как е нашата принцеса? Нека дойде, затъжихме се за нея!“.

Въобще не се оплакваше от това. Боеше се, че няма да си сдържи езика пред него, нищо че беше падишах.

„Писъците на принцовете не заглъхват в ушите ми. Как можа да погубиш Емирхан?“

Само като си помислеше, че може да изтърве подобна реплика пред султан Селим, цяла се разтреперваше.

Не беше уверена как щеше да реагира баща ѝ на подобно заяждане. Щеше ли да изпадне в ярост? „Никак няма да се учудя на това!“ — заключи тя наум. Щеше ли да нареди: „Макар че ни е дъщеря, никой не може да говори така с господаря! Отсечете ѝ веднага главата!“ Или щеше да се засмее и да го подмине? А може би щеше да подхвърли с насмешка: „Нямахме и понятие, че и жените са започнали да си пъхат носа в държавните дела на Османската династия!“.

Откакто се помнеше, Хатидже се страхуваше от баща си. Виновни за това бяха както неговите свъсени вежди, така и подчинената му прислуга в Трабзон по време на неговия престой там като принц. Кажеха ли: „Принц Селим идва“, всички се разтреперваха като лист.

Добре де, толкова страшен ли беше баща ѝ?

„Да, без капка съмнение!“ — отговори си сама. Сети се, че никога не го видя да се усмихне. Нито веднъж не го чу да избухне в смях. „Не — опроверга се моментално. — Избухна — само веднъж — в смях: когато видя коня ми да препуска в галоп.“

Хатидже си беше помислила, че зад нея трещи гръмотевица. Когато се обърна и погледна назад през рамо, тя видя баща ѝ да я посочва на някакъв човек и да му казва: „Ето я нашата дъщеря, ага! Дъщерята на принц Селим трябва да прилича на Томирис“.

После Хатидже го чу да вика: „Карабулут[7]!“. Карабулут беше кон от класа! Отговаряше на името си — беше съвършено черен. Никой не го беше нито видял, нито чул да стои спокойно на място. Даже и когато баща ѝ не беше качен на гърба му, той пак риеше с крак по земята, изцвилваше и се изправяше пред шаха.

Томирис ли? Коя беше пък тя? Първата ѝ работа, като се върна в конака, беше да попита майка си.

— Татко днес каза, че трябва да съм като Томирис. Кажи ми коя е, каква е тази Томирис, че да се постарая да съм като нея!

Хафза въздиша дълго-дълго.

— Томирис ли, дъще? Ами не знам. Най-добре попитай утре заран Еюб ефенди. Няма нещо, което той да не знае.

Така и направи.

— Коя е Томирис, Еюб ходжа?

Още звучаха в съзнанието ѝ думите на този човек, изписани сякаш с огнени букви:

— Преди много, много години имало една смела жена, дъще Хатидже. Казвала се Томирис. Била предводителката на своя народ. Владетелят на враговете им, жестокият Кир, поискал да се ожени за нея. Така и земята на Томирис, и народът ѝ щели да попаднат под неговата тирания. Томирис не приела предложението му. Гордият Кир полудял от яд и нападнал страната на Томирис хатун. Черни облаци затъмнили небето, слънце не се виждало, птиците не пеели, пеперудите не летели. Томирис изпратила срещу враговете сина си с думите: „Тръгвай, спаси родината!“...

Хатидже слушаше в онзи ден легендата за Томирис така, както слушаше приказките за феите.

Еюб ефенди продължил:

— Повела се такава кървава битка, че не останал непосечен със сабя, непронизан от стрела юнак. Не щеш ли, синът на Томирис бил победен. От срам той сложил край на живота си. Тези, които смятали, че щом получи горчивата вест, владетелката ще плаче и ще се отчае, останали измамени. Томирис свалила короната от главата си и препасала сабя на кръста. Хвърлила се срещу огромната вражеска армия. Нанесла такъв унищожителен удар върху армията на гордия и кръвожаден Кир, че поетите от това време сътворили поеми в нейна чест… Да, ето така, Хатидже. Томирис хатун била велика владетелка.

— И после? Какво стана с Кир?

— Казват, че Томирис Едже отрязала главата на загиналия в боя Кир. Хванала я за косата и я вдигнала високо. И извикала: „Вземи си заслуженото, Кир!“. Гласът ѝ отекнал в облетите с неговата кръв планини и скали, в течащите потоци и реки от кръв. „Вземи си заслуженото, Кииииир!“ И както държала отрязаната глава на Кир, тя казала: „На, ето ти го, вземай каквото заслужаваш!“ — и я хвърлила в една бъчва, напълнена с кръв. „Когато беше жив, ти, Кир, не се насити да пиеш кръв. Пий сега, пий до насита!“ И пак казват, Хатидже, че в този час черните облаци се разпръснали. Планините, скалите, полята се окъпали в слънце. Птиците започнали да пеят, пеперудите запърхали с крила. Потоците и реките забълбукали в синева.