Всичко се изнизваше пред очите на Хатидже като на лента, до най-малките подробности. Представяше си как Томирис хваща отсечената глава и я вдига нависоко, как призовава на бунт.

— Ходжа ефенди, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?

Той не се разсмя, както очакваше да стане. Дълго се взира в очите на Хатидже, въздъхна:

— Никак не е лесно, дъще!

— Нека! Все пак ми кажи, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?

— Да стане герой, дъще. А да станеш герой е много трудно! Ако беше лесно, нямаше да можем да се разминем от Томириси, легендата за Томирис Едже[8] нямаше да прескача от век на век, за да стигне до теб, нямаше да се предава от уста на уста.

Хатидже се намръщи.

— Аз не можах да стана герой! — промълви.

Ако беше герой, щеше да извика „Не може!“, когато майка ѝ каза: „Баща ти иска да те омъжи, дъще!“ Щеше като Томирис да хвърли короната и да препаше сабята. Щеше да отиде в планината, без се страхува, че ще стане храна за вълците и птиците, щеше да се изкачи на някоя стръмна скала и да се хвърли оттам, вместо да става жена на оня гърбавия, с ръце като паяци.

„Хайде, тогава бях още дете, не ми достигаха ум и сърце — размисли се с тъга тя. — Ами после? Ами през нощта, когато палачите удушиха принцовете, когато Емирхан плачеше, какво чаках? Вместо да припадам, да бях препасала сабята!“

Прав беше Еюб ефенди. Трудно беше да бъдеш Томирис.

Ненадейно в мозъка ѝ се вряза един въпрос: „Ако Томирис беше жива?“. Затрудни се да продължи. Дъхът ѝ секна. „Ако видеше и чуеше какво е направил баща ми, какво ли щеше да си помисли?“

Заболя я сърцето. Засрами се, че въобще ѝ мина през ум.

Султан Селим беше суров и безмилостен, но беше нейният баща.

Сети се какво казваше майка ѝ: „Каквото и да направи Селим хан, то е в името на Великата Османска империя. Ако държавата е тема да се редят стихове и поеми за литналите птици и пеперуди, татко ти не знае що е милост. Жесток е. Въобще не гледа, ако ще да е и собствената му кръв!“

И не беше гледал! Изби дори малките дечица, без да се замисли, че това са неговата душа, неговата кръв. Защо! В името на Великата Османска империя.

Цялата ѝ душа закрещя с гняв: „Как ли пък не! Великата Османска империя е само поводът. Каквото прави-струва, всичкото е заради личната му власт. Човекът, който нямаше да се смили над живота на татко ѝ — братът, племенникът, — щеше ли да гледа?

Нямаше.

А сега баща ѝ искаше да я види.

Защо?

Дали не се е разгневил, че е плакала с кървави сълзи заради пролятата кръв на принцовете и че се е тръшкала: „Ах, Емирхан, ох, Емирхан!“?

Защо чак след два месеца? Мина ѝ през ум: „Толкова време ли му трябва, за да изпадне в ярост?“

А може би заради обиколките си из планини и чукари той току-що е чул воплите ѝ заради братоубийствата?

Може и да са я издали пред баща ѝ.

„Хатидже султан ни се вижда много опечалена, господарю. Притесняваме се дали не е болна от нещо. А пък и хората си нямат мярка на устата. Уж се разгневила, че господарят е изпълнил закона „Ред и стабилност“, и след станалото с принцовете се е разбунтувала. За бога, как може такова нещо?“

Както ти се хареса, едното или другото. Като зави по последния коридор, Хатидже реши: „Това ще да е, със сигурност!“. Баща ѝ сега го е чул и се е разгневил. Той се казваше Селим хан. Дори и към дъщеря си нямаше да прояви милост.

В представите ѝ изникна гневното му лице. Веждите, очите, от които излизаха светкавици… Не смееше да го гледа в очи. „От толкова години служа на принца — казваше соколарят му, — но щом Селим хан ми хвърли един поглед, още усещам как в гърдите ми се забива стрела.“

Ето така гледаше той.

Изведнъж ѝ дойде наум как брат ѝ Сюлейман още като дете, щом зърнеше татко им, се скриваше зад гърба на майка си.

Нежност стопли сърцето ѝ. „Ах, скъпи мой Сюлейман! Къде си, как си? Лесно ли е да си наследник на падишаха, който нямаше милост към братята си, за когото се говори, че само и само да няма нито един съперник, е отровил дори и баща си, въпреки че той вече се бил отказал от трона и оттеглил настрани. Кой знае какви страхове те гнетят!“

Сюлейман години наред щеше да живее със съзнанието, че животът му зависи от ятагана на разгневения заради някоя интрига, някакъв заговор, даже и заради някое най-безпочвено подозрение султан Селим.

Пред покоите на падишаха Хатидже затаи дъх. Не знаеше какво я очаква зад тази врата. Дали веждите — тези звънтящи в бой, разпръскващи искри два ятагана, и пронизващите със светкавиците си очи щяха да ѝ прочетат смъртната присъда? Докато стражът разтваряше почтително вратата към баща ѝ, тя поклати глава с последната ѝ хрумнала мисъл: „Права е майка ми да не оставя Сюлейман сам. Единствено майка Хафза може да опази брат ми от кошмарите на баща ни, от неговите подозрения, страхове и предателства“.

Вратата се отвори докрай. Стаята беше окъпана в слънчев блясък и Хатидже присви очи, а от това силуетът на баща ѝ, както беше седнал на дивана, ѝ се видя като сянката на някой великан.

— Ела! — каза той с остър тон, готов всеки миг да избухне. — Приближи се.

И без това нямаше избор. Вратата зад гърба ѝ се захлопна.

Изправена сам-сама пред султан Селим, Хатидже вече беше оставена в ръцете на съдбата.


* * *

— Приближи се, Хатидже. Да виждаме лицето ти!

Пристъпи още две крачки. „Стига толкова — си каза. — Щом аз го виждам, сигурно и той може.“

Ако протегнеше ръка, тя щеше да му я целуне. Ако ли не, щеше да си стои така и да го изчаква, докато той говори.

— Обърни се малко по-нататък. Слънцето ми блести и лицето ти се губи.

Мина ѝ мисълта: „Само то ли е единственото нещо, което се губи?“.

— Ха, така е по-добре.

Знаеше, че очите на баща ѝ са впити в нея. Не смееше да вдигне глава и да го погледне. Всъщност нямаше и защо. Нямаше как гъстите му черни вежди да не са намръщени като при бой с ятагани, нито пък в очите му да не проблясват светкавици. Убедена беше в това. Той ѝ подаде дясната си ръка и стана.

За миг Хатидже се стъписа. Очакваше го и все се чудеше как ще хване и как ще целуне тази потънала в братска кръв ръка. Молитви дори беше отправяла дано не я кара да я целува.

Това, от което се страхуваше, обаче не се случи. Хвана грамадната ръка. Не изпита никакво отвращение, нищо в нея не се разбунтува. Само се попита: „Колко години минаха? Кога за последно му целунах ръка?“ Спомни си начаса. Когато напускаше Трабзон, за да отиде при съпруга си. Сутрин беше, не се погледнаха, дума не си размениха. Какво имаше за приказване? Тогава беше целунала ръката на принц Селим, за сбогом. А сега целуваше ръката на падишаха, на султан Селим.

„Колко са твърди пръстите му! — възкликна наум. — Забравила съм!“

Пръстите на баща ѝ още през детските години бяха хванали мазоли от размахване на ятаган, от опъване на лък. Такива бяха пръстите и по ръцете-паяци на гърбавия. Когато я обладаваше похотливо, Хатидже имаше чувството, че по гърба я удрят клоните на дървета. Ръцете на баща ѝ обаче не бяха такива. Макар че бяха мазолести, те не я удряха така.

От ръцете на баща ѝ в тялото ѝ преля сила. Това усещане донякъде потисна надигналите се страхове. „Може да е падишах, но си е моят татко! — каза си тя. — Човекът, който ми е дал живот!“ Лекичко допря устни в празнината между големия рубинен пръстен на показалеца и златния пръстен с туграта[9], издаден върху средния му пръст като юмрук. В съзнанието ѝ моментално изплува споменът за мириса на баща ѝ. Пред погледа ѝ преминаха набързо картините от мига, когато за пръв път вдиша този мирис. Видя как един млад и силен мъж подхвърляше във въздуха малко момиченце, а после — как го качва върху седлото на една бяла кобила. Колко плака тогава! Беше се вкопчила с ужас във врата му и го молеше да я вземе. Този мирис се загнезди в мозъка ѝ точно тогава. Господи, какво вълшебно, какво внушително усещане за сигурност! Зарови облятото си в сълзи лице във врата на баща си и с всяко хълцане вдишваше дълбоко-дълбоко същия този мирис.

„Положително в онзи миг съм благославяла със сълзи на очи сигурността, с която ме дари“ — помисли си тя. До този момент тя никога не се бе чувствала така закриляна.

Изглежда, Хатидже не беше успяла, защото баща ѝ — все едно от желание да ѝ помогне — повдигна ръка към челото на дъщеря си. И тя се допря до нея.

— Аллах да те благослови, Хатидже!

Още не ѝ казваше да седне и тя се притесни. Как трябваше да го изтълкува — че падишахът е ядосан, че е на път да се вбеси, че се кани да ѝ произнесе присъденото от него наказание?

— Щом ми казаха, че сте пожелали да ме видите… — Хатидже не можа да познае гласа си. Дори се усъмни дали наистина е произнесла някоя дума. Леко се поизкашля, за да овлажни пресъхналото си гърло, и допълни: — …изпитахме неимоверно щастие. Много време мина, откакто не сме се виждали с уважаемия си баща.

Султан Селим наведе два пъти огрятата си от слънцето глава и стана.

— Така е — рече. — Радваме се, че видяхме дъщеря си.

Хатидже реши, че е време да си поеме спокойно дъх. „Видя ли — укори се сама, — напразно примираше от страх. Нима един баща ще вдигне ръка да погуби дъщеря си?“

„Но погуби братята си, че и техните деца!“ — надигна се вътрешният ѝ глас. Хатидже се направи, че не го е чула.

— От колко месеца сме в един и същи град! — продължи султан Селим. — А не намерихме подходящия случай да видим нашата дъщеря. Бяхме много заети, Хатидже!

„Да! — изпъшка неволно тя. — Зает беше да къпеш трона си с кръв!“

Леко повдигна глава и погледите им се срещнаха. Тъмните сенки под очите му веднага привлякоха вниманието ѝ. Имаше уморен и недоспал вид. Личеше си, че на плещите му лежи с огромната си тежест цяла една държава. Хатидже се сети за думите на майка си: „Всички си мислят, че държавата им е длъжница. Разбират, че са се заблуждавали, но късно, вече всичко е изпуснато. Държавата не дава нищо нито на първите, нито на последните. Държавата само взема, дъще. И имот, и живот. Било син, било брат! Знам, обидена си на баща си. Ако някой ден започнеш да го упрекваш, знай, че каквото и да е направил или ще прави, то е защото държавата му е заповядала: „Хайде, Селим, дай си ми каквото имам да вземам!“.

Явно държавата му беше казала: „Хайде сега да те видим! Дойдох да ти взема принцесата. Да я дадеш на гърбавия паша с паяците по ръцете, дето е по-стар и от теб!“.

Хатидже се засрами от одевешните си разсъждения. Както всеки път преценяваше всичко с разум и по съвест, така и сега се замисли дали не постъпва несправедливо към баща си. Толкова ѝ се искаше да е несправедливо. Това се загнезди в нея може би след кошмарите, в които Емирхан пищеше: „Спаси ме, како! Моля те, како Хатидже, направи нещо!“

— Слава на Аллах, господарю, здрав сте и сте в добро разположение на духа! Вашата дъщеря се моли да сте жив и здрав!

Селим кимна и потвърди:

— Добре съм, добре! Но дочухме, че дъщеря ни се измъчва от нещо.

„Измъчвам се, я! И то не от едно, а от хиляди неща! Измъчва ме това, което може да измъчва всяко едно момиче, омъжено на девет годни, а на четиринадесет станало вдовица!“

— Нищо ми няма, господарю!

— Лекарят обаче не ми казва същото!

— Мисля, че вашият лекар е преувеличил неразположението ми.

Падишахът стана от дивана, на който седеше.

— Каза ни, че доста често си припадала.

„Припадала? — Хатидже се изсмя наум. — Припадала, а? Умирам! Рея се между рая и ада. Нито раят ме приема, нито адът!“

В очите на баща ѝ отново започнаха да проблясват светкавици. Само че този път я облъхна надеждата, че в яда му има и малко нежност. „Или така ми се е сторило?“

— Случи ми се на няколко пъти.

— Не знам. Лекарят ни каза, че откакто си пристигнала в Бурса, до този момент е ставало девет пъти. Нашата принцеса припадала девет пъти.

Замълча. Очите им се срещнаха още веднъж. Този път Хатидже се увери. В очите на султан Селим се четеше не толкова яд, колкото загриженост.

— И тъй като не се е доверил изцяло на собствените си познания, той се е консултирал с още няколко лекари. Всички били разтревожени. Откога започна това заболяване, спомняш ли си, Хатидже?

Идеше ѝ да изкрещи: „Спомням си, разбира се!“

Ако не беше прехапала устни, без малко щеше да изтресе: „От нощта, когато мъжът, на когото ме даде, влезе в брачната ми стая!“.

— Не си спомням, господарю… — Гласът ѝ прозвуча толкова немощно, че баща ѝ въобще не повярва на това, което казваше, и тя го усети.